— Не, просто писмото ме трогна. Знам, че е глупаво. Не бива да съм чак толкова емоционална. Извинявай, че те изплаших.

— О, глупости! — сви рамене Диана. — Няма за какво да се извиняваш. Радвам се, че си добре. — Тя замълча за миг — Значи писмото те е разстроило. Защо? Какво пише в него?

Тереза избърса отново очите си, подаде писмото на Диана и отиде до масата от ковано желязо, до която беше заварила приятелката си. Все още се чувстваше неудобно, задето се беше разплакала, но се постара да се съвземе.

Диана прочете бавно писмото, вдигна глава и погледна Тереза с насълзени очи. Значи не само на нея ѝ е подействало така.

— Толкова… толкова е прочувствено — рече накрая Диана. — Това е едно от най-трогателните неща, които съм чела напоследък.

— И на мен ми подейства така.

— Значи си го намерила на брега? Докато тичаше ли?

Тереза кимна.

— Не мога да си обясня как е била изхвърлена бутилката тук — продължи Диана. — Заливът е толкова закътан от останалата част на океана. А за Райтсвил Бийч никога не съм чувала.

— Нито пък аз. Но изглежда, е била изхвърлена снощи. И ако не се бях загледала, щях да я подмина.

Диана поглади с длан листа и се замисли за миг, преди да заговори:

— Интересно, кои ли са тези двама? И защо го е запечатал в бутилка?

— Нямам представа.

— А не ти ли е любопитно да научиш?

Тереза наистина изпитваше любопитство. След като го прочете първия път, прочете го още веднъж и още веднъж. И си помисли, какво ли е да има до себе си човек, който да я обича така.

— Да, малко. Но какво от това? Няма начин да разбера.

— Какво ще правиш с писмото?

— Може би ще го задържа. Не съм се замисляла.

— Хм. — По лицето на Диана се изписа неразгадаема усмивка. После: — Как беше навън?

Тереза отпи глътка плодов сок, който си бе наляла междувременно.

— Добре. Изгревът на слънцето е наистина великолепна гледка. Сякаш целият свят пламтеше.

— Била си замаяна поради недостиг на кислород. Тичането ти го отнема.

Тереза се развесели.

— Значи да разбирам, че няма да идваш да тичаш с мен тази седмица.

Диана се пресегна за чашата си с кафе и с израз на съмнение отвърна:

— В никакъв случай. Моята гимнастика се свежда до разхождането на прахосмукачката из къщата в края на всяка седмица. Можеш ли да си ме представиш навън как подтичвам и пъшкам? Като нищо ще получа сърдечен пристъп.

— Веднъж свикнеш ли, ще се чувстваш много бодра след това.

— Възможно е, но аз вече не съм млада и стройна като теб. Доколкото си спомням, тичала съм само веднъж, когато бях малка и кучето на съседите избяга от двора и ме подгони. Толкова силно тичах, че цялата станах вир-вода.

Тереза се разсмя с глас, после попита:

— Е, какъв е планът за днес?

— Мислех да пообиколим магазините и да обядваме в града. Настроена ли си за нещо такова?

— Точно това си мислех, че ще предложиш.

Двете жени обсъдиха на кои места да отидат. После Диана стана и влезе вътре, за да си налее още една чаша кафе. Тереза я проследи с поглед.

Диана беше петдесет и осем годишна и имаше кръгло лице. Носеше косата си, започнала бавно да се прошарва, късо подстригана и се обличаше без излишна суета. За Тереза тя беше най-свестният човек, когото познаваше. Имаше големи познания върху музиката и изобразителното изкуство и от кабинета ѝ винаги долитаха звуци от произведения на Моцарт и Бетовен, които се смесваха с шумната глъчка в новинарската редакция. Живееше в свой свят на оптимизъм и весело настроение и всеки, който я познаваше, я обожаваше.

Диана излезе отново на верандата, седна на стола си и погледна към залива.

— Не намираш ли, че това е най-прекрасното място, което си виждала?

— Да, така е. И много се радвам, че ме покани да дойда.

— Беше ти необходимо. Щеше да се чувстваш съвсем самотна в апартамента си.

— Говориш като майка ми.

Диана се пресегна през масата и взе отново писмото. Докато го четеше, повдигаше от време на време вежди, но не продумваше. Изглежда, предположи наум Тереза, съдържанието му разбужда някакъв спомен в съзнанието ѝ.

— Какво има?

— Просто си мисля… — отвърна тихо Диана.

— Какво си мислиш?

— Ами, докато бях вътре, си мислех за това писмо. И ми хрумна дали да не го включим в рубриката за тази седмица?

— Какво каза?!

Диана се наклони към нея.

— Каквото чу… Мисля да включим това писмо в твоята рубрика за тази седмица. Сигурна съм, че всеки ще го прочете с удоволствие. То наистина е необикновено. От време на време хората имат нужда да четат нещо подобно. А това е толкова трогателно. Представям си как най-малко стотина жени ще си го изрежат и ще го залепят на хладилника си, за да го видят съпрузите им, като се върнат от работа.

— Но ние дори не знаем кои са тези двама души. Не мислиш ли, че ще трябва да поискаме първо разрешението им?

— Точно там е работата, че не можем. Ще говоря с адвоката ни, но съм сигурна, че ще бъде законно. Няма да използваме истинските им имена и след като няма да си приписваме заслугата, че ние сме го писали, нито ще разкриваме някаква тайна, убедена съм, че няма да възникне проблем.

— Колкото и да е законно, не съм сигурна, че е редно. В края на краищата това е лично писмо. Не смятам, че трябва да бъде разпространено, така че всеки да го прочете.

— То е нещо, което предизвиква човешкия интерес, Тереза. Хората обичат такива неща. Освен това в него няма нищо, което да засегне някого. То е просто красиво съчинено писмо. И не забравяй, че въпросният Гарет сам е пуснал бутилката в океана. Той е знаел, че вълните ще я изхвърлят на някой бряг.

Тереза поклати глава.

— Не знам, Диана…

— Е, добре, просто си помисли. Дори преспи с тази мисъл, ако искаш. Но според мен идеята е чудесна.


Тереза наистина се размисли за писмото, докато се събличаше, за да влезе под душа. Улови се, че мислите ѝ се задържат върху автора на писмото, Гарет — ако това беше истинското му име. И се питаше каква ли му е била тази Катерин? По всяка вероятност любима или съпруга, но явно, че вече не е с него. Умряла ли е, или се е случило нещо друго, което ги е принудило да се разделят? И защо писмото е било запечатано в бутилка и пуснато да се носи по теченията на океана? Имаше нещо странно в тази работа. Журналистическите ѝ инстинкти надделяха и тя изведнъж реши, че посланието може и да не значи нищо. Твърде е вероятно мъжът просто да е искал да напише любовно писмо, но да не е знаел до кого да го изпрати. Възможно е също да го е пуснал някой, който да изпитва удоволствие от мисълта, че ще накара някоя самотна жена на далечен бряг да се просълзи. Но докато си припомняше съдържанието, отхвърли тези предположения. По всичко личеше, че писмото е писано от сърце. И то от мъж! През целия си живот не бе получавала писмо с подобни думи, камо ли със същите. Изпращали са ѝ само поздравителни картички със стереотипно препечатани трогателни текстове. Дейвид изобщо не си падаше по писането, както и никой от ухажорите, с които беше излизала. Как ли изглежда този мъж? Дали и като човек е толкова любвеобилен, както внушава писмото?

Тя насапуниса и изплакна косата си и докато хладката вода се стичаше по тялото ѝ, въпросите се нижеха един след друг в главата ѝ. Изтърка тялото си с груба кесия, насапуниса го с овлажняващ сапун и остана под душа по-дълго от обикновено. Най-накрая излезе от кабинката.

Докато се подсушаваше с кърпата, се погледна в огледалото. Не изглеждам зле за трийсет и шест годишна жена с подрастващ син, прецени мислено тя. Винаги е имала сравнително малък бюст и ако това я притесняваше като по-млада, сега беше доволна, защото още не бе почнал да увисва като на повечето жени на нейната възраст. Стомахът ѝ беше плосък, краката ѝ — дълги и стройни от дългогодишното спортуване. Дори бръчиците около очите ѝ не се забелязваха много, макар че това нямаше никакво значение. В крайна сметка тази сутрин хареса външния си вид и отдаде това необичайно лесно заключение на факта, че е на почивка.

Сложи си лек грим, облече си бежови бермуди и бяла блуза без ръкави и си обу кафяви сандали. След час щеше вече да е горещо и влажно, а така щеше да се чувства удобно, докато се разхожда из Провинстаун. Погледна през прозореца на банята и като видя, че слънцето се е издигнало по-високо, се подсети да си вземе и слънчобран. В противен случай кожата ѝ щеше да изгори, а знаеше от опит, че слънчевото изгаряне е един от най-бързите начини да бъде съсипана почивката на море.

Навън на масата на верандата Диана беше сложила закуската — пъпеш, грейпфрут, препечени филийки. Тереза се разположи на стола, намаза си филийка с обезмаслено сирене — Диана отново беше на една от безкрайните си диети — и двете продължиха да си бъбрят. Брайън беше отишъл да играе голф, както щеше да прави всеки ден през тази седмица, и то рано сутрин, защото той пък спазваше някаква схема на лечение. „И ако прекарва дълго време на слънце — поясни Диана, — ще навреди много на кожата си.“

Брайън и Диана бяха заедно вече трийсет и шест години. Връзката им започнала от колежа и когато се дипломирали, още същото лято, веднага след като Брайън започнал работа в една счетоводна фирма в центъра на Бостън, се оженили. Осем години по-късно Брайън станал съдружник във фирмата и те си купили голяма къща в Бруклин, където живеят от двайсет и осем години насам.

Искали да имат деца, но когато минали шест години от брака им и Диана все не забременявала, двамата отишли на преглед. Установило се, че фалопиевите тръби на Диана са тежко увредени и тя не може да забременява. Направили постъпки да си осиновят дете, но минали години, а редът им в списъка все не идвал и накрая загубили надежда. Последвали мрачни години, беше споделила Диана с Тереза, период, в който бракът им бил пред разпадане. Но връзката им, макар и разклатена, издържала и Диана се върнала на работа, за да запълни празнотата в живота си. Започнала работа, когато в редакцията на „Бостън таймс“ жените били рядкост, и постепенно си пробила път нагоре по йерархическата стълбица. Преди десет години станала отговорен секретар на вестника и започнала да взима под крилото си жени репортерки. Тереза беше първата ѝ ученичка.

След като Диана се качи да си вземе душ, Тереза прегледа набързо вестника и погледна часовника си. Стана от стола си и отиде да се обади по телефона на Дейвид. Беше още доста рано — едва седем часа, — но тя знаеше, че цялото семейство е вече на крак. Кевин винаги ставаше с пукването на зората и сега се радваше, че няма да е единственият ранобудник в къщата. Тя закрачи напред-назад, докато изчакваше някой в другия край на линията да вдигне слушалката. След няколко позвънявания чу гласа на Анет на фона на звуци от телевизор и бебешки плач.

— Здравей! Обажда се Тереза. Кевин наблизо ли е?

— О, здрасти! Да, разбира се, тук е. Изчакай една секунда.

Чу се как Анет остави слушалката и извика:

— Кевин, за теб е. Тереза е на телефона.

Фактът, че тя не употреби „майка ти“, я жегна повече, отколкото очакваше, но сега нямаше време да размишлява над това. Кевин беше задъхан, когато вдигна слушалката.

— Привет, мамче! Как си? Как прекарваш отпуската си?

Тя почувства нотка на самота в гласа му, който беше все още креслив, детски, но знаеше, че е въпрос на време и ще се промени.

— Тук е чудесно, но едва снощи пристигнах. Още нищо не съм правила, освен че тази сутрин потичах малко.

— Има ли много хора на плажа?

— Не, но когато се прибирах, вече няколко души тръгваха натам. Ей, кога тръгвате с татко ти?

— След два дни. Отпуската му започва от понеделник и тогава потегляме. В момента се приготвя да върви на работа, за да довърши каквото има. Искаш ли да говориш с него?

— Не, няма за какво. Просто се обадих да те чуя и се надявам, че ще прекараш добре.

— Ще бъде страхотно. Разгледах една брошура за пътуването ни по реката. Някои бързеи изглеждат върховни.

— И все пак, умната!

— Мамо, аз не съм вече дете.

— Знам. Просто успокой старомодната си майка.

— Добре, обещавам. През цялото време ще бъда със спасителната жилетка. — Последва кратко мълчание. — Знаеш, че по време на пътуването няма да имаме телефон, така че до завръщането ми няма да се чуем повече.

— Така и предположих. Но сигурно ще бъде много забавно.

— Ще бъде изумително. Ще ми се да можеше да дойдеш и ти. Щяхме да си прекараме страхотно.

Тя затвори за миг очи, преди да отговори — един от съветите на терапевта ѝ. Всеки път, когато Кевин изразеше желание тримата отново да са заедно, тя много се пазеше да не каже нещо, за което после щеше да съжалява. Постара се гласът ѝ да прозвучи възможно най-оптимистично.

— Ти и баща ти имате нужда да останете известно време само двамата. Знам, че ти много си му липсвал и сега трябва да наваксате за изминалите няколко месеца. И той като теб е чакал с нетърпение това пътуване. — Ето че не беше толкова трудно.