— Аз… — не мога да кажа на майка си, че без нея и без Изабел се чувствам напълно изоставена. Да бъда принцеса на Уелс не е обезщетение, да бъда наставлявана от безумно амбициозна жена не е заместител на това да бъда под грижите на майка си. Аз съм само на четиринайсет години, страхувам се от бушуващото море, страхувам се и от съпруга си, и от жестоката му майка. — Нима няма да пътувате с мен, почитаема майко?

— Хайде, тръгвай — казва рязко майка ми, — върви при кралицата и седни в краката й като нейно галено кученце, както правиш винаги.

Тя се качва по дървеното мостче на своя кораб, и не поглежда назад към мен, сякаш вече почти ме е забравила. Бърза да се присъедини към съпруга си, няма търпение да се върне в лондонския ни дом; иска да го види там, където е роден да бъде, отдясно на английския престол. Оглеждам се за новия си съпруг, който върви под ръка с майка си, и двамата се смеят заедно. Той ми махва с ръка да се качвам на борда на нашия кораб и аз се хващам за въжето и се качвам по дървеното мостче, чувствайки как обувките ми се хлъзгат по влажните дървени дъски. Корабът е малък и зле подготвен за плаване; не е някой от големите флагмански кораби на баща ми. Предоставен е от крал Луи на неговата сродница Маргарет, но това е кораб за превоз на войници и коне, а не за наше удобство. Дамите на кралицата и аз отиваме в голямата каюта и сядаме неловко на столчета в тясното пространство, оставяйки най-хубавия стол свободен за кралицата. Седим мълчаливо. Мога да доловя мириса на собствения си страх, който се излъчва от скъпата ми рокля.

Чуваме виковете на моряците, докато отвързват кораба, после вратата на каютата се отваря с трясък и влиза кралицата, със светнало от възбуда лице.

— Потегляме — казва тя. — Ще пристигнем преди Едуард — после се засмива нервно. — Трябва да стигнем там преди Едуард и да съберем войските си, за да се изправим срещу него. Той ще бърза да хване този вятър, точно като нас, но ние трябва да го изпреварим. Сега това е надбягване; трябва да стигнем там преди него.

18


_Абатството Сърн, Уеймът, 15 април 1471_

Кралицата седи тържествено в голямата зала на абатството Сърн: синът й се е изправил зад стола й, сякаш е неин личен телохранител; ръката му лежи на рамото й, красивото му лице е мрачно. Аз седя зад нея на по-нисък стол — всъщност на малко столче — сякаш съм някакъв малък талисман, който трябва да напомня на всички, че името и състоянието на Уорик е обвързано с това начинание. Чакаме лордовете на Ланкастър да ни приветстват с «добре дошли» в кралството. Седнали по този начин, ние им представяме истинско олицетворение на единството. Отсъства единствено майка ми, тъй като нейният кораб и още няколко от нашия флот са пристанали по-нагоре по крайбрежието, в Саутхамптън. Сега тя сигурно пътува, за да се присъедини към нас.

Двойните врати в края на залата се разтварят и братята от рода Боуфорт влизат заедно. Кралицата се изправя на крака и поднася първо ръцете си, а после и бузата си на Едмънд, херцог Съмърсет — синът на човека, за когото хората говорят, че бил единствената й любов, после поздравява брат му: Джон, маркиз на Дорсет. Джон Кортни, граф на Девън, коленичи пред нея. Това са мъжете, които бяха нейни предани фаворити, когато беше кралица, които й останаха верни, когато беше в изгнание, и които откликнаха на призива на баща ми в нейно име.

Очаквах да ги видя как влизат развълнувани, отправяйки възторжени поздрави, но те гледат мрачно, а антуражът им и останалите лордове зад тях също не са грейнали в усмивки.

Местя поглед от едно мрачно лице към друго и започвам да разбирам, че нещо се е объркало. Хвърлям поглед към кралицата и виждам, че лицето й е изгубило розовия си цвят. Възбудата от посрещането изчезва, оставяйки я бледа и студена като камък. Значи и тя също го знае, макар да поздравява мъжете един след друг, често по име, често питайки за приятели и близки. Твърде често те клатят глави, сякаш им се струва непоносимо да кажат, че някой е мъртъв. Започвам да се питам дали тези хора са умрели наскоро, дали не е имало някакво нападение над Лондон, засади по пътищата? Те приличат на хора с нови страхове, преживели скорошна скръб. Какво е станало, докато чакахме на кея във Франция? Каква беда се е случила, докато бяхме по море?

Тя решава да узнае най-лошото, обръща се към стола си, повличайки шлейфа на роклята си, и сяда. Сключва ръце в скута си, стисва зъби. Виждам я как събира кураж.

— Кажете ни — изрича кратко. Посочва сина си и дори мен. — Кажете ни.

— Претендентът на Йорк, самозванецът Едуард, е слязъл на суша на Север преди месец — казва Едмънд Боуфорт без заобикалки.

— Преди месец? Не е възможно. Морето трябва да го е задържало в пристанището…

— Отплавал в самото око на бурята, и едва не претърпял крушение, изгубил флота си в морето, но се намерили отново и потеглили към Йорк, а от там към Лондон. Както винаги, късметът не му изневерява, сякаш по вълшебство: корабите от флота му се пръснали, а после се намерили отново.

Синът й я поглежда така, сякаш не е оправдала очакванията му. Тя повтаря:

— Морето със сигурност го е задържало в пристанището, както задържа нас.

— Не и него.

Тя прави малък жест с ръка, сякаш за да отблъсне лошите новини.

— А милорд Уорик?

— Остана ви верен. Събра армията си и потегли срещу Едуард. Но беше предаден.

— Кой?

Тази единствена дума прозвучава като котешко изфучаване. Съмърсет бързо хвърля поглед към мен.

— Джордж, херцог Кларънс, стана изменник и се присъедини към брат си Едуард. Най-младият син, Ричард, ги събра. Тримата се помириха. Тримата синове на Йорк отново се събраха, а войските и богатството на Джордж минаха на страната на Едуард. Всички приближени на Джордж го подкрепиха, братята Йорк се обединиха отново.

Тя обръща към мен изгарящо от гняв лице, сякаш аз съм виновна.

— Вашата сестра Изабел! Изпратихме я напред, за да опази верността му! Тя беше изпратена, за да го накара да удържи на думата си!

— Ваша светлост…

Свивам рамене. Какво би могла да стори тя? Нима би могла да накара Джордж да направи нещо друго, ако той е решил да се отметне от обещанието си?

— Битката се е състояла близо до село Барнет, на Големия северен път.

Чакаме. Има нещо ужасно в бавния ход на този разказ. Стисвам ръце в скута си, за да не изкрещя: «Но кой спечели?»

— Имаше мъгла, подобна на ниски облаци, която падна през нощта — казваха, че била омагьосана мъгла. През цялата нощ ставаше все по-гъста и тъмна, човек не можеше да види ръката си пред лицето. Едната армия не можеше да види другата. Във всеки случай ние не можехме да ги видим.

Чакаме, както са чакали те.

— Те обаче можеха да ни виждат. Призори, когато връхлетяха върху нас от мъглата, бяха много по-близо, отколкото си мислехме — бяха кажи-речи до нас. Бяха се крили в мъглата, само на хвърлей разстояние от нас, цяла нощ. Знаели са къде сме, а ние бяхме като слепци. Бяхме стреляли с топовете цяла нощ далече над главите им. Отблъснахме нападението, нападнахме ги, после през деня бойните линии се разместиха, и макар че влязохме в схватка с Едуард и го удържахме, графът на Оксфорд, нашият верен съюзник, който направи пробив в редиците им, после се върна в битката през мъглата, а нашите войници помислиха, че графът е станал предател и ги напада. Някои помислиха, че това са подкрепления за Едуард, които отново ги нападат в тил — Едуард често държи войници в резерв… във всеки случай, те разкъсаха бойния строй и избягаха.

— Избягаха? — Тя повтаря думата, сякаш не я разбира. — Избягаха?

— Много от нашите войници загинаха, хиляди. Но останалите побягнаха обратно към Лондон. Едуард спечели.

— Едуард спечели?

Той се отпуска на едно коляно.

— Ваша светлост, съжалявам, но трябва да ви съобщя, че в тази първа битка той спечели победа. Разби вашия военачалник граф Уорик; но аз съм уверен, че можем да го разгромим сега. Събрахме армията отново, хората ни са на път.

Чакам. Очаквам тя да попита къде е баща ми, кога ще пристигне с онези войници от армията си, които са успели да се измъкнат. Тя се обръща към мен.

— Значи Изабел не направи нищо за нас, макар да я изпратихме напред, за да бъде със съпруга си. Тя не запази Джордж като наш съюзник — казва тя злобно. — Ще запомня това. Добре ще е и вие да запомните това. Тя не успя да го опази верен на вас, на мен, на баща ви. Тя е лоша дъщеря и лоша съпруга, вероломна сестра. Мисля, че ще съжалява за това. Ще се погрижа тя да съжалява за деня, в който съпругът й ни предаде.

— Баща ми… — прошепвам. — Баща ми ще дойде ли сега?

Виждам как херцог Съмърсет трепва и поглежда към кралицата, сякаш иска позволение да говори.

— Баща ми? — питам по-високо. — Какво става с баща ми?

— Загина в битката — казва той тихо. — Съжалявам, милейди.

— Загинал? — пита тя сухо. — Уорик е мъртъв?

— Да.

Тя понечва да се усмихне, сякаш това й се вижда забавно.

— Убит от Едуард?

Той кимва утвърдително.

Тя не успява да се сдържи. Надава гръмък смях, притискайки ръка към устата си в опит да се възпре, но не може да престане да се смее.

— Кой би си го помислил? — ахва тя. — Кой би си помислил подобно нещо? Боже мой! Колелото на съдбата — Уорик, убит от собствения си любим възпитаник! Уорик се изправя срещу собствените си повереници — и те го убиват. А Едуард отново е с двамата си братя на своя страна — след всичко, което сторихме и в което се заклехме… — тя бавно се успокоява. — А моят съпруг, кралят?

Минава към следващия въпрос, сякаш няма какво повече да се каже за смъртта на баща ми.

— Как умря той? — питам, но никой не ми отговаря.

— Кралят? — повтаря тя нетърпеливо.

— Благополучно е върнат в Лондон и е отново в Тауър. Прибраха го след битката и го взеха със себе си като пленник.

— Той добре ли беше? — пита тя бързо.

Съмърсет се размърдва смутено на мястото си.

— Пееше — казва кратко. — В палатката си.

Синът и съпругата на лудия крал си разменят един кратък поглед.

— В битка ли загина баща ми? — питам.

— Братята Йорк се върнаха в Лондон като победители, но ще си отдъхнат, ще се въоръжат и ще продължат насам — предупреждава я Боуфорт. — Сигурно са научили, че сте слезли на суша, както узнахме и ние. Ще тръгнат след нас колкото могат по-бързо.

Тя поклаща глава.

— Ах, мили боже. Ако само бяхме дошли по-скоро!

— Джордж, херцог Кларънс, пак можеше да стане изменник. Граф Уорик можеше въпреки всичко да загине — отвръща спокойно херцогът. — При сегашното положение вашето пристигане ни осигурява отпочинала войска, току-що слязла на сушата, и хора, които се събират да подкрепят една нова кауза във ваше лице. Едуард потегли в поход, сражава се, а сега потегля отново. Той се обърна към всички, които му бяха длъжници, към него се присъединиха всичките му приятели, не останаха хора за вербуване, а те водиха тежка битка и понесоха загуби, и всички са уморени. Битката беше тежка, а походът — дълъг. Сега всичко е в наша полза.

— Поел е насам?

Всички кимат: няма съмнение, че династията Йорк се подготвя за едно последно хвърляне на заровете.

— Към нас?

— Да, ваша светлост — трябва да се оттеглим.

За миг тя си поема рязко дъх, после прави малък жест с ръка, рисувайки кръг във въздуха.

— Колелото на съдбата — изрича почти замечтано. — Точно както каза Жакета. Сега нейният зет идва да ме нападне, след като уби съюзника ми, а нейната дъщеря и моят син са съперници за престола, тя и аз сме разделени. Предполагам, че сме врагове.

— Баща ми… — казвам.

— Отнесоха тялото му в Лондон, ваша светлост — казва ми тихо херцогът. — Едуард взе със себе си тялото му, а също и това на вашия чичо, лорд Монтагю. Съжалявам, ваша светлост. Той ще покаже телата на жителите на Лондон, за да узнаят всички, че баща ви е мъртъв, а неговата кауза — изгубена.

Затварям очи. Мисля си за главата на дядо ми върху копието на стените на Йорк, поставена там от тази кралица. Сега мъртвото тяло на баща ми ще бъде изложено на показ пред жителите на Лондон от момчето, което го обичаше като брат.

— Искам майка си — казвам. Покашлям се и го изричам отново: — Искам майка си.

Кралицата почти не ме чува.

— Какво ни съветвате? — пита тя Едмънд Боуфорт.

Обръщам се към своя съпруг, младия принц.

— Искам да бъда с майка си — казвам. — Трябва да й кажа. Трябва да й съобщя за смъртта на съпруга й. Трябва да отида при нея. Трябва да я намеря.

Той слуша херцога; почти не поглежда към мен.