— Последвайте ме — казва тя. — Ще яздим, но ако поискат да ни вържат на конете, ще откажем. Правете, каквото правя аз, подчинявайте ми се във всичко. И не говорете, освен ако не кажа, че можете.

— Попитах го дали мога да отида при майка си — казвам.

Тя обръща към мен лице с каменно изражение:

— Не ставайте глупачка — казва. — Синът ми е мъртъв, вдовицата му също ще трябва да плати цената. Той е мъртъв, а вие сте опозорена.

— Бихте могла да поискате да бъда предадена на майка си.

— Защо да правя каквото и да било за вас? Синът ми е мъртъв, армията ми — разгромена, битката на живота ми е изгубена. За мен е по-добре да ви доведа в Лондон, застанала редом с мен. По-вероятно е Едуард да ни помилва като две вдовици заедно.

Излизам след нея в двора на конюшнята. Не мога да оспоря суровата й логика, а и няма къде другаде да отида. Стражата е строена, а Ричард седи на сивия си кон отстрани. Лицето му е зачервено, той трепери от гняв заради забавянето, ръката му е свита в юмрук върху ръкохватката на сабята му.

Тя го гледа с безразличие, сякаш той е намусен паж, чийто гняв не я интересува.

— Вече съм готова. Можете да яздите начело, вдовстващата принцеса ще язди до мен. Вашите стражи ще се движат зад нас. Не желая да ме притесняват.

Той кимва кратко. Тя се качва на коня си и те отвеждат моя до стъпалото за качване. Качвам се и една от възрастните монахини оправя взетата ми назаем бяла рокля, така че да се спуска от двете страни на коня, покривайки износените ми ботуши. Тя вдига поглед към мен.

— Желая ви щастие, принцесо — казва. — Сбогом, успех и благополучен край на пътуването ви. Бог да ви благослови, бедно създание — още почти дете в един суров свят.

Добротата й е толкова неочаквана, толкова изненадваща, че очите ми се наливат със сълзи и трябва да примигна и да ги пропъдя, за да мога да виждам.

— Потегляйте! — нарежда рязко Ричард Глостърски. Стражите се подреждат пред кралицата, зад нея и от двете й страни, а когато тя се опитва да възрази, Робърт Бракънбъри се навежда, издърпва поводите от ръцете й и повежда коня й. Те минават с тропот под арката. Хващам поводите и сритвам коня си, за да се присъединя към нея, но Ричард извърта едрия си боен кон, заставайки между кавалкадата на кралицата и мен, навежда се и слага облечената си в ръкавица ръка върху поводите ми.

— Какво има?

— Вие няма да тръгнете с нея.

Тя се обръща да погледне назад. Стражите са се подредили плътно около нея и не мога да чуя гласа й, но виждам, че ме вика по име. Издърпвам поводите си от Ричард и казвам:

— Пусни ме, Ричард. Не ставай глупав, трябва да отида с нея. Тя ми заповяда.

— Не, не трябва — възразява ми той. — Тя е пленница, но вие не сте. Тя отива в Тауър, но вие не. Съпругът ви е мъртъв; вие вече не принадлежите към династията Ланкастър. Отново сте Невил. Можете да избирате.

— Ан! — чувам я да крещи към мен. — Идвай веднага!

Ръкомахам към нея, показвайки й със знаци Ричард, който държи поводите ми. Тя се опитва да спре коня си, но стражите застават по-плътно около нея и я принуждават да продължи: облак от прах се вдига на леки вълни изпод копитата на конете им, докато я тласкат напред, надолу по пътя за Лондон, далече от мен.

— Трябва да отида, аз съм нейна снаха — казвам настойчиво. — Заклех й се във вярност, в нейна власт съм.

— Тя отива в Тауър — казва той простичко. — Да се присъедини към спящия си съпруг. Животът й свърши, каузата й е изгубена, нейният син и наследник е мъртъв.

Поклащам глава. Твърде много неща се случиха твърде бързо.

— Как умря той?

— Това няма значение. Онова, което има значение, е какво ще стане с вас сега.

Поглеждам го, чувствам се лишена от всякаква воля.

— Ричард, загубена съм.

Той дори не отговаря. Днес е видял такива ужаси, че моите сълзи не означават нищо.

— Казваш, че не мога да отида с кралицата?

— Не.

— Мога ли да отида при майка си?

— Не. Така или иначе, тя ще бъде съдена за държавна измяна.

— Мога ли да остана тук?

— Не.

— Тогава какво мога да направя?

Той се усмихва, сякаш най-после съм осъзнала, че трябва да се допитам до него, не съм свободна. Аз съм пионката във владение на друг играч. Започнала е нова игра и сега той ще направи ход.

— Ще ви заведа при сестра ви, Изабел.

20


_Устър, май 1471_

Разбира се, сега Изабел е победителката. Изабел е от династията Йорк, вярната съпруга на най-красивия от братята Йорк. Изабел е съпруга на победителя от Барнет, от Тюксбъри. Съпругът на Изабел е следващият в реда на престолонаследничество след невръстния син на Едуард, само ударите на две сърца го делят от величието. Ако Едуард умре, слагайки край на боевете, ако синът на Едуард умре — а дори сега кралицата и децата й са обсадени в Тауър от верните поддръжници на Ланкастър — тогава Джордж ще стане крал на Англия, а Изабел ще осъществи амбициите на баща ми и собствената си предопределена съдба. Тогава, предполагам, баща ми няма да е загинал напразно. Ще е поставил една от дъщерите си на престола на Англия. Няма да бъда аз; ще бъде Изабел. Но той не би имал нищо против. Той никога не е имал предпочитания коя от нас ще седне на престола, стига да е момиче от рода Уорик.

Изабел ме приема в личните си покои с три придворни дами. Не познавам никоя от тях. Сякаш се срещам с непозната при обстоятелства, пораждащи неловкост. Влизам и правя реверанс; тя накланя глава.

— Из.

Оглушала е от величие. Само ме гледа.

— Из — казвам по-настойчиво.

— Как можа да го направиш? — пита тя. — Как можа да дойдеш с нея и да бъдеш част от това нахлуване? Как можа, Ан? Неминуемо беше да се провалиш и да се изправиш пред позор или смърт.

За миг ме обзема ужас и аз се взирам в нея така, сякаш говори на фламандски. После поглеждам дамите, насядали около нея, които слушат жадно думите й, и осъзнавам, че говорим, за да доставим задоволство на династията Йорк; представляваме живо олицетворение на разкаянието и лоялността. Тя играе Лоялността; на мен е отредена ролята на Разкаянието.

— Почитаема сестро, нямах избор — казвам тихо. — Баща ми нареди да се омъжа за сина на Маргарет Анжуйска, а тя нареди да ги придружа. Помните, че не се стремях към този брак, такава беше бащината ми повеля. Щом стъпихме на суша в Англия, помолих веднага да се присъединя към майка си. Има свидетели за това.

Помислих си, че споменаването на майка ни, скърбяща в свято убежище, ще смекчи сърцето на Изабел; но се оказва, че съм подбрала погрешните думи. Лицето й веднага потъмнява.

— Майка ни ще бъде съдена за държавна измяна. Ще изгуби имотите и състоянието си. Знаела е за заговора срещу крал Едуард, а не е направила нищо, за да го предупреди. Тя е предателка — заявява Изабел.

Ако майка ми изгуби имотите си, тогава Изабел и аз ще изгубим наследството си. Всичко, което баща ми притежаваше, е било изгубено на бойното поле. Останало ни е единствено състоянието, което е приемано за собственост на майка ми. Не е възможно Изабел да иска да захвърли това: това означава да превърне себе си в беднячка. Стрелвам я с тревожен поглед.

— Майка ми не се е провинила в нищо, освен в покорство към съпруга си — казвам.

Изи ми се намръщва.

— Баща ни измени на своя крал и своя приятел. Майка ни носи същата вина. Ще се оставим на милостта и мъдростта на Едуард. Бог да пази краля!

— Бог да пази краля! — повтарям.

Изабел махва на жените да ни оставят и ми прави знак да дойда и да седна до нея. Отпускам се в ниско столче и я чакам да ми каже какво трябва да правя, какво има предвид с всичко това. Толкова съм уморена и съм толкова смазана от поражението, че ми се иска да можех да положа глава в скута й, както правех някога, и да я оставя да ме люлее, докато заспя.

— Из — казвам нещастно. — Толкова съм уморена. Какво трябва да правим сега?

— Не можем да направим нищо за майка ни — казва тя тихо. — Тя направи избора си. Ще остане в абатството до края на живота си, сега, когато се зазида там.

— Зазидала се е?

— Не ставай глупава. Нямам предвид, че наистина е зазидана. Искам да кажа, че е избрала да живее там и е потърсила убежище. Не може просто да излезе сега, когато битките приключиха, и да очаква всичко да продължи както обикновено.

— А ние?

— Джордж е любим брат на краля, син на династията Йорк. Сражава се на правилната страна в последните две битки. С мен всичко ще бъде наред.

— Ами аз?

— Ти ще живееш с нас. Тихо и кротко, като за начало, докато целият шум заради принца на Ланкастър и битката отмине. Ще бъдеш моя почетна дама.

Отбелязвам как сега съм принизена дотолкова, че за мен е облекчение да служа на сестра си, а тя принадлежи към династията Йорк.

— О, значи сега ще трябва да ти служа — казвам.

— Да — казва тя кратко. — Разбира се.

— Разказаха ли ти за битката при Барнет? В която е загинал татко?

Тя свива рамене.

— Всъщност не. Не попитах. Той е мъртъв, нали? Има ли значение как?

— Как?

Тя ме поглежда и изражението й омеква, сякаш под тази закоравяла от битки млада жена се крие сестрата, която още ме обича.

— Знаеш ли какво е направил?

Поклащам глава.

— Говори се, че искал войниците да знаят, че няма да избяга и да ги изостави. Войниците, обикновените мъже, знаят, че лордовете карат конярите си да държат конете им зад бойните линии, та ако губят, да поръчат да им доведат конете и да избягат. Всеки знае това. Оставят пехотинците да загинат, а те си тръгват на конете си.

Кимвам.

— Татко казал, че е готов да посрещне смъртта с тях. Можели да му вярват, че ще поеме риска, който поемат те. Поръчал да доведат красивия му боен кон…

— Нима Миднайт?

— Да, Миднайт, който беше толкова красив и храбър, когото той обичаше толкова много, който го бе носил на гърба си толкова често в толкова много битки. И пред всички мъже, пред всички обикновени войници, които никога нямало да успеят да избягат, ако бъдат победени, измъкнал големия си боен меч и го забил във вярното сърце на Миднайт. Конят се свлякъл на колене и баща ни му държал главата, докато умирал. Миднайт умрял, положил едрата си черна глава в ръцете на татко. Татко го галел по муцуната, докато затварял черните му очи.

Ужасена съм.

— Направил е това?

— Той обичаше Миднайт. Направил го, за да им покаже, че това е битка до смърт — за всички тях. Положил главата на Миднайт на земята, изправил се и казал на мъжете: «Сега съм като вас, пехотинец като вас. Не мога да избягам в галоп като вероломен лорд. Тук съм, за да се бия до смърт.»

— А после?

— После се сражавал до смърт — сълзите се леят като порой по лицето й, и тя не ги избърсва. — Знаели, че той ще се бие до смърт. Не искал никой да избяга. Искал това да бъде последната битка. Искал това да бъде последната битка във войните на братовчедите за Англия.

Скривам лице в ръцете си.

— Из — от онзи ужасен ден в морето всичко се обърка за нас.

Тя не ме докосва, не обвива с ръка раменете ми, нито посяга към подгизналите ми от сълзи пръсти.

— Свършено е — изрича. Изважда кърпичка от ръкава си и подсушава очите си, сгъва я и я прибира обратно. Примирила се е със скръбта, с нашето поражение. — Всичко свърши. Сражавахме се срещу династията Йорк, а винаги е било сигурно, че те ще победят. Те имат пред себе си Едуард, а зад него — силата на магията, непобедими са. Сега аз принадлежа към династията Йорк, и ще ги видя да управляват Англия завинаги. Ти, като дама от моето домакинство, също ще бъдеш вярна на Йорк.

Притискам с ръце устата си и шепна изплашено така, че да ме чуе само тя:

— Убедена ли си, че са победили чрез магия?

— Вятърът, който едва не ме удави и уби бебето ми, беше изпратен от вещица — казва тя, гласът й е толкова нисък, че трябва да се наклоня до нея, докосвайки бузата й, за да чуя думите й. — Същият омагьосан вятър вилня цяла пролет и ни задържа в пристанището, но отвя Едуард до Англия. По време на битката при Барнет войските на Едуард бяха скрити от гъста мъгла, която се кълбеше около тях, само около тях, докато се промъкваха напред. Армията на баща ни беше на планински хребет, ясно видима; _онази_ жена бе сторила магия, за да скрие войските на Йорк. Не е възможно да победим Едуард, докато има нея на своя страна.

Поколебавам се.

— Баща ни загина, сражавайки се с тях. Пожертва Миднайт, за да се бие с тях.

— Не мога да мисля за него сега — казва тя. — Трябва да го забравя.