„Истината ли? Не мога да я споделя с никого“ — мислено изстена тя. Беше се разтреперила, тръгна машинално към дневната, сякаш да потърси закрила от куклите. Искаше й се да е далеч от Лукас Хънтър.

И от дявола, който се бе вселил в него.

Ала и двамата я последваха.

— Знаеш ли какво ще се случи, ако не се подчиниш, Гейлън? Тази нощ ще умре още една жена. Ти ще бъдеш причина за смъртта й. Започвай да разказваш, миличка. И не ме лъжи. Измамите също се наказват със смърт.

Гейлън влезе във всекидневната, която само преди няколко часа й се струваше като приказна страна.

Куклите бяха подредени на снежнобялото канапе. Вече бяха облечени с нощници и халати на райета, но всяка трябваше да бъде увита в тънка хартия. После тя щеше да ги постави внимателно в голям хартиен плик. Докато пиеха чай, Лукас й бе обещал да я придружи при посещението й в болницата и да носи плика.

— Гейлън! — В изопачения глас на убиеца се долавяше нетърпение.

„Магия и вълшебни приказки — помисли си тя. — Кукли и смърт.“

Прекоси помещението и застана до панорамния прозорец, отдалечавайки се от очарованието на приказките… и от Лукас. Впери поглед в непрогледния мрак навън и едва чуто промълви:

— Не съм… никога не съм била с мъж.

— Господи! Знаех, знаех, че си необикновена! Двайсет и девет годишна девственица, която е само моя! Питам се как ли Лукас реагира на новината. Не, не ми казвай! Да се престорим, че го няма, че сме само двамата с теб. Искам първото ти сексуално преживяване с мен да остане незабравимо.

— Моля? — прошепна Гейлън. В стъклото на прозореца, което бе като кристално огледало, зърна отражението на Лукас. Той стоеше до камината, където огънят бе угаснал. Ала на Гейлън й се стори, че вижда буйни пламъци — толкова силна бе яростта, която превръщаше очите му в разтопено сребро и изкривяваше лицето му, напомнящо на скулптура от гранит.

— Не се преструвай, че не си чула, Гейлън. С теб ще го направим веднага! Е, другият вариант е за предпочитане, но сега ще се наложи да се докосваш и да си представяш, че ръцете ти са моите ръце. Не се безпокой, ще ти дам най-подробни инструкции какво да направиш.

Гейлън се втренчи в мрака. Мъчеше се да забрави огледалния прозорец, отразяващ яростното лице на Лукас.

— Не — промълви.

— Какво? Отказваш да ми се подчиняваш, така ли?

— Не, не… Още не съм подготвена… с теб трябва да се опознаем.

— Браво! Ролята на свенлива девственица ти подхожда. Добре, да бъде както желаеш… засега. Но те предупреждавам, че когато според мен настъпи подходящия момент, ще ми се подчиниш безпрекословно. Съгласна ли си?

Искаше й се да изкрещи: „Не! Не! Не!“, но отговори утвърдително.

— Хей, Лукас! — възкликна престъпникът. — Надявам се, че слушаш. Не я докосвай, лейтенант. Тя е само моя. — Замълча, а когато отново заговори, личеше, че е безкрайно доволен от себе си: — Мисля, че достатъчно си поприказвахме тази вечер. Обещах да те направя звезда, Гейлън Чандлър, и ще изпълня обещанието си. Пътят ти към спечелване на наградата „Еми“ ще започне с едночасово извънредно предаване. Ще разкажеш накратко за убийствата, за разследването, ще съобщиш подробности от биографиите на жертвите, както се полага на прочути личности като тях. Още се колебая дали да поискам и лейтенантът да участва в предаването. Няма да е зле да разкаже това-онова за любовниците си. И бездруго ти е длъжник заради несъстоялото се интервю. Ще обсъдим този въпрос допълнително. Предаването ще бъде излъчено едва в сряда вечерта, дотогава всички зрители ще бъдат известени и с нетърпение ще го очакват. Искам да продължи точно шейсет минути, никакви реклами, никакви новини! Аз и моите деяния ще бъдем единствената новина.

— Разбира се.

— О, щях да забравя. Подозирам, че бельото ти е съвсем обикновено, може би дори е развлечено като останалите ти клошарски одежди. Ще трябва да го смениш, Гейлън. Необходими са ти ефирни пеньоари за нашите интимни разговори и за великия момент. Настоявам, когато в сряда вечерта застанеш пред камерата, да си с еротично бельо. Разбира се, това ще бъде известно само на мен. Но само моето мнение е важно, нали? Още днес си купи необходимото от „Офелия“.

— Офелия ли?

— И таз хубава! Само не ми казвай, че дори не си забелязала бутика за бельо, намиращ се непосредствено до сградата на Кей Си Ар! Няма значение. Сигурен съм, че Лукас го знае. Нека лейтенантът те придружи и ти помогне в избора. Несъмнено е експерт в тази област. Знаеш ли, скъпа моя девственице, не понасям мисълта, че си сама с него… Да не си я докоснал, лейтенант! Да не си посмял!

— Ти си извратен — прошепна Гейлън.

— Не, аз съм Лукас.

— Какво?!

— Все някак трябва да ме наричаш, нали? Прякорът Казанова не ми допада и тъй като с теб ще бъдем любовници, казвай ми Лукас. „Докосни ме, Лукас! Целуни ме, Лукас! Точно така, Лукас! Господи, колко е хубаво, Лукас!“

Петнайсета глава

Лукас не я виждаше дори в огледалното стъкло. Бе свела глава, лицето й беше в сянка.

Но съзираше собственото си отражение.

Лукас — това бе неговото име и името на убиеца. В този момент още бяха едно цяло. Злото пулсираше във вените му, разкъсваше сърцето му, вледеняваше душата му.

Бяха едно цяло.

Пристъпи към Гейлън. Тя вдигна глава и също видя отражението му в стъклото.

Лукас зърна лъчезарните й очи, които го гледаха изпитателно, но не издаваха страх.

Злото се оттегли от него.

Той тихо каза:

— Отстранявам те от случая.

Тя заговори едновременно с него:

— Трябва да ти разкажа нещо… Моля? Не те чух!

— Отстранявам те от случая.

„Не! Не!“, безмълвно извика тя и се извърна:

— Разбирам, че представлявам проблем, но ще се справя, повярвай ми. В края на краищата онзи перверзник няма да ме вижда. Ще се престоря, че изпълнявам нарежданията му. Вярно, че не ме бива да лъжа, но убиецът не го знае. Ще изгледам няколко филма, за да запълня празнините в образованието си, ще помоля Вивека да ми обясни всичко необходимо…

— Да му се не види, за какво говориш?

— Искаш да ме отстраниш заради моята… липса на опит, нали?

Гласът му беше като милувка:

— Как ти хрумна, че това е причината?

— Защо, не е ли вярно?

— Разбира се, че не е! Преживяването е ужасяващо за теб. Не трябва да те замесвам в отвратителната игра!

— Трябва! Може би убиецът е човек, когото съм познавала преди много години.

— Човекът в кухнята ли?

Тя се сепна.

— Как е възможно? Откъде знаеш какво се е случило?

— Снощи сънувах кошмар. Видях те в някаква кухня, зърнах и касапски нож.

Същият кошмарен сън я преследваше вече единайсет години. Само снощи беше спала като къпана, защото за пръв път от много време се почувства в пълна безопасност.

— Нима виждаш в съня си сънищата на други хора?

— Не. Никога досега не ми се беше случвало. — „Докато се появи ти“ — помисли си и продължи: — Може би е повлияно от разказа ти. Вчера за малко не сподели тайната си с мен. Попитах те защо си напуснала училище броени седмици преди дипломирането, а ти отклони въпроса.

— Щях да ти обясня причината, но реших, че не е толкова важно. Бях сигурна, че той не е убиецът, когото преследваш, но сега… сега съм разколебана. Името му е Марк. Беше любовник на майка ми. Заживяха заедно, когато бях на четиринайсет. Отначало искаха да се оженят, после се отказаха. И двамата имаха зад гърба си неуспешни бракове и твърдяха, че и без да са минали под венчило, се обичат като съпрузи. Майка ми беше изключително щастлива, което ми доставяше неописуема радост. Марк бе много мил и с мен. Живеех затворено, нямах приятели и се стеснявах от външността си, защото смятах, че приличам на плашило. Марк ме накара да се почувствам привлекателна.

Лукас се запита дали съучениците са дали прякора Плашилото на прекалено високото и мършаво момиче с огненочервена коса, което е мечтаело да ушие булчинска рокля за майка си.

— Привлекателна ли? — промълви едва чуто.

— Да. Често влизаше в стаята ми, докато се обличах, и се обиждаше от молбите ми да напусне. — Гейлън неспокойно закрачи из всекидневната. Чувстваше се като животно в клетка, искаше й се да се отдалечи от Лукас, за да скрие от него срама си. — Казваше, че не бива да се стеснявам, че сега той е моят баща. И през ум не ми минаваше, че може да има нечисти помисли. Изпитвах чувство за вина и не заключвах вратата, макар че много ми се искаше. Марк твърдеше, че съм комплексирана, защото баща ми ме е изоставил. Било съвсем нормално бащата да наблюдава физическото съзряване на дъщеря си, за да разбере кога е настъпил моментът да я пази от нахални хлапаци. И така той често идваше в стаята ми и буквално ме зяпаше. Но най-неприятни ми бяха подмятанията му.

Стоеше пред канапето с куклите и гледаше към тях, сякаш бяха нейни приятелки, които я окуражаваха.

— За какво ти говореше? — тихо попита Лукас.

— Подиграваше ми се… казваше, че приличам на върлина, че съм плоска като дъска, че дрехите ми са развлечени. Не ме докосваше, не правеше намеци за интимност…

— Но поведението му е било на човек, който търси сексуална връзка — навярно сега го осъзнаваш — промърмори Лукас и си помисли, че Марк е бил и садист, комуто е доставяло удоволствие да я унижава. Също като Казанова…

— Да. Мисля, че още тогава подсъзнателно съм го разбирала. Стараех се да избягвам Марк и все по-често отсъствах от къщи.

— Къде отиваше?

— Когато времето беше хубаво, се разхождах из царевичните полета, а през зимата прекарвах свободното си време в библиотеката, в залата за боулинг или в бакалията. Тъкмо в бакалията се запознах с Джулия и със сестра й Едуина, която всички наричаха Уини.

Гейлън взе от канапето кукла с дълга черна коса и продължи да говори, като се взираше в красивото й личице:

— Джулия обясни, че са дошли да купят някакъв сладкиш за баба си, с която живеели и която не се чувствала добре. Новата ми приятелка беше с една година по-малка от мен, а Уини беше едва на шест месеца. Джулия я държеше в прегръдките си и все й говореше. Някаква жена, която водеше за ръка момченце, се приближи до тях, за да му покаже бебето, но като видя Уини, закрещя на Джулия:

— Как смееш да показваш това чудовище на обществено място! Как не те е срам!

Гейлън нежно погали черните къдрици на куклата.

— Моята приятелка не се срамуваше. За нея сестричката й беше любимо същество, макар че за хората бе…

— Какво? — промърмори Лукас. Гласът му сякаш я галеше. — Спомняш ли си как изглеждаше? Или и ти като сестра й си била заслепена от обичта си към нея?

— За мен тя бе най-сладкото бебе на света — прошепна Гейлън. — Обаче имаше скелетни и неврологични деформации. Като се родила, лекарите предупредили, че ще бъде чудо, ако живее няколко дни.

— Но когато си я видяла за пръв път, е била на шест месеца, нали?

— Точно така. Лекарите вече се бяха отказали да предричат докога ще живее. Едно бе сигурно — че никога няма да проходи. Съмняваха се, че ще остане сляпа, но Уини виждаше… макар и по-различно от нормалните хора. В нейния свят небето денем беше зелено, нощем се обагряше в златисто, а на фона му се очертаваше аквамаринена луна, царевичните полета бяха оцветени в тюркоазно синьо — любимия й цвят.

„Тюркоазно синьо! — възкликна Лукас мислено. — Също като едно широко дамско палто и ръкавички с един пръст.“

— Навярно за нея коледната елха е била тъмночервена.

— Да. Ръкавиците са ми подарък от Уини, макар че ги изплете баба Ан.

Гейлън говореше с толкова любов за възрастната жена, която се беше нагърбила да отглежда момичетата, че Лукас реши да не я пита за родителите им.

Тя помълча и продължи тихо:

— За известно време се поуспокоих. Живеех в дома на майка ми, но повечето време прекарвах с Уини, Джулия и Ан. После… — Лицето й помръкна, гласът й затрепери: