Катрин Стоун - Пламък и лед

Лукас живееше в елегантна сграда на двайсет и два етажа, която сякаш пронизваше небето над Манхатън. Входът бе съвсем непретенциозен — обикновена стоманена врата, вградена в блестящ гранит.

Гейлън реши, че това е служебният вход или по-точно входът за прислугата. Над вратата бе монтирана видеокамера, имаше домофон, а табелката с имената на обитателите беше в красива метална рамка. Гейлън прочете името Хънтър Л. и се убеди, че не е сбъркала адреса. Трябва само да заобиколи сградата, за да се озове пред централния вход, над който е опънат платнен навес. Ще я посрещне униформен портиер, застанал пред остъклена врата, през която се вижда разкошно фоайе, облицовано с мрамор.

В този момент вратата се отвори и на прага застана самият Хънтър Л., напомнящ на статуя от стомана и гранит.

— Ето те и теб — промърмори. Навярно неговите хора, които следяха всяка стъпка на Гейлън, го бяха предупредили по радиостанцията: „След нея няма «опашка», сър. Ще бъде пред сградата след около минута.“

— Не бях сигурна, че това е главният вход.

— Друг няма. Заповядай.

Фоайето наистина беше разкошно, но обзавеждането му бе крещящо като в сградите, където живеят новобогаташи. Вдясно имаше цяла редица асансьори с блестящи месингови врати. Лукас въведе гостенката си в най-отдалечения. Гейлън забеляза, че в кабината липсва табло с бутони за спиране на определен етаж. Също като листата с менюто в скъп ресторант асансьорът бе предназначен за най-изискана клиентела.

Апартаментът на Лукас Хънтър се намираше на последния етаж. По-точно — заемаше целия последен етаж.

Вратата на асансьора се отвори и Гейлън любопитно се огледа. Беше в просторно помещение с обособени кътове, служещи за всекидневна, трапезария и кухня. Стените, мебелите и мокетът бяха снежнобели, кухненското обзавеждане бе от алпака.

„Значи това е екстравагантното убежище на пантерата!“ — помисли тя. Безпощадната белота не й се стори бездушна, а й вдъхна усещане за спокойствие и чистота като току-що паднал сняг.

Никой не би предположил, че това е жилището на човек, който ежедневно се сблъсква с насилието и смъртта. Гледката, разкриваща се от панорамните прозорци, бе зашеметяваща — долу блещукаха светлинките на мегаполиса, тъмният небесен купол бе обсипан с трепкащи ярки звезди.

— Колко е красиво жилището ти! — промълви Гейлън, докато Лукас й помагаше да свали тюркоазното си палто. — Действа ми успокояващо.

— Радвам се, че ти харесва. Дано се чувстваш удобно.

„Удобно ли! — мислено възкликна тя. — Възможно ли е да се чувствам удобно насаме с теб!“

— Разбира се… Не съм от притеснителните…

— Но и не умееш да лъжеш — прекъсна я той.

— Зная.

— Осъзнаваш ли, че току-що ти направих комплимент, Гейлън?

Може би тъкмо сега беше моментът да признае пред него, че повече от десет години е живяла съвсем сама. Докато се питаше как да се измъкне от неизбежните въпроси, които ще последват признанието й, той заговори отново:

— И за двама ни ще бъде трудно. Свикнал съм да живея сам, навярно ти също. Но се налага да се примирим с неудобствата в името на благородната кауза…

— Да, наистина е благородна.

— Предлагам да се възползваме от положението. Възприемам го като вълнуваща авантюра.

Гейлън вдигна поглед от белия мокет, напомнящ на заснежено поле, към човека, който току-що беше признал, че е свикнал да бъде сам. Трудно й беше да повярва, че Лукас Хънтър, притежавал най-красивите жени в Ню Йорк, е самотен. Навярно е избрал да живее, без да се обвързва.

А сега нямаше избор. Убиецът им бе отнел правата да разполагат с личния си живот.

— Наистина ли възприемаш положението по този начин!

— Разбира се. Защо не?

„Защо да не изживея една вълнуваща авантюра с него? — запита се Гейлън и си отговори: — Защото има опасни и безопасни приключения. Например пътуването с «Титаник» щеше да бъде вълнуващо приключение, ако параходът не се бе натъкнал на айсберг!“

Какво ли ще е да живее сред този снежнобял свят заедно с Лукас? Навярно ще бъде като авантюра, завършила с трагична катастрофа. Защото присъствието на този мъж караше сърцето й да се вълнува, но и да се свива от страх.

Тя потръпна, сякаш усетила полъха на ледения океански вятър… А може би причината бе нежността, която се четеше в смразяващите сиви очи на човека до нея. Усмихна се едва-едва и престорено небрежно подхвърли:

— Защо не наистина?

— Радвам се на единомислието ни. Предлагам да се настаниш тук.

„Тук“ очевидно означаваше необятната всекидневна, колкото до настаняването…

Съзря кашоните, прилежно надписани от самата нея, струпани в средата на безбрежната бяла шир, и внезапно се досети какво й предлага Лукас.

— Господи, не мога да повярвам на очите си! — възкликна, като видя как той е подредил мебелите така, че обстановката да бъде почти като в скромния й апартамент. — Чистил си и с прахосмукачка.

Беше положил невероятни усилия, но не заради нея, а заради чудовището.

Гейлън си спомни предупреждението на Пол, че Лукас Хънтър е готов на всичко, за да залови престъпника, който избива любовниците му. Готов е на всичко… дори да размести мебелите, да почисти с прахосмукачка…

— Как разбра, че съм чистил аз, а не домашна помощница например?

— По отпечатъците от стари стъпки, лейтенант.

— Нима? — Той наклони глава, кичур гарвановочерна коса падна на челото му. Изгледа я изпитателно. — Но май има и още нещо?

— Вярно е — призна Гейлън. — Ако почистването бе извършено от опитна домашна помощница, върху мокета щяха да се образуват триъгълници, четириъгълници или квадрати…

— От теб ще излезе първокласен детектив, госпожице Чандлър.

— Всъщност, лейтенант Хънтър, от мен ще излезе първокласна домашна помощница. Вярно е, че при почистване се поувличам и по килимите се образуват доста абстрактни фигури, но иначе ме бива.

— Какво би нарисувала тук?

— Какво ли? Нека помисля…

Гейлън се загледа в белия мокет и си представи, че е платно, върху което ще сътвори зимна картина — деца правят снежни човеци, кънкьори се пързалят по леда, сковал езерото, по хълма в далечината хора се спускат с шейни, а наблизо минава голяма шейна, теглена от кон. Картината бе жизнерадостна, но претрупана, реши Гейлън. Някак не прилягаше на това помещение, където цареше спокойствие.

Пък и какво може да се направи от купчинки сняг, небрежно натрупани от неумела мъжка ръка?

— Предлагам — промълви накрая — първо да почистваш с прахосмукачката, после аз ще направя снежен ангел… дори два-три.

„С теб ще сътворим по няколко скулптури от сняг — помисли. — Моите ангели ще бъдат крехки и ефирни, а твоите — силни и красиви… и ще бдят над мен.“

— Прави каквото искаш — прошепна Лукас. Тонът му я накара рязко да вдигне глава и да го погледне, а сърцето й се сви от странно, неизпитвано досега чувство — съчетание от възбуда и страх.

— Ще минем и без снежни ангели — усмихна се Гейлън, за да скрие вълнението си. — Достатъчно е, че дневната ще бъде заета от куклите ми.

„Мисля, че гледката ще е прекрасна“ — каза си Лукас.

Не беше изненадан от реакцията си, защото същото му бе хрумнало още следобеда, когато донесоха кашоните. Представил си беше как Гейлън шие изящни кукленски дрехи, а той я наблюдава, и едва се въздържа да не разопакова грижливо надписаните кашони. Страхуваше се тя да не се затвори в спалнята с всичките си кукли, да не го изключи от живота си…

— Наистина ще ми е приятно да се разположиш в дневната — повтори. Тонът му бе едновременно заповеднически и умоляващ.

— Добре — промълви Гейлън. — Но само при условие да ми кажеш, когато „приключението“ започне да ти омръзва.

— Съгласен съм — отвърна той и си помисли, че нейното присъствие няма да му омръзне никога. — Като каза „приключение“, предстои ни да изследваме една непозната територия, наречена „храна“. Позволих си да погледна в хладилника ти и…

— И установи, че е празен.

— Точно така.

— Храня се предимно навън.

— Аз също, но хладилникът ми винаги е зареден. Ела с мен.

Гейлън го последва в кухнята. Върху плота от блестящ гранит бяха подредени чинии и купички с най-различна храна — от овесени ядки до черен хайвер. Лукас обясни, че в грамадния хладилник гостенката ще намери каквото пожелае, после добави:

— Можем да поръчаме да ни донесат вечеря. — Посочи към купчинката менюта от най-изисканите нюйоркски ресторанти, където цените на ястията не бяха вписани.

Гейлън се запита дали той има навика да води любовниците си на ресторант.

Любовниците на Лукас Хънтър!

Предлагаше й да поръча вечеря у дома, сякаш това бе най-обикновеното нещо на света.

— Можем да го направим още тази вечер — продължи той. — Освен ако си прекалено изморена.

— Наистина съм капнала от умора. Ще хапна само едно шоколадче и ще изпия чаша чай. Но ти прави каквото искаш… — И сви рамене.

— Така и ще постъпя — усмихна се Лукас. — Но първо да ти покажа останалите помещения. След това хапни каквото ти се яде и си лягай.

В другата част на грамадния апартамент имаше още пет стаи. Две се намираха в дъното на сводестия коридор и вратите им бяха затворени. По продължението му имаше още три помещения. Гейлън забеляза, че техните врати са открехнати.