Развълнувана и стресната съм, че е благоволил да ме забележи, и лицето ми изгаря от руменина; но казвам «да» достатъчно ясно.

Ричард, който седи в другия край на масата, е с една година по-малък от Изабел, и не по-висок от нея, но сега, когато брат му е крал на Англия, той изглежда много по-висок и далеч по-красив. Винаги е имал най-веселата усмивка и най-милите очи, но сега, представяйки най-доброто си поведение на вечерята за коронацията на снаха си, е сдържан и мълчалив. В опит да го заприказва, Изабел насочва разговора към ездата и го пита дали помни нашето малко пони в замъка Мидълхам. Усмихва се и го пита не е ли било забавно, когато Пепър хукнал с него на гърба си и той паднал? Ричард, който винаги е бил докачлив като боен петел, когато някой засегне достойнството му, се обръща към Марта Удвил и казва, че не си спомня. Изабел се опитва да се престори, че сме приятели, най-добри приятели; но в действителност той беше един от половин дузината повереници на баща ни, с които ходехме на лов и се хранехме в старите дни, когато още живеехме в Англия и цареше мир. Изабел иска да убеди момичетата Ривърс, че сме едно щастливо семейство и че те са нежелани натрапници, но всъщност ние, момичетата Уорик, бяхме под грижите на майка ни, а момчетата от рода Йорк придружаваха баща ни.

Изабел може да се цупи и да стиска недоволно челюст, колкото си иска, но няма да ме принуди да се чувствам неловко. Ние имаме по-голямо право да седим на тази маса, отколкото всички останали, далеч по-голямо, отколкото красивите момичета Ривърс. Ние сме най-богатите наследници в Англия, а баща ми владее Тясното море между Кале и английското крайбрежие. Ние принадлежим към изтъкнатата фамилия Невил, пазителите на Северна Англия; във вените ни тече кралска кръв. Баща ми беше настойник на Ричард, и ментор и съветник на самия крал, и ние сме по-достойни от всички в залата, по-богати от всеки в тази зала, по-богати дори от краля и с далеч по-добро потекло от новата кралица. Мога да говоря като равна с всеки херцог с кралска кръв от династията Йорк, защото без баща ми техният род щеше да изгуби войните, Ланкастър щеше още да управлява, а Джордж, колкото и красив и царствен да е, сега щеше да е брат на безлично нищожество и син на предател.

Вечерята е дълга, но тази по случай коронацията на кралицата утре ще бъде още по-продължителна. Тази вечер поднасят трийсет и две ястия, а кралицата изпраща някои специални блюда на нашата маса, за да ни удостои с вниманието си. Джордж се изправя и изказва с поклон благодарността си към нея, а после поднася сребърното блюдо поред на всички ни. Забелязва, че го наблюдавам, и с намигване ми сипва допълнителна лъжица сос. От време на време майка ми хвърля поглед към мен като лъч от стражева кула, проблясващ над тъмно море. Всеки път, щом усетя суровия й поглед върху себе си, повдигам глава и й се усмихвам. Сигурна съм, че не може да ми намери недостатък. Държа в ръка една от новите вилици, а в ръкава си имам салфетка, същинска френска дама, запозната с тези нови моди. В чашата от дясната ми страна има вино, разредено с вода, храня се, както са ме учили: изискано и без да бързам. Ако Джордж, един херцог с кралска кръв, избира да ме удостои със специалното си внимание, не виждам защо да не го прави, нито пък защо някой изобщо трябва да се изненадва от това. За мен със сигурност не е изненадващо.

Докато гостуваме на краля в Тауър в нощта преди коронацията на кралицата, деля легло с Изабел, както правя в дома ни в Кале, както съм правила през всяка нощ от живота си. Изпращат ме в леглото един час преди нея, но аз съм прекалено развълнувана, за да заспя. Казвам молитвите си, а после лежа в леглото си и слушам музиката, която долита от залата долу. Все още танцуват; кралят и съпругата му обичат да танцуват. Когато вземе ръката й, може да се види, че му се налага да се възпре, за да не я притегли по-близо. Тя свежда поглед, а когато вдига очи, той все още се взира в нея със страстния си поглед и тя му отправя малка усмивка, пълна с обещания.

Не мога да не се запитам дали старият крал, спящият крал, е буден тази вечер, някъде в дивите земи на Северна Англия. Наистина е ужасно да си мисля за него, дълбоко заспал, но съзнаващ дори в самите си сънища, че те танцуват и че новият крал е коронясан и е заел мястото му, а утре нова кралица ще носи короната на съпругата му. Татко казва, че нямам от какво да се боя, лошата кралица е избягала във Франция и няма да получи помощ от френските си приятели. Татко ще се срещне лично с краля на Франция, за да се увери, че той ще стане наш приятел и лошата кралица няма да получи помощ от него. Тя е наш враг, тя е враг на мира в Англия. Баща ми ще се погрижи за нея да няма дом във Франция, както няма трон за нея в Англия. Междувременно спящият крал — без съпругата си, без сина си, ще бъде уютно разположен в някой малък замък, някъде недалеч от Шотландия, проспивайки живота си като пчела в някоя завеса през зимата. Баща ми казва, че той ще спи, а тя ще изгаря от ярост, докато и двамата остареят и умрат, и аз нямам от какво да се боя. Баща ми беше този, който смело прогони спящия крал от трона и сложи неговата корона на главата на крал Едуард, така че това трябва да е правилно. Баща ми бе този, който се противопостави на онова ужасно същество — лошата кралица, която беше същинска вълчица, по-ужасна от вълците във Франция — и я победи. Но не обичам да мисля за стария крал Хенри, да си представям как лунната светлина блести по затворените му клепачи, докато мъжете, които го прогониха, танцуват в неговата някогашна голяма зала. Не ми е приятно да мисля за лошата кралица, далече във Франция, и да си представям как се кълне, че ще ни отмъсти, проклина щастието ни и казва, че ще се върне тук, наричайки това място свой дом.

Когато Изабел най-сетне влиза, аз съм коленичила до тесния прозорец, за да гледам лунната светлина, която блести по реката, мислейки си за краля, който сънува в нейното сияние.

— Би трябвало да си заспала — казва тя заповеднически.

— Тя не може да дойде за нас, нали?

— Лошата кралица ли? — Изабел разпознава веднага ужаса от кралица Маргарет Анжуйска, чийто образ преследва като призрак и двете ни от детинство. — Не. Тя е победена, беше напълно разгромена от татко при Тоутън. Избяга. Не може да се върне.

— Сигурна ли си?

Изабел обгръща с ръка слабите ми рамене.

— Знаеш, че съм сигурна. Знаеш, че сме в безопасност. Лудият крал спи, а лошата кралица е победена. Това е просто оправдание да оставаш будна, когато би трябвало да си заспала.

Покорно се обръщам и сядам в леглото, издърпвайки завивките до брадичката си.

— Ще заспя. Не беше ли прекрасно?

— Не особено.

— Не мислиш ли, че е красива?

— Коя? — пита тя, сякаш наистина не знае, сякаш не е ослепително очевидно коя е най-красивата жена в Англия тази вечер.

— Новата кралица, кралица Елизабет.

— Е, не мисля, че прилича много на кралица — казва тя, опитвайки се да наподоби майка ни, когато говори с най-презрителния си тон. — Не знам как ще се справи на коронацията си и на двубоите и турнира — тя е била просто съпруга на провинциален земевладелец, и е дъщеря на незначителен човек. От къде ще знае как да се държи?

— Защо? Как би се държала ти? — питам, опитвайки се да проточа разговора. Изабел винаги знае толкова много повече от мен; тя е с пет години по-голяма от мен, любимка на родителите ни, на прага на бляскав брак, почти жена, докато аз все още не съм нищо повече от дете. Тя дори гледа отвисоко на кралицата!

— Щях да се държа с много повече достойнство от нея. Нямаше да си шушукам с краля и да се унижавам като нея. Нямаше да изпращам блюда и да махам с ръка на хората като нея. Нямаше да довлека в двора всичките си братя и сестри, както направи тя. Щях да бъда много по-сдържана и хладна. Нямаше да се усмихвам на никого, нямаше да се кланям на никого. Щях да бъда истинска кралица, кралица от лед, без близки или приятели.

Толкова съм привлечена от тази картина, че отново почти се измъквам от леглото. Смъквам кожената завивка от леглото ни и я вдигам към нея.

— Така ли? Каква ще бъдеш? Покажи ми, Изи!

Тя я нагласява като пелерина около раменете си, отмята глава назад, изправя се в целия си ръст от четири фута и шест инча, и крачи наперено из малката стая с много високо вдигната глава, кимайки сдържано на въображаеми придворни.

— Ето така — казва тя, — елегантно и недружелюбно.

Изскачам от леглото и грабвам един шал, намятам го на главата си и тръгвам след Изабел, имитирайки киманията й надясно и наляво, с царствен вид като нея.

— Как сте? — казвам на един празен стол. Млъквам за миг, сякаш изслушвам молба за някаква услуга. — Не, ни най-малко. Няма да мога да ви помогна, толкова съжалявам, вече дадох тази длъжност на сестра си.

— На баща си, лорд Ривърс — добавя Изи.

— На брат ми Антъни — той е толкова красив.

— На брат ми Джон; а пък на сестрите си дадох цяло състояние. За вас не остана нищичко. Имам голямо семейство — казва Изабел, като имитира изискания провлечен говор на новата кралица. — И всички те трябва да бъдат облагодетелствани. Щедро облагодетелствани.

— Всички до един — допълвам. — Десетки на брой. Видяхте ли колко много от тях влязоха в голямата зала зад мен? От къде да намеря титли и земи за всичките?

Разхождаме се, описвайки големи кръгове, и пътьом се подминаваме взаимно, накланяйки глави с царствено безразличие.

— А коя сте вие? — питам студено.

— Аз съм кралицата на Англия — казва Изабел, променяйки играта без предупреждение. — Аз съм Изабел, кралица на Англия и Франция, току-що омъжена за крал Едуард. Той се влюби в мен заради красотата ми. Луд е по мен. Напълно полудя по мен и забрави приятелите си и дълга си. Оженихме се тайно, и сега ще бъда коронясана за кралица.

— Не, не, аз съм кралицата на Англия — казвам, като пускам шала и се обръщам рязко към нея. — Аз съм кралица Ан Английска. Аз съм кралицата на Англия. Крал Едуард избра мен.

— Никога не би го направил, ти си най-малката.

— Избра ме! Избра ме!

Чувствам как гневът ми се надига, и знам, че ще разваля играта ни, но не мога да понеса да й отстъпя отново, дори в една игра в собствената ни стая.

— Не може и двете да бъдем кралици на Англия — казва тя съвсем разумно. — Ти ще си кралицата на Франция, можеш да бъдеш кралицата на Франция. Франция си е много хубава.

— Англия! Аз съм кралицата на Англия. Мразя Франция!

— Е, не може — казва тя безцеремонно. — Аз съм най-голямата. Аз избрах първа. Аз съм кралицата на Англия, и Едуард е влюбен в мен.

Безмълвна съм от ярост, задето си присвоява всичко, заради внезапното изтъкване на факта, че е по-голяма, заради внезапното преминаване от весела игра в съперничество. Тропвам с крак, лицето ми пламва и поруменява от гняв, и чувствам горещи сълзи да напират в очите ми.

— Англия! Аз съм кралица!

— Винаги разваляш всичко, защото си такова бебе — заявява тя, извръщайки се, когато вратата зад нас се отваря, в стаята влиза Маргарет и казва:

— Време е и двете да заспивате, дами. Божичко! Какво сте направили с покривката на леглото си?

— Изабел не ми дава да… — подхващам. — Държи се лошо…

— Няма значение — казва Маргарет рязко. — В леглото. Утре можете да си поделите това, за което се карате.

— Тя не иска да дели! — Преглъщам солени сълзи. — Никога. Играехме си, но после…

Изабел се изсмива кратко, сякаш скръбта ми е комична, и си разменя поглед с Маргарет, сякаш за да каже, че малката пак се тръшка в истерия. Това вече е прекалено. Надавам вой и се хвърлям по лице на леглото. Никой не го е грижа за мен, никой няма да разбере, че си играехме заедно като равни, като сестри, докато Изабел предяви претенции за нещо, което нямаше право да вземе. Би трябвало да знае, че трябва да дели. Не е редно аз да съм последна, винаги да съм последна.

— Не е редно! — изричам накъсано. — Не е честно спрямо мен!

Изабел се обръща с гръб към Маргарет, която развързва връзките, пристягащи роклята й, и я смъква ниско, така че Изабел да може да се измъкне от нея, презрително, като кралицата, на каквато се преструва. Маргарет разпъва роклята върху един стол, готова да бъде напудрена и изчеткана утре, и Изабел нахлузва нощница през главата си и оставя Маргарет да среши косата й с четка и да я сплете за сън.

Повдигам зачервеното си пламнало лице от възглавницата, за да ги гледам, а Изабел, забелязала широко отворените ми очи и трагичното изражение, казва кратко:

— И без друго трябва да спиш. Винаги плачеш, когато си уморена. Такова бебе си. Не биваше да те пускат да идваш на вечеря — тя поглежда към Маргарет, зряла жена на двайсет години, и казва: — Маргарет, кажи й.

— Заспивайте, лейди Ан — казва Маргарет нежно. — Няма за какво да правите сцени — и аз се търкулвам на една страна и обръщам лице към стената. Маргарет не бива да ми говори така, тя е почетна дама на майка ми и наша полусестра, би трябвало да се държи с мен по-мило. Но никой не се отнася с уважение с мен, а родната ми сестра ме мрази. Чувам как въжетата на леглото изскърцват, когато Изабел ляга до мен. Никой не я кара да си казва молитвите, макар че със сигурност ще отиде в ада. Маргарет казва: «Лека нощ, спете спокойно, Бог да ви благослови», а после духва свещите и излиза от стаята.