Катрин Стоун - Пламък и лед

Двете бяха празни, подовете бяха застлани със същия снежнобял мокет като дневната. Лукас отвори по-широко вратата на следващата стая, подканвайки Гейлън да влезе.

И тук подът беше бял, но с това свършваше приликата с другите помещения. Нямаше и следа от усещането за тишина и спокойствие, ярките цветове се набиваха на очи.

На едната стена висеше грамадна карта на Манхатън, наблизо беше картотеката, пълна с разноцветни папки, всяка с етикет, на който бе написано име на жена. Човекът, ръководещ операцията по залавянето на Казанова, бе събрал материалите за Кей в зелени папки, за Моника — във виолетови, за Марша — в златистожълти, а на Брин бе отреден кървавочервеният цвят.

— Ето къде бил командният център — промърмори Гейлън и се огледа.

Забеляза, че помещението е обзаведено със свръхмодерна апаратура. От тази кула високо в небето лейтенант Лукас Хънтър водеше своята битка с убиеца.

Върху гигантската карта бяха забити четири стоманени топлийки, които проблясваха като безпощадните му сиви очи. С тях бяха отбелязани жилищата на жертвите, на неговите любовници. Гейлън видя още една дупчица на картата, но карфица липсваше. Докосна издайническата вдлъбнатина, обозначаваща сградата, в която се намираше нейният апартамент.

— Търсиш някакъв модел на поведение, нали? — заговори, без да се обръща. Наскоро беше гледала филм, в който убиецът подбираше жертвите според местоживеенето им. При свързване на точките, обозначаващи местопрестъпленията, се получаваше съзвездието Водолей. — Нещо, с което да си обясниш защо този тип убива определени жени.

— Да.

— Но нали той обясни, че се е спрял на мен заради провала ми като водеща в Кей Си Ар…

— Да, така ти е казал — промърмори Лукас. Лицето му бе непроницаемо.

— Мислиш, че лъже? — попита тя и добави наум: „Като теб, лейтенант Хънтър!“.

— Твърде е възможно.

Гейлън извърна поглед и се втренчи в купчина разноцветни папки с грижливо надписани етикети, от които ставаше ясно, че съдържат копия от описанията на местопрестъпленията.

— Мислех, че цялата информация — освен за Брин — е въведена в компютрите на отдел „Убийства“ — отбеляза тя.

— Вярно е.

— Но ти не се доверяваш изцяло на компютрите, така ли? — изрече спонтанно Гейлън и веднага се упрекна за необмисления въпрос. Според Розалин Сейнт Джон този човек притежаваше контролния пакет акции в най-големите софтуерни компании. Компютрите никога не мамеха… за разлика от хората. — Може би преглеждаш оригиналните документи, надявайки се да видиш или да… усетиш нещо, което компютърът не може да долови.

— Надявам се да открия нещо, което сме пропуснали да видим — прекъсна я Лукас. — Както вече ти обясних, способността ми да долавям присъствието на убиеца невинаги се проявява. Повече разчитам на старомодните детективски методи, които помагат като черната магия.

„Черна магия — мислено повтори Гейлън. — Магьосникът влиза в битка със злото.“ Едва сега осъзна, че способността на Лукас да влиза под кожата на престъпника е жестоко проклятие. Лукас изпитваше отвращение и омраза към злото, което преследваше, и се измъчваше заради ограничените си възможности. Злото се вселяваше в него, когато пожелае… или по-точно — когато убиецът пожелае.

Навярно страданията му бяха неописуеми, ала той ги понасяше в самота и в самота водеше своята война.

Досега.

„Искам да ми помогнеш“ — никога нямаше да забрави тези негови думи.

— Ще разрешиш ли да прегледам полицейските доклади? — попита тя.

— Държа на това. Ако ти хрумне нещо, споделяй го с мен. — Лукас се поколеба за миг, сетне добави: — По-добре пропусни снимките от местопрестъпленията. Ще се запечатат в съзнанието ти и ще ти попречат да разговаряш с престъпника, да влизаш в словесен двубой с него.

„Словесен двубой ли? Само това не!“ — възрази мислено тя. Не я биваше много да разменя остроумни забележки с който и да било представител на силния пол.

— Но ти си ги разглеждал нееднократно, нали? — каза. Питаше се дали допреди няколко часа по стените на командния център не са били окачени снимките на любовниците му с прерязани гърла и избодени очи. Може да ги е свалил едва когато е разбрал, че известно време ще живее с нея.

— Това е част от работата ми — отвърна Лукас.

— Ако не ги разгледам, ако не видя какво им е сторил той, може да остана с впечатлението, че донякъде са виновни за случилото се.

— Има само един виновник, Гейлън!

— Убедена съм, че след като разгледам снимките, ще изпитам още по-голяма омраза към него.

— Нима? Не ти ли е достатъчно да знаеш, че този Казанова е хладнокръвен убиец? Друг стимул ли ти е нужен?

— Не, но…

— Забранявам да разглеждаш фотографиите! — прекъсна я решително той. — Твоята задача е да разговаряш с престъпника, нищо повече.

— Мислиш ли, че ще се обади още тази вечер?

— Едва ли. Не, няма да се обади.

— Имаш ли представа кога ще ме потърси?

— В неделя, в три часа и тринайсет минути. — Лукас се усмихна. — Почти съм сигурен.

— Защото по същото време е убил Брин ли? Защото си почувствал…

— Да.

Гейлън неволно потрепна, стори й се, че ледена вълна е сграбчила сърцето й.

Чувството я обзе така внезапно, че не успя да го прикрие. Лукас забеляза реакцията й и навярно си помисли, че тя се страхува от него, от злото, което от време на време го завладява.

Не се отдръпна, но се затвори в себе си, в мрака и ледената пустош на душата си, копнееща за отмъщение.

— Ще ти покажа стаята ти — промърмори. — Като излязоха в коридора, посочи двете затворени врати вдясно: — Това са моите „покои“. Твоята спалня е в дъното.

„Далеч от теб и от леглото ти — каза си Гейлън. — Ще бъдем разделени, макар че обитаваме този апартамент, наподобяващ снежен облак в небето.“

Разстоянието между стаите наистина беше голямо. Ако разкошното жилище беше петзвезден хотел и те двамата бяха настанени в най-луксозния апартамент, спалните им щяха да бъдат по-близо една до друга. Ако пък бяха съседи в непретенциозен квартал, помежду им щеше да се издига къща, обитавана от някое семейство.

Ала тук, в леговището на пантерата, тя не се чувстваше в безопасност, макар че спалнята й се намираше далеч от стаите на господаря на дома.

Докато вървяха мълчаливо по коридора, й се стори, че гази в дълбоки снежни преспи и че краката й тежат като олово.

Но щом влязоха в спалнята, сякаш попадна в разцъфнала градина. Тук преобладаваха пастелните тонове и светлолилавото. Светлолилаво като развлечения анцуг, който тя носеше снощи.

Пролетта, настъпила през мрачния януарски ден, бе пресъздадена от Лукас специално за нея — навярно бе по-харчил цяло състояние да сътвори тази магия само за един ден. И само заради нея! За да се чувства гостенката му удобно по време на вълшебното и опасно приключение.

Стаята беше като в приказките. Балдахинът над леглото бе с цвят на зюмбюл, креслата бяха в светлолилаво, в банята, облицована с мрамор, бяха подредени лилави и розови хавлиени кърпи.

„Лукас Хънтър е безскрупулен — бе казал Пол. — Готов е на всичко, за да залови убиеца на любовниците си.“ Думите на оператора отново отекнаха в съзнанието на Гейлън. Би трябвало да се вслуша в предупреждението му, да осъзнае, че се е поддала на чара на лейтенант Хънтър. Вместо това прошепна:

— Прекрасно е!

— Надявах се да ти хареса. Помислих си, че обзавеждането ще ти подхожда — тихо каза той.

Дали бе искрен? Кой знае…

Гейлън насила извърна очи от безизразното му лице и погледът й попадна на телефона, който също беше бледолилав.

В другите помещения бе забелязала по два апарата — лилав и бял — и допълнителни слушалки. Но в спалнята й телефонът беше един.

— Предполагам, че трябва да използвам лилавите апарати, които ще приемат обажданията на домашния ми номер — каза.

— Точно така. Още при първото позвъняване ще се включи записващото устройство, ще се опитаме да проследим обаждането, но не се надяваме на успех.

— Гениално.

— По-скоро практично.

— За какво служат слушалките?

— За да подслушвам разговорите ти. Устроени са като деривати, включват се автоматично. Няма го издайническото изщракване.

— Браво, за всичко си помислил — отбеляза Гейлън. — Всъщност онзи знае, че ще подслушвате, нали?

— Да.

— При все това отказва да разговаря направо с теб.

— Сигурно му се струва прекалено елементарно — подхвърли Лукас, макар да подозираше, че истината е много по-страшна. Нищо чудно убиецът да изпитва извратено удоволствие, задето използва Гейлън Чандлър като посредник. — Още нещо, Гейлън. Предпочитам да съм до теб, когато разговаряш с чудовището.

— За да ми подсказваш репликите ли?

— Не. Поне отначало ще бъдеш съвсем самостоятелна. По-късно може би ще поискам да му подхвърлиш дадена идея, за да разбера как ще реагира. Засега съм сигурен… доколкото има нещо сигурно в тази безумна история, че ако съм близо до теб, ще бъда близо и до престъпника…

Гейлън отново долови колебанието му, сякаш той не знаеше дали да се радва на необикновената си способност… на таланта си и на проклятието, което не бе в състояние да контролира, на необяснимата магия, чрез която примамваше убийците.

— Засега — продължи магьосникът — не бива с нищо да издаваш присъствието ми. Налага се да съм близо до теб, но обещавам да не отвличам вниманието ти.

Да отвлича вниманието й ли? Гейлън си представи как Казанова звъни по телефона в три през нощта, събужда я от дълбок сън, а тя скача от леглото, намята халата и боса изтичва при Лукас Хънтър…

Не, манхатънският убиец няма да я събуди. Невъзможно ще й бъде да заспи в удобното легло с балдахина, като знае, че сивоокият мъж е наблизо.

Как да заспи, когато в душата й се борят възбудата и страхът… когато й се иска едновременно да се смее и да плаче, да пее и да умре.

И да танцува.

Най-съкровеното й желание бе да танцува… с Лукас Хънтър.