Хлъзгавият крак ритва, когато го докосвам.

— Хванах го. Мисля, че е крак или ръка.

— Можеш ли да намериш другия?

Поклащам глава.

— Тогава въпреки всичко го издърпай — казва майка ми. Поглеждам я, ужасена. — Трябва да го измъкнем. Дърпай внимателно.

Започвам да дърпам. Изабел пищи. Прехапвам устна: това е отвратителна, ужасяваща работа, а Изабел ме отвращава, ужасно е това, че трябва да лежи тук така, като издута кобила, напъвайки се като някоя блудница, принуждавайки ме да правя това. Откривам, че правя гримаси, с обърната настрани глава, сякаш не искам да виждам, застанала възможно най-далече от леглото, от нея, от сестра си, това чудовище, докосвам я без жалост, държа здраво онзи крайник, както ми е наредено, въпреки отвращението си.

— Можеш ли да пъхнеш другата си ръка?

Поглеждам майка си, сякаш е полудяла. Това не е възможно.

— Виж дали можеш да вкараш вътре другата си ръка, и да уловиш бебето.

Бях забравила, че има бебе: толкова съм зашеметена от ужасната воня и усещането за хлъзгавия малък крайник в ръката ми. Внимателно се опитвам да провра вътре другата си ръка. Нещо поддава ужасно, и мога да почувствам с връхчетата на пръстите си нещо, което може да е ръка, рамо.

— Ръка? — казвам. Стискам зъби, за да не повърна.

— Избутай я, опипай надолу, намери другия крак.

Майка ми кърши ръце, отчаяно копнееща да свърши работата, галейки Изабел по гърба като болно куче.

— Хванах другия крак — казвам.

— Когато ти кажа, трябва да дръпнеш двата крака — нарежда тя. Отстъпва встрани и хваща главата на Изабел в ръцете си. Казва й: — Когато почувстваш, че болката идва, трябва да напънеш — казва тя. — Да напъваш силно.

— Не мога — хълца Изабел. — Не мога, майко. Не мога.

— Налага се. Трябва. Кажи ми, когато дойде болката.

Настъпва пауза, а после стоновете на Изабел се усилват и тя изпищява:

— Сега, идва сега!

— Напъвай! — нарежда майка ми. Дамите хващат стиснатите юмруци на Изабел и натискат ръцете й, сякаш я разкъсваме. Маргарет пъха дървената лъжица в устата й, а Изабел надава вой и я захапва. — Издърпай бебето — изкрещява ми майка ми. — Сега. Здраво. Дърпай.

Дърпам, както ми е наредено, и за свой ужас чувам как нещо изщраква и поддава под ръцете ми.

— Не! Счупен е, счупен!

— Издърпай я. Издърпай я въпреки всичко!

Дръпвам, усещам натиск и бликване на кръв, някаква воняща течност, две малки крачета провисват от тялото на Изабел, тя крещи и се задъхва.

— Още веднъж — казва майка ми. Гласът й е странно тържествуващ, но аз съм изпълнена с ужас. — Вече почти успя, още веднъж, Изабел. Когато дойде болката.

Изабел простенва и се напряга в нов напън.

— Дърпай, Ан! — нарежда майка ми, а аз улавям тънките хлъзгави крака и дръпвам отново. Следва един миг, в който не помръдва абсолютно нищо, а после се появява едно рамо, а после още едно, после Изабел изпищява, когато се показва главата и ясно виждам как плътта й се разкъсва, сякаш е алено-син брокат, червена плът и сини вени се раздират, когато излиза главата, а после — и хлъзгавата пъпна връв, аз пускам бебето върху чаршафите, извръщам глава и повръщам на пода.

Корабът се надига, всички залитаме от движението, а после майка ми се приближава забързано до леглото, внимателно вдига детето и го повива в платно. Треперя, трия окървавените си длани и ръце с някакви парцали, бърша повръщаното от устата си, но чакам думите, които ще ни съобщят, че е станало чудо. Чакам първия прекрасен, слаб писък.

Цари тишина.

Изабел стене тихо. Виждам, че кърви, но никой не спира кръвта от раните й. Майка ми е увила топло бебето. Една от жените вдига усмихнат поглед, лицето й е покрито с петна от сълзи. Всички чакаме тъничкия плач, чакаме усмивката на майка ми.

Изтощеното лице на майка ми е сиво.

— Момче е — изрича тя дрезгаво: именно това, което всички искаме да чуем. Но странно, в гласа й няма радост, а устните й са мрачно присвити.

— Момче? — повтарям с надежда.

— Да, момче е. Но е мъртво. Той е мъртъв.

11


_Река Сена, Франция, май 1470_

Моряците свалят платната и ги откарват на доковете, за да бъдат поправени, и изстъргват мръсотията от кралската каюта, където дъските са изцапани с петна от кръвта на Изи и моето повръщане. Казват, че е цяло чудо, дето не сме се удавили в бурята, говорят за собствения си ужас, когато веригата се вдигна и препречи входа на пристанището в Кале. Казват, че единствено тежестта от натиска на баща ми върху руля направила възможно за кормчията да извърти кораба. Казват, че не искат да предприемат такова плаване никога повече, но ако се наложи, биха го сторили само с баща ми на руля. Казват, че той ги спасил. Но никога повече не искат да плават с жени на борда. Клатят глави. Никога повече с жени, които са преследвани от омагьосан вятър. Ликуват заради оцеляването си. Всички мислят, че корабът е бил прокълнат — с бременна жена и мъртво бебе на борда. До един вярват, че корабът е бил преследван от омагьосан вятър, призован със свирене от кралицата, за да ни отвее в ада. Където и да отида на борда, се възцарява незабавно и пълно мълчание. Мислят си, че призованият от вещиците вятър е преследвал нас, и ще продължи да ни следва. Винят нас за всичко.

Изваждат сандъците от трюма и ние най-после можем да се измием и преоблечем. Изабел още кърви, но става и се облича, макар че роклите висят странно по тялото й. Гордо изпъченият й корем вече го няма, изглежда просто тлъста и болна. Благословеният пояс на Изи и поклонническите амулети, предназначени за усамотението й преди раждането са разопаковани заедно с накитите й. Тя ги слага в ковчежето край леглото ни, без да каже нищо. Между двете ни се е настанила безмълвна неловкост. Случило се е нещо ужасно, толкова ужасно, че дори не знаем как да го назовем или да говорим за него. Тя ме отвращава, отвращава себе си, и ние не казваме нищо за това. Майка ни отнася мъртвото бебе в една кутия, някой прочита молитва над него — поне така мисля — и го хвърля в морето. Никой не ни казва нищо, а ние не питаме. Знам, че моето неопитно дърпане измъкна крака му от ставата; но не знам дали съм го убила. Не знам дали Изи мисли това, или майка ни го знае. Така или иначе никой не ми казва нищо, и аз няма да говоря за това никога повече. Отвращението и ужасът тежат в корема ми като гаденето при морска болест.

Тя би трябвало да бъде в усамотение, докато се пречисти в църква, би трябвало всички да останем затворени в покоите й заедно с нея в продължение на шест седмици, а после да излезем, за да бъдем пречистени. Но не съществуват традиции за раждането на мъртво бебе при призована от вещици буря в морето; изглежда, че нищо не е както трябва. Джордж идва да я види, когато каютата е почистена, а леглото й е застлано с чисти чаршафи. Тя си почива, когато той влиза, навежда се над леглото, за да целуне бледото й чело, и ми се усмихва.

— Съжалявам за загубата ти — казва той.

Тя едва го поглежда.

— Нашата загуба — поправя го. — Беше момче.

Красивото му лице е безстрастно. Предполагам, че майка ни вече му е казала.

— Ще има други — казва той. Прозвучава повече като заплаха, отколкото като успокоение. Той отива до вратата, сякаш няма търпение да излезе от каютата. Питам се дали миришем, дали може да усети по нас миризмата на смърт и страх.

— Ако почти не бяхме загинали в морето, мисля, че бебето щеше да оживее — изрича тя с внезапна злоба. — Ако бях в замъка Уорик, щях да имам акушерки, които да се грижат за мен. Можех да сложа благословения пояс, а свещеникът щеше да се моли за мен. Ако не беше потеглил с баща ми срещу краля и не се беше върнал у дома победен, щях да родя сина си у дома и сега той щеше да е жив — тя прави пауза. Красивото лице на Джордж е напълно безизразно. — Вината е твоя — казва тя.

— Научих, че кралица Елизабет отново очаква дете — отбелязва той, сякаш това е отговор на нейното обвинение. — Дай боже тя да роди още едно момиче, или мъртво момче. Трябва да се сдобием със син преди нея. Това е само временен неуспех, не е краят — той се опитва да й се усмихне ободрително. — Не е краят — повтаря той и излиза.

Изабел само ме поглежда с безизразно лице.

— Това е краят на моето бебе — отбелязва тя. — Със сигурност, това е неговият край.


Никой, освен баща ми не знае какво става и макар да изглежда, че сме бездомни и победени, изхвърлени при устието на Сена, той е странно весел. Флотът му от бойни кораби се измъква от Саутхамптън и се присъединява към нас, така че той отново има под свое командване бойци и големия си кораб «Тринити». Пише постоянно и изпраща съобщения на френския крал Луи; но не ни съобщава какво крои. Поръчва си нови дрехи и нарежда да ги скроят по френската мода, носи кадифена шапка върху гъстата си кафява коса. Преместваме се във Валон, за да може флотът да се подготви в Барфльор за нахлуването в Англия. Изабел се премества безмълвно. На нея и Джордж са дадени красивите стаи на горния етаж на господарската къща, но тя отбягва Джордж. По-голямата част от деня прекарва с мен в приемната на майка ни, където отваряме прозорците, за да влиза въздух, и затваряме капаците, за да не пропускат слънцето, и седим цял ден в топъл полумрак. Много е горещо и горещината се отразява зле на Изабел. Тя се оплаква от постоянно главоболие, от умора дори сутрин, когато току-що се събужда. Веднъж отбелязва, че не намира смисъл в нищо, и когато я питам какво има предвид, тя просто поклаща глава, а очите й се изпълват със сълзи. Седим на каменния перваз на прозореца на голямата стая и гледаме навън към реката и зелените поля оттатък, и никоя от нас не може да види смисъл в каквото и да било. Никога не говорим за бебето, което майка ни отнесе в малката кутия и го хвърли в морето. Никога не говорим нищо за бурята, или вятъра, или морето. Никога не говорим много за каквото и да е. Седим мълчаливо през по-голямата част от времето, и не изпитваме нужда да говорим.

— Иска ми се да бяхме обратно в Кале — казва внезапно Изабел една гореща тиха сутрин, и аз разбирам какво има предвид; че й се иска нищо от това да не се е случвало — нито бунтът срещу спящия крал и лошата кралица, нито победата на баща ни, нито бунтът му срещу крал Едуард, и най-вече бракът й с Джордж. Това е все едно да си пожелае почти никое събитие от детството ни да не се е случвало. Това е все едно да отхвърли всичките ни стремежи към величие.

— Какво друго можеше да направи баща ни?

Разбира се, той трябваше да се бори срещу спящия крал и лошата кралица. Знаеше, че те вършат престъпление, че трябва да бъдат прогонени от трона. После, когато бяха победени и свалени от власт, за него беше непоносимо да вижда двойката, която ги замени. Не можеше да живее в една Англия, управлявана от семейство Ривърс; трябваше да издигне знамето си срещу крал Едуард. Копнее да види кралството управлявано от добър крал, съветван от нас; този крал трябва да бъде Джордж. Разбирам, че баща ми не може да престане да се стреми към това. Като негова дъщеря знам, че животът ми ще бъде белязан от тази неспирна борба да стигнем там, където е редно да бъдем: да станем първата сила зад трона. Изабел би трябвало да си дава сметка за това. Ние сме родени като дъщери на кралесъздателя; да управляваме Англия е наше рождено право.

— Ако баща ни не се беше обърнал срещу краля, щях да родя бебето си у дома — продължава тя с негодувание. — Ако не бяхме отплавали в онзи ден, в онзи вятър, сега щях да държа в ръцете си бебе. А не нищо. Нямам нищо, и почти не ме е грижа за нищо.

— Ще имаш друго бебе — казвам, така ми нареди майка ми. На Изабел трябва да й се напомня, че ще има друго дете. На Изабел не й е позволено да се отдава на отчаяние.

— Нямам нищо — повтаря тя простичко.

Почти не помръдваме, когато по вратата отеква блъскане, един от стражите отваря двойните врати, и в стаята влиза тихо една жена. Изабел вдига глава.

— Съжалявам, почитаемата ми майка отсъства — казва тя. — Не можем да удовлетворяваме молби.

— Къде е графинята? — пита жената.

— С баща ми — казва Изабел. — Коя сте вие?

— А къде е баща ви?

Не знаем, но няма да го признаем.

— Отсъства. Коя сте вие?

Жената отмята назад качулката си. Потресена, разпознавам една от придворните дами на династията Йорк: лейди Сътклиф. Скачам на крака и заставам пред Изабел, сякаш за да я защитя.

— Какво правите тук? Какво искате? Кралицата ли ви изпраща? — Пробожда ме внезапен ужас, че е дошла да убие и двете ни и поглеждам ръцете й, пъхнати в пелерината, сякаш крие нож.

Тя се усмихва.

— Дойдох да видя вас, лейди Изабел, а също и вас, лейди Ан, и да говоря със съпруга на лейди Изабел, Джордж, херцога.