— Не знам защо се зъбя така… Предполагам, че моят иначе сговорчив характер е потънал в морето заедно с мозъка… Извинявай много.

Гарвана погледна лицето на Жана, покрито със сапунена пяна, на което се открояваха само сериозните й сиво-зелени очи. Влажните, леко разтворени устни имаха същия малинов цвят като зърната на гърдите й. Тежка, топла вълна обля тялото му след това откритие. Вълната спря там, където се беше притиснал до прелестните й стегнати задни части. Помисли си какво ли би било сега да е гол с нея, да рови с пръсти в косите й, да плъзга ръце по тялото й, да я докосва, да я милва, да разпалва страстта, която тя криеше в себе си, докато заличи и последните остатъци на боязън и недоверие и я накара да го пожелае.

Още преди да отлети тази дръзка мисъл, той я отрече в себе си, отказа се от нея, не й повярва. Твърде дълго се бе измъчвал с една жена, която не можеше да притежава. Нямаше да позволи това отново да се случи, никога нямаше да го допусне! При други обстоятелства, това прелестно създание за нищо на света не би се съгласило да остане само с един недодялан великан като него в този безлюден залив. Просто в момента нямаше друг избор. За сетен път съдбата, предрешена този път като буря, бе проявила своите капризи и я бе запокитила в един отдалечен от хората и Бога залив, съвсем сама с него. Ако дръзнеше да се възползва от това обстоятелство и от признателността, която се четеше в прекрасните й сиво-зелени очи, той щеше да се мрази. Веднага щом бурята утихнеше, щеше да я откара в Масет. Ще постоят на палубата, ще си стиснат ръцете на сбогуване и ще се усмихват един на друг с известно неудобство — двамина, чиито пътища никога не биха се пресекли при нормални обстоятелства.

— Гарване?

Той се усмихна тъжно, измъкна ръка от косите й и взе една кърпа. С невероятна нежност изтри пяната от лицето й.

— Дръж я на очите си, докато те изплакна.

Жана понечи да протестира, докато Гарванът покриваше очите й с кърпата, но не го направи. Искаше й се да го попита, дали с нещо, което е казала или сторила, го е натъжила, но не посмя. Реши да остави въпросите за после, но в същия момент чу собствения си глас:

— Нещо не е наред ли? — попита и хвана ръката му, която искаше да я обърне.

— Нищо ново — отвърна просто той. — Всъщност, всичко си е наред. Обърни се. Ако ти влезе сапун в очите, ще се разплачеш.

— Чувствам се така, все едно, че плача дори в момента. А аз никога не плача — каза Жана, търсейки да улови погледа на черните му очи. Той докосна носа й с огромния си палец.

— Това просто е следствие от адреналина, който вчера така обилно отдели. Ще ти мине.

Нежно, но непреклонно, Гарвана я обърна с гръб към себе си. Изми сапуна от косата й в рекичката. Движенията му бяха пестеливи, премерени, не се бавеше преднамерено, за да се наслаждава по-дълго на възбуждащата мекота и тежест на копринената й коса. Първо изплакна косата й със студената вода от рекичката, после — с топла вода от кофата, която беше загрял на печката в корабчето.

Жана въздъхна дълбоко и с неподправена наслада.

— Чувствам се превъзходно!

Гарвана се усмихна и продължи да плакне косата й с топлата вода, докато и последните остатъци от сапуна не бяха измити. Мократа коса, която се спускаше в ръцете му, изглеждане почти черна, с едва загатнати отблясъци в махагон и злато. Помисли си как ли би изглеждала косата й, огряна от слънчевата светлина? Дали дългите кичури ще са червеникавокафяви или пък с цвят на канела? Дали ще са прави като неговата коса или ще се къдрят изкусително в ръцете му?

Гарвана се наруга на ум и отново подчини мислите на желязната си воля. Изцеди водата от косата на Жана и започна да я подсушава с хавлиената кърпа. Косата й беше много мека и проблясваше като мокра коприна в мъждивата светлина на бурята.

— Мога и сама да се справя с това — каза виновно. Жана. Чувстваше неудобно, че му създава толкова много грижи. — Дошъл си тук, за да потърсиш усамотение, а не да ми прислужваш.

Той остави изкусителната коса на Жана и се отдръпна.

— Ще те чакам на брега. Обичаш ли миди?

— Дали обичам миди? Не-е… Обожавам ги, което е нещо съвсем различно!

Гарвана прие обяснението й с широка усмивка.

— А как? Сурови ли?

Жана спря да трие косата си с хавлията и го погледна. Лицето й се беше зачервило от дългото стоене с наведена глава над рекичката. Очите й блестяха странно — като залез, забулен в мъгла.

— Сурови миди? — повтори предпазливо, като се чудеше дали го е разбрала правилно. Наистина обожаваше този морски деликатес, но никога не си е представяла, че може да го яде суров.

— Ъ-хъ… — бе нечленоразделният му отговор.

— Това „ъхъ — да“ ли е или „ъхъ — не“? — подхвърли Жана.

Гарвана се засмя.

— Това си е просто „ъхъ“. Какво ще кажеш за яхния от миди с гарнитура от сурови стриди?

— Дадено — отвърна бързо тя и отново се захвана да трие косата си с хавлията, опитвайки се да не обръща внимание на изненадващата й реакция — като че ли изведнъж й прималя от дяволитата усмивка на Гарвана. — Е как е, биват ли сурови? — разнесе се след малко гласът й под хавлията.

— Стридите ли?

— Мидите.

— Сурови? — попита невинно той. — Не знам…

— Дали ги бива?

— Не, дали са сурови…

Ръцете й замръзнаха, като чу смеха, вибриращ в гласа на Гарвана. Обкръжено от облак рошава коса, лицето й изникна изпод хавлията.

— Да не би случайно да познаваш братята ми? Често разговорите ни звучаха точно по този начин.

— А биваше ли ги?

— И още как! Съвсем сурови!

— Значи не става дума за миди. — Върху устните на Гарвана грейна широка усмивка, която в същия миг промени лицето му от мрачно на развеселено.

— Помощ! — изпъшка Жана и отново се захвана с хавлията.

— Добре, ще ти помогна, но си мислех, че искаш сама да се справиш. — Гарвана отново посегна към хавлията.

Отговорът на Жана бе заглушен от стратегически увитата около главата й кърпа. Но не и смехът на Гарвана. Когато вече привършваше с подсушаването, Жана също се смееше. Постара се обаче да стои мирна, докато той разресваше косата й с такава нежност, каквато никой не би предположил за мъж с неговия ръст. В огромната му ръка гребенът изглеждаше като миниатюрна играчка. Струваше й се направо невъзможно един тъй едър мъж да контролира с такава изумителна прецизност всяко свое движение.

— Ще я сплетеш ли?

— Ако го направя, никога няма да изсъхне. Сигурен ли си, че не искаш да ми услужиш с ножа?

— Напълно. Какво ще кажеш за сешоар?

— О, да. И маникюр, ако обичаш, след като си почнал — отвърна тя кисело, мислейки си, че Гарвана отново я задява.

— От маникюри нищо не разбирам. Ейнджъл никога не си правеше маникюр.

Начинът, по който гласът му омекна, когато произнесе Ейнджъл, подсказа на Жана много повече, отколкото й се искаше да знае.

— Мисля си, че този ангел е от вида безкрили и двукраки земни, нали? — попита тихо Жана.

Гарвана се усмихна.

— И тя ми казваше така. А аз никога не й повярвах. — Поглади с длан косата на Жана. — Вчера си мислех за това.

— Вчера ти беше прекалено зает с моето спасяване, за да ти остане време да мислиш за ангели.

— Имам предвид сандъчето.

— Помощ!

Гарвана много нежно й дръпна косата.

— Хайде, стига със закачките! Миналото лято Ейнджъл остави някои неща на корабчето. Бях ги забравил, докато не видях косата ти да блести в ръцете ми.

Жана мълчаливо си зададе въпроса дали Ейнджъл бе някоя лятна гостенка, също като нея, днес тук, а през септември — на стотици километри далече? И дали Гарвана е бил влюбен в нея, знаейки, че ще я загуби, щом лятото се изтърколи? А може би Ейнджъл бе обещала да се върне? Затова ли бе оставила на кораба сандък е със свои вещи?

И дали не беше точно тази Ейнджъл причината, поради която Гарвана не проявяваше интерес към нея?

Жана прехапа устни, за да спре напиращите въпроси. Ако Гарвана искаше тя да узнае нещо повече за Ейнджъл, не беше нужно да го подтиква с разни тъпи въпроси от сорта на: Женени ли бяхте? Още ли сте женени? Обичаш ли я? Обвързан ли си с нея? Кой си ти, Карлсън Рейвън? Защо така дълбоко приемам тъгата и смеха ти, че ми се иска и аз да ревна или да се смея с тебе?

Жана наблюдаваше мълчаливо как Гарвана се навежда, подрежда в сандъчето шампоана и другите неща и отново се обръща към нея. Всяко негово движение излъчваше едновременно и огромна сила, и странна красота. Все едно, че гледаш настъпващия прилив — безкрайно могъщ и плавен и завладяващ. Беше израснала сред едри мъже, силни мъже, но мъжката сила някак винаги я дразнеше. Гарвана обаче бе различен. Силата му я привличаше. Тя просто не можеше да откъсне очи от него.

— Готова ли си? — попита той.

В огромната си ръка беше стиснал телената дръжка на сандъчето.



Смълчана, Жана се обърна и тръгна през голата пустош към скалите, където морето срещаше земята. Тук-там сред мъглата изникваха стари кедрови дървета. Пътечката, по която вървяха, беше буренясала, почти невидима, по-древна и от дебелите кедри, проточили клони към небето. Зачуди се дали предците на Гарвана са живели някога в изоставеното село, чиито къщи от кедрови трупи и странни тотеми бавно изчезваха, погълнати от възкръсналата гора. Дали те бяха майсторите, издялали тайнствените, могъщи образи, които се взираха в морето — като човешки зов, застинал във вечния поток на времето?

— Внимавай! — Гарвана я прихвана, когато тя се спъна в една влажна скала. — Май ще се наложи да кърпим чорапи.

Жана почувства смайващата му сила, макар че той я хвана съвсем лекичко и веднага след това я пусна.

Погледна към краката си. Маратонките й бяха оцелели след потъването във водата и последващото сушене на печката на корабчето, но чорапите й — Гарвана ги бе свалил от краката й, беше ги захвърлил и после ги бе забравил в бързината да я стопли. Наложи се тя да обуе един чифт от неговите вълнени чорапи, докато нейните украсяваха перилата на корабчето. Беше ги навила много пъти, но все пак петите на чорапите стигаха до глезените й. Не по-различно стояха нещата и с ризата й. Или по-точно — ризата на Гарвана. Ръкавите покриваха целите й ръце, а на дължина дрехата й стигаше доста под колената.

С въздишка Жана трябваше да си признае, че прилича на беглец от цирк с доста ограничен бюджет. Липсваха само белия грим и нарисуваната усмивка, за да бъде картинката пълна.

Погледите, които хвърляше на Гарвана, не помагаха да се почувства по-привлекателна. Той изглеждаше истински, първичен, като самата земя. Вятърът и мокрите кедрови клони бяха разрошили черната му коса, която проблясваше при всяко негово движение. Всичко у него хармонираше перфектно с мястото и времето, като че ли той винаги е бил тук — част от дивото съвършенство на тези острови. Тя беше една неугледна, дрипава хлапачка, а той — мъглата и безлюдните планини, вятъра и яростното море. Долавяше го в бездънните му очи, в невероятната сила, в мълчанието му.

Настръхнала от присъствието му, Жана разтри с ръце раменете си. Фактът, че Гарвана беше облякъл именно тази риза, която преди това бе върху нейното тяло, не й въздействаше успокояващо. Не, нищо в него не можеше да уталожи душевното вълнение и трепет. Но докато тази мисъл минаваше през главата й, тя си даде сметка, че не беше съвсем права. През целия й живот до ден-днешен нищо не е бивало тъй истинско, неподправено, като мигновенията, преди да заспи в прегръдките на силните му ръце, притисната до исполинското му тяло, което излъчваше топлина и сгряваше настръхналата й плът. Никога досега не се бе чувствала така спокойна, сигурна, обичана.

Гарвана се обърна, погледна я в мига, когато, треперейки, разтриваше раменете си, и смръщи вежди. Това момиче, дали не вдигаше температура? Минаха покрай последното дърво и се озоваха на скалист терен почти до брега. Гарвана пропусна Жана напред и, докато минаваше край него, загрижено се вгледа в нея. Освен леката тъга, която от време на време помрачаваше лицето й, не видя нищо тревожно. Кожата й не изглеждаше нито бледа, нито суха.

— Почакай — каза й Гарвана и бутна един кедров клон.

Жана се обърна.

— Нещо не е…

Дъхът й спря, когато той сложи едната си ръка на рамото й, а другата на челото й. Кедровият аромат, който излъчваше, гъделичкаше ноздрите й. Знаеше, че всеки път, когато й се случеше да помирише кедър, щеше да си спомни този миг. Миг, в който Гарвана бе тъй близо до нея, че тя поемаше с въздуха и неговата миризма — странната, възбуждаща смесица на истински мъж и вечнозелена гора.

— Ти трепериш. — Гласът му беше нежен. — Струва ми се обаче, че не си болна — нямаш температура.

Едва ли ще остане нормална, ако продължиш да ме докосваш…

Жана бързо изтласка тази мисъл, преди да се е превърнала в думи. От съпруга си беше разбрала едно — ако един мъж не те желае, чисто и просто не те желае и толкова. Точка. Беше изчела цял рафт с книги, чиито сексуални наставления бяха повече от изчерпателни и откровено смущаващи. Стиснала здраво зъби, беше опитвала върху Марк някои от тези „безпогрешни“ методи за възбуждане.