Тереза спря да чете. Тихото жужене на хладилника сякаш повтори като ехо думите от писмото:

„Кой мислиш, че изпрати бутилката, която тя намери?“ Облегна се назад, затвори очи и се опита да удържи сълзите си.

— Гарет… — промълви, — Гарет…

През прозореца си чуваше шума от минаващите коли. И бавно продължи да чете.

Когато се събудих, се почувствах празен и самотен. Сънят не ме утеши. Напротив, засили болката в мен от това, което сторих на нас двамата, и започнах да плача. Когато най-накрая се съвзех, вече знаех какво да направя. С трепереща ръка написах две писма — едното е това, което държиш в ръката си сега, а другото до Катерин, в което най-сетне и казвам сбогом. Днес ще изляза с „Хепънстанс“, за да ѝ го изпратя, както правех с предишните. Това ще е последното ми писмо до Катерин. Тя по свой начин ми каза да продължавам, напред, и аз реших, да се вслушам, в думите и. Но не само в нейните думи, а и в предпочитанията на сърцето ми, които ще ме отведат отново при теб.

О, Тереза, съжалявам, толкова много съжалявам, че те нараних. Следващата седмица ще дойда в Бостън с надеждата да установя, че си ми простила. Може би вече съм закъснял, не зная.

Тереза, обичам те и винаги ще те обичам. Уморих, се да бъда сам. Виждам как деца плачат и се смеят, както си играят на плажа, и дойдох, до заключението, че и аз искам да имам деца от теб. Искам да бъда до Кевин, докато възмъжава. Искам да държа ръката ти, и да те гледам как плачеш, когато един ден поведе годеницата си към олтара, искам да те целувам след всяка негова сбъдната мечта. Ще се преместя в Бостън, ако поискаш, защото повече не мога да живея така. Страдам и тъгувам без теб. Докато седя в кухнята си, се моля да ми позволиш да се върна при теб, този път завинаги.

Гарет

Вече се свечеряваше и сивото небе ставаше все по-тъмно. Макар да препрочете стотици пъти писмото, то пораждаше еднакво силни чувства, както първия път. През изминалата една година тези чувства я дебнеха във всеки момент на бодърстване.

Докато седеше на плажа, тя се опита още веднъж да си го представи как той ѝ пише писмото. Прекара пръст по думите, с мисълта, че ръката му е докосвала хартията. Преглъщайки сълзите си, огледа писмото, както правеше всеки път, след като го прочетеше. На места беше зацапано, сякаш химикалката леко беше потекла, докато е пишел. Имаше шест задраскани думи и тя се вгледа в тях, чудейки се какво ли е искал да напише първоначално. Както винаги, не можа да разбере. Като много неща за последния му ден, и това остана тайна, която бе отнесъл със себе си. Забеляза, че към края на страницата почеркът му трудно се разчиташе, сякаш…

Когато свърши, нави писмото отново, върза го внимателно с конеца, за да изглежда всеки път по същия начин. Пъхна го обратно в бутилката, която остави настрана до чантата си. Знаеше, че когато се прибере, ще я сложи отново на бюрото си, където я държеше непрекъснато. Вечер, когато отраженията от уличните лампи проникваха в стаята, бутилката заблестяваше в тъмнината и обикновено тя беше последното нещо, което виждаше, преди да отиде да си легне.

После взе снимките, които ѝ бе дал Джеб. Спомни си, че след като се върна в Бостън, тя ги разгледа една по една. Когато ръцете ѝ се разтрепериха, ги прибра в чекмеджето и повече не ги погледна.

Но сега отново ги извади и отдели една, която бе правена на задната веранда на къщата му. Загледа я и си спомни всичко за него — как изглеждаше и се движеше, непринудената му усмивка, бръчиците около очите му. Може би утре, каза си тя, ще вземе негативите и ще извади още една увеличена — двайсет на двайсет и пет, за да си я постави на нощното шкафче, както той беше направил със снимката на Катерин. Усмихна се тъжно, съзнавайки дори сега, че едва ли би издържала на това. Снимките ще отидат обратно в чекмеджето, където стояха досега, под чорапите ѝ и до перлените обеци, които ѝ бе дала баба ѝ. Щеше да е болезнено да вижда всеки ден лицето му, а тя още не беше готова за това.

След погребението тя поддържаше спорадична връзка с Джеб — обаждаше му се от време на време да го пита как е. Първия път, когато му се обади, му обясни, че е открила причината, поради която Гарет е излязъл с „Хапънстанс“ онзи фатален ден, и двамата се разплакаха на телефона. С изнизването на месеците обаче те постепенно свикнаха да споменават името му, без да проливат сълзи, а Джеб дори разказваше по някой и друг спомен от детството му или пък припомняше на Тереза неща, които му е говорил за нея по време на дългите им раздели.

През юли Тереза и Кевин замиха за Флорида и отидоха да се гмуркат край кораловите рифове. Водата там, подобно на тази в Северна Каролина, беше топла, но още по-бистра. Прекараха там осем дни, като се гмуркаха всяка сутрин и се излежаваха на плажа следобед. На път за вкъщи решиха да повторят тази почивка и следващата година. За рождения си ден Кевин поиска да се абонира за списания за подводен спорт. По ирония на съдбата в първия брой имаше материал за плавателни съдове, претърпели корабокрушение край брега на Северна Каролина, сред които беше и един потънал в по-плитки води кораб, до който Кевин и тя се бяха гмуркали заедно с Гарет.

След смъртта на Гарет тя не излезе с нито един мъж въпреки немалкото предложения. Колегите, с изключение на Диана, непрекъснато се опитваха да я запознават с разни мъже. Описваха ѝ ги като хубави и с много качества, но тя любезно отклоняваше всяка покана. От време на време чуваше как някои от тях шепнат зад гърба ѝ: „Не разбирам защо се предава“ или „Тя е все още млада и привлекателна.“ Други, които ѝ влизаха в положението, просто разбираха, че ѝ трябва време, за да се възстанови.

Преди три седмици ѝ се обади Джеб и разговорът му с него я изпрати отново в Кейп Код. Докато слушаше кроткия му глас, с който загрижено я посъветва, че ѝ е време да продължи напред, стените, които бе издигнала около себе си, най-накрая рухнаха. Тя плака почти цялата нощ, но на следващата сутрин знаеше какво трябва да направи. Уреди си да дойде отново тук — без никакви затруднения, тъй като не беше сезон. И тъкмо тогава започна изцеляването ѝ.

Както стоеше на плажа, се запита дали няма да я види някой. Огледа се и видя, че плажът е безлюден. Като че ли само океанът се движеше и тя не можеше са откъсне очи от него — водата изглеждаше бурна и опасна. Мястото нямаше нищо общо с романтиката, която помнеше. Остана загледана дълго време във водната шир, мислейки си за Гарет, докато не чу тътена на гръм, който отекна в зимното небе.

Надигна се вятър и тя почувства, че съзнанието ѝ се понесе заедно с него. Защо, запита се, трябваше да свърши по този начин? Не можа да си отговори. След нов порив почувства Гарет до себе си и ѝ се стори, че приглажда назад паднал върху лицето ѝ кичур. Същият жест бе направил, когато си казаха „сбогом“, и сега още веднъж го почувства. Прииска ѝ се да беше променила тогава много неща, за които толкова съжаляваше…

Сега, сама с мислите си, тя го обичаше. И винаги щеше да го обича. Знаеше го от мига, в който го видя на рампата край яхтата, знаеше го и сега. Нито времето, нито смъртта му щяха да променят начина, по който се чувстваше в момента. Тя затвори очи и прошепна:

— Липсваш ми, Гарет Блейк. — И за миг ѝ се стори, че той я чу, защото вятърът изведнъж стихна.

Първите капки дъжд закапаха, когато тя отвори обикновената прозрачна бутилка, която стискаше здраво в ръце, и извади от нея писмото, което му беше написала снощи, писмото, което бе дошла да изпрати именно оттук. Разгърна го, както бе разгърнала неговото писмо, когато навремето го намери тук. На слабата светлина на отиващия си ден думите почти не се виждаха, но тя го знаеше наизуст. Ръцете ѝ леко трепереха, когато започна да го чете.

Скъпи мой,

Измина една година, откакто седнах с баща ти в кухнята ти. Сега е късна нощ и макар че думите ми идват трудно, не мога да потисна чувството, че е време да отговоря най-сетне на въпроса ти.

Разбира се, че ти прощавам. Прощавам ти не само сега. Простих ти още, когато прочетох, писмото ти. Нямах друг избор в сърцето си. Достатъчно мъчително беше, че веднъж те напуснах, втори път нямаше да е възможно. Обичах те твърде много, за да те пусна да си идеш отново. Колкото и дълбоко да скърбя за това, което можеше да бъде, благодарна съм ти, че дойде в живота ми, макар и за кратко време. Отначало си мислех, че съдбата ни е събрала, за да ти помогна да преживееш, скръбта. Сега обаче, година по-късно, разбирам, че е точно обратното.

По ирония на съдбата аз изпаднах, в същото положение, в каквото беше ти, когато те срещнах, за първи път. Докато ти пиша, се преборвам с призрака на човека, когото обичах и загубих. Сега разбирам по-добре трудностите, през които си минал, и съзнавам колко болезнено ти е било да продължаваш напред. Понякога скръбта ме смазва и макар да знам, че ние никога вече няма да се видим, част от мен иска да те задържи завинаги. На мен ще ми е лесно да го сторя, защото, ако обикна другиго, спомените за теб ще се заличат донякъде. Но тук е парадоксът; въпреки че ми липсваш много, благодарение на теб аз не се страхувам от бъдещето. Защото ти успя да се влюбиш в мен и ми вдъхна надежда, скъпи мой. Ти ме научи, че е възможно човек да продължи да живее, независимо, колко огромна е скръбта му. Ти по свой начин ме накара да повярвам, че истинската любов не бива да се отрича.

Точно в този момент не съм сигурна, че съм готова, но това е моят избор. Не се обвинявай, благодарение на теб се надявам, че ще дойде ден, когато тъгата ми ще бъде заменена с нещо красиво. Благодарение на теб имам сили да продължа напред. Не знам дали мъртвите се връщат на този сеят и витаят наоколо невидими, за онези, които ги обичат, но ако е така, знам, че ти винаги ще бъдеш до мен. Когато слушам океана ще знам, че това е твоят шепот, когато студен ветрец погали бузата ми, ще знам, че твоят дух е минал покрай мен. Ти не си си отишъл завинаги. Независимо, кой друг ще се появи в живота ми. Ти стоиш до бог заедно с душата ми и ми помагаш да крача към бъдеще, което не съм в състояние да предвидя.

Това писмо не е прощално, то е благодарствено. Благодаря ти, че дойде в живота ми и ме дари с радост. Благодаря ти, че ме обичаше и получаваше в отговор и моята любов, благодаря ти за спомените, които ще запазя завинаги. Но преди всичко ти благодаря, задето ми показа, че ще дойде ден, когато най-накрая ще мога да те пусна да си отидеш.

Обичам те.

След като прочете писмото за последен път, Тереза го нави и го запечата в бутилката. Завъртя бутилката няколко пъти, с мисълта, че затваря пълния кръг на своето пътуване. После, чувствайки, че не може повече да чака, тя хвърли бутилката възможно най-навътре в океана.

Тъкмо тогава се надигна силен вятър и мъглата започна да се вдига. Тереза постоя известно време, загледана безмълвно в бутилката, която започна да се носи по вълните към открито море. И макар да знаеше, че не е възможно, си представи, че океанът никога няма да я изхвърли на някой бряг. Искаше и се да пътува вечно към далечни места, които тя самата никога няма да види.

Когато след няколко минути бутилката изчезна от погледа ѝ, тя се обърна и тръгна обратно към колата си. Вървейки смълчана под дъжда, Тереза леко се усмихна. Не знаеше нито кога, нито къде, нито дали някога щеше да бъде намерена, но това нямаше значение за нея. Дълбоко в себе си беше сигурна, че Гарет ще получи писмото ѝ.

КРАЙ