И трите сме затворнички, и трите сме без приятели, пари или надежда. Майка ми ми пише и настоява да говоря със сестра си, с Джордж, със самия крал. Отговарям й кратко, че никой никога не разговаря с мен, освен за да ми даде заповеди, и че тя ще трябва да се освободи сама, че не е бивало да си навлича това затваряне.

Но аз съм на петнайсет години — не мога да не се надявам. През някои следобеди лежа на леглото си и сънувам, че съпругът ми, принцът, не е загинал, а се е спасил от битката и ще дойде за мен ето сега — ще се покатери през прозореца и ще се изсмее на зашеметеното ми лице, и ще ми каже, че има прекрасен план, че отвън чака армия, която ще свали от власт Едуард, и аз ще бъда кралица на Англия, както искаше баща ми. Понякога си представям, че съобщението за смъртта му е било погрешно, че баща ми още е жив и че двамата събират армия в земите ни на Север и ще дойдат да ме избавят, баща ми — извисяващ се върху Миднайт, с блеснали очи под шлема.

Понякога се преструвам, че нищо от това изобщо не се е случвало, и когато се събуждам сутрин, държа очите си затворени, за да не мога да виждам малката спалня и почетната дама, която спи в леглото с мен, и тогава мога да си представя, че двете с Из сме в Кале и че баща ми скоро ще се прибере у дома и ще каже, че е победил лошата кралица и спящия крал и че трябва да дойдем с него в Англия и да бъдем най-важните дами в страната и да се омъжим за херцозите на Йорк.

Аз съм момиче, не мога да не се надявам. Сърцето ми се окрилява, докато седя заслушана в пукането на огъня зад решетката на огнището. Отварям капаците на прозорците и виждам млечнобелите облаци на ранното утро, подушвам въздуха и се чудя дали ще завали сняг. Не мога да повярвам, че животът ми е приключил, че поех своя голям риск и загубих. Майка ми може да прекарва дните на колене в Болийо, свекърва ми може да се моли за душата на сина си, но аз съм едва на петнайсет и не мога да не си мисля всеки ден, че нещо ще се промени — може би днес? Може би днес ще се появи шанс за мен. Нима е възможно да бъда държана тук, без име, без състояние, завинаги?

Връщам се от параклиса заедно с дамите на Изабел, когато осъзнавам, че съм оставила броеницата си на пода, където съм стояла на колене. Предупреждавам кратко спътничките си и се връщам. Това е грешка, защото, докато аз влизам, кралят излиза от параклиса, подръка с близкия си приятел Уилям Хейстингс, с брат си Ричард зад себе си, а след тях — дълга върволица от приятели и раболепни поддръжници.

Правя каквото ми е наредено: отдръпвам се назад, снишавам се, свеждам очи. Правя всичко, за да покажа колко се разкайвам и колко съм недостойна да стъпвам по същите тръстики на пода като този крал, който крачи надменно тук само защото уби баща ми и моя съпруг на полесражението, а моя свекър — чрез коварство. Той минава покрай мен, отправяйки ми мила усмивка.

— Добър ден, лейди Ан.

— Вдовстваща принцеса — изричам към тръстиките под коленете си, но се постаравам никой да не може да ме чуе.

Оставам с наведена глава, докато множеството чифтове красиво обшити с кожа ботуши отминават бавно, а после се изправям. Ричард, деветнайсетгодишният брат на краля, не си е отишъл. Облегнал се е на каменната рамка на една врата и ми се усмихва, сякаш най-сетне си е спомнил, че някога бяхме приятели, че той беше повереник на баща ми и всяка нощ коленичеше да получи целувка от майка ми, сякаш бе неин син.

— Ан — казва той простичко.

— Ричард — отвръщам, без да го назовавам с титла, щом той не се обръща към мен с такава, макар че той е херцог на Глостър, херцог с кралска кръв, а аз съм момиче без име.

— Няма да увъртам — казва той, като хвърля поглед по протежение на коридора, където брат му и неговите приятели вървят бавно, разговаряйки за лов и за някакво ново куче, което някой е довел от Ено. — Ако си доволна от това, че живееш със сестра си, наследството ти е ограбено, а майка ти — затворена, тогава няма да кажа и дума повече.

— Не съм доволна — казвам бързо.

— Ако гледаш на тях като на твои тъмничари, мога да те избавя.

— Гледам на тях като на мои тъмничари и мои врагове, и мразя и двамата.

— Мразиш сестра си?

— Мразя я дори по-силно, отколкото него.

Той кимва, сякаш това не е потресаващо, а напълно разбираемо.

— Можеш ли изобщо да излизаш от покоите си?

— През повечето дни следобед се разхождам в частните кралски градини.

— Сама?

— След като нямам приятели.

— Ела в тисовата беседка днес след обяда. Ще чакам.

Той се обръща, без да каже и дума повече, и забързва след придворните на брат си. Отивам бързо в покоите на сестра си.

Следобеда сестра ми и всичките й дами се готвят за бал с маски, и отиват да пробват костюмите си в стаите на гардеробната. Аз нямам роля за заучаване, нямам изящен костюм за изпробване. Те забравят напълно за мен във вълнението от пробването на роклите си, и аз се възползвам от шанса си и се измъквам надолу по витата каменна стълба, която води право към градината, а оттам — до тисовата беседка.

Виждам слабия му силует. Той е седнал на каменна пейка, с хрътката до себе си. Кучето обръща глава и наостря уши при звука от стъпките ми по чакъла. Ричард се изправя, когато ме вижда.

— Някой знае ли, че си тук?

Чувствам как при този въпрос, зададен сякаш от съзаклятник, сърцето ми започва да блъска глухо.

— Не.

Ричард се усмихва.

— Колко време имаш?

— Може би час.

Той ме дръпва в сянката на беседката, където е студено и тъмно, но гъстите зелени клони ни крият от погледите. Човек би трябвало да дойде до самия вход между засадените в кръг дървета и да надникне вътре, за да ни види. Скрити сме, сякаш затворени в малка зелена стая. Загръщам се с наметката си, сядам на каменната пейка и вдигам поглед към него с очакване.

Той се разсмива при вида на възбуденото ми лице.

— Трябва да знам какво искаш, преди да мога да предложа нещо.

— Защо изобщо би ми предложил нещо?

Той свива рамене.

— Баща ти беше добър човек, беше ми добър настойник, когато бях негов повереник. Помня те с привързаност от детството. Бях щастлив във вашия дом.

— И заради това би ме спасил?

— Мисля, че би трябвало да бъдеш свободна сама да правиш изборите си.

Поглеждам го скептично. Сигурно ме мисли за глупачка. Не мислеше за свободата ми, когато доведе коня ми до Устър и ме предаде на Джордж и Изабел.

— Тогава защо не ме пусна да отида при майка си, когато дойде за Маргарет Анжуйска?

— Тогава не знаех, че ще те задържат като затворничка. Мислех, че те отвеждам при семейството ти, в безопасност.

— Заради парите е — казвам му. — Докато ме държат, Изабел може да претендира за наследството от майка ми.

— А докато сестра ти не възразява, могат да държат майка ти вечно затворена. Джордж получава всички земи на баща ви, а ако Изабел получи земите на майка ви, това голямо наследство отново ще бъде обединено, но наследено само от едно от момичетата на Уорик: от Изабел, а нейното богатство е поверено на Джордж.

— Не ми позволяват дори да говоря с краля, така че как мога да изложа случая си?

— Аз бих могъл да бъда твой застъпник — предлага Ричард бавно. — Ако пожелаеш да ти служа, мога да говоря с него от твое име.

— Защо би направил това?

Той ми се усмихва. В тъмните му очи се крие обещание.

— Ти как мислиш, защо? — казва той тихо.

«Ти как мислиш, защо»? Въпросът витае в ума ми като любовна песен, докато се прибирам забързано от мразовитата градина и се качвам към покоите на Изабел. Ръцете ми замръзват, а носът ми е зачервен от студа, но никой не забелязва, когато смъквам наметката си и сядам край огъня, преструвайки се, че ги слушам как си говорят за роклите за бала с маски, макар че единственото, което чувам в ума си, е неговият въпрос: «Ти как мислиш, защо?»

Време е всички да се обличат за вечеря. Трябва да прислужвам на Изабел, докато нейните камериерки затягат връзките на роклята й. Трябва да й подам шишенцето с парфюм, да отворя кутията й за накити. Поне веднъж й служа без негодувание; дори почти не забелязвам, че иска едно колие от перли, после размисля, сетне променя решението си за трети път. Само вземам нещата от кутията и ги прибирам обратно, а после ги изваждам отново. За мен няма значение дали тя носи перли, които съпругът й е откраднал от някоя друга. Тя няма да открадне нищо от мен, никога повече, защото имам някого на своя страна.

Сега имам някого на своя страна, и той е брат на крал, точно както и Джордж е брат на крал. Той е от династията Йорк и баща ми го обичаше и обучаваше като син. И по една случайност, той е наследник на трона след Джордж, но е по-обичан от Джордж, и по-верен и предан от Джордж. Ако човек някога бъде принуден да избере между момчетата Йорк, то изборът ще бъде такъв: Джордж заради външността, Едуард заради обаянието, но Ричард — заради верността.

«Ти как мислиш, защо?» Когато ме попита, той ми отправи дяволита усмивка, тъмните му очи бяха блеснали; почти ми намигна, сякаш това беше някаква наша тайна шега, сякаш бе възхитителна тайна. Мислех си, че постъпвам умно и предпазливо, питайки го защо би ми помогнал — а после той ме погледна, сякаш знаех отговора. И имаше нещо във въпроса, в блясъка на усмивката му, от което ми се прииска да се изкикотя, от което дори сега, докато сестра ми се настанява пред очуканото си сребърно огледало и ми кимва да завържа перлите около шията й, ми идва да се изчервя.

— Какво ти става? — пита тя студено: очите й срещат моите в посребреното огледало.

Веднага се овладявам.

— Нищо.

Изабел се надига от масата и отива до вратата. Дамите й се събират около нея, вратата се отваря, отвън Джордж и неговата свита чакат да се присъединят към нея. Това е сигналът за мен да отивам в стаята си. По всеобщо споразумение аз съм в толкова дълбок траур, че не мога да се явявам в смесена компания. Само Джордж, Изабел и аз знаем, че именно те са измислили това правило: не ми позволяват да се виждам с никого или да говоря с някого, държат ме като ястреб с вързани криле, който би трябвало да лети на свобода. Само Джордж и Изабел и аз знаем това — но Ричард също го знае. Ричард се досети за него, защото знае каква съм, каква е Изабел. Той беше като син на баща ми, познава рода Уорик. И Ричард прояви достатъчно загриженост, за да се сети за мен, да се запита как се справям в домакинството на Изабел, да прозре през фасадата на опекунството истината: че аз съм тяхна затворничка.

Правя реверанс на Джордж и държа очите си сведени, за да не може да види, че се усмихвам. Мислено чувам отново въпроса си: «Защо би направил това?» и неговия отговор: «Ти как мислиш, защо?»


Когато на вратата на личните покои се почуква, аз я отварям сама, очаквайки да е някой от слугите, поднасящи храната, с блюдата за вечерята ми, но приемната е празна, ако не се брои Ричард, застанал там, великолепно облечен в жакет и панталон от червено кадифе, с плащ поръбен със самурени кожи, преметнат небрежно около раменете му.

Ахвам:

— Ти?

— Казах си, че ще е добре да дойда и да те видя, докато поднасят вечерята — казва той, като влиза с небрежна бавна походка в кабинета и се настанява в стола на Изабел под балдахина до огнището.

— Слугите ще дойдат с вечерята ми всеки момент — предупреждавам го.

Той прави безгрижен жест с ръка.

— Мисли ли си за разговора ни?

През всеки миг от този следобед.

— Да.

— Би ли искала да бъда твой застъпник по този въпрос? — Отново ми се усмихва, сякаш предлага най-възхитителната игра, сякаш да ме подканва да заговорнича срещу настойника си и сестра си е все едно да ме покани на танц.

— Какво ще правим?

Опитвам се да бъда сериозна, но се усмихвам в отговор.

— О — прошепва той, — ще трябва да се срещаме често, в това съм сигурен.

— Така ли?

— Най-малко по веднъж на ден. За един подобаващ заговор бих искал да те виждам веднъж на ден, вероятно два пъти. Не съм сигурен дали няма да се наложи да те виждам непрекъснато.

— И какво ще правим?

Той придърпва едно столче към стола с носа на ботуша си и ми прави знак да седна близо до него. Подчинявам се: той ме подчинява на волята си, както би обучавал ястреб. Навежда се към мен, сякаш за да ми прошепне нещо, усещам топлия му дъх върху голия си врат.

— Ще говорим, лейди Ан, какво друго?

Ако обърна глава съвсем леко, устните му ще докоснат бузата ми. Седя съвсем неподвижна, и с усилие на волята се заставям да не се обръщам изобщо към него.

— Защо? Ти какво би искала да правим? — пита ме той.

Помислям си: бих искала да правя това по цял ден, да играя тази прекрасна игра. Иска ми се очите му да ме гледат по цял ден. Иска ми се да знам, че той най-сетне е преминал от небрежно детско приятелство към ухажване.