Изабел се държи като важна дама: отива тържествено в параклиса си, раздава милостиня на бедните, застъпва се за милостта на Джордж винаги, когато могат да я забележат как върши добрини. Аз се влача зад нея — един от многото обекти на показното й милосърдие — и от време на време някой отбелязва колко добри са сестра ми и зет ми към мен, че са ме приели, когато съм в немилост, и че ме държат в дома си, макар да съм без пукната пара.

Чакам, докато успея да говоря с Джордж, защото предполагам, че Изабел се е превърнала просто в изразителка на волята му, и един следобед, когато минавам случайно край двора на конюшнята, той влиза там и слиза от коня си. Поне веднъж зад него няма голяма тълпа.

— Братко, мога ли да говоря с теб?

Той се сепва, защото съм застанала в един обвит в сенки вход и си е мислел, че е сам.

— А, какво? Разбира се, сестро, разбира се. За мен винаги е било удоволствие да те видя — той ми се усмихва с уверената си великодушна усмивка, и прокарва ръка със заучен жест през гъстата си руса коса. — С какво мога да ти услужа?

— Става въпрос за наследството ми — казвам дръзко. — Разбрах, че майка ми ще остане в абатството, и се питам какво ще стане със земите и състоянието й?

Той поглежда нагоре към прозорците на къщата, сякаш му се иска Изабел да ни види в конюшнята под нея и да побърза да слезе.

— Майка ти предпочете да потърси свято убежище — казва той. — А съпругът й беше осъден предател. Техните земи са конфискувани в полза на короната.

— Земите му щяха да бъдат конфискувани, ако беше осъден предател — поправям го. — Но той не беше осъден. И не мисля, че земите му са били законно конфискувани. Предполагам, че кралят просто ги е дал на теб, нали? Получил си бащините ми земи като подарък от краля без законно право върху тях.

Той примигва. Не е бил наясно, че знам това. Отново се озърта, но въпреки че конярите идват да вземат коня, камшика и ръкавиците му, няма кой да ме прекъсне.

— А освен това земите на майка ми са все още в нейно владение. Тя не е била обявена за предателка.

— Така е.

— Разбрах, че имаш намерение да й отнемеш земите и да ги задържиш от името на Изабел и от мое име?

— Това са делови въпроси — подхваща той. — Не е нужно…

— Така че кога ще получа своя дял от земите?

Той ми се усмихва, взема ръката ми, хваща ме подръка и ме отвежда от конюшнята, през сводестия вход вътре в къщата.

— Хайде сега, не бива да се тормозиш с такива въпроси — казва той, като ме потупва по ръката. — Аз съм твой брат и твой настойник, ще се грижа за тези неща вместо теб.

— Аз съм вдовица — казвам. — Нямам настойник. Имам правото да притежавам собствени земи без попечителство; като вдовица.

— Вдовицата на един предател — поправя ме той внимателно, сякаш съжалява, че трябва да изрича такива неща. — Победен предател.

— Принцът, бидейки принц, не би могъл да бъде предател в собствената си страна — поправям го. — А аз, макар и омъжена за него, не бях осъдена като изменница. Следователно имам право на земите си.

Заедно влизаме в голямата зала. За негово облекчение Изабел е там с дамите си. Тя вижда двама ни заедно и пристъпва към нас.

— Какво е това?

— Лейди Ан ме срещна в двора на конюшнята. Боя се, че тя скърби — казва той нежно. — И се тревожи за неща, които не би трябвало да я безпокоят.

— Върви си в стаята — казва ми рязко Изабел.

— Не и докато не узная кога ще получа наследството си — настоявам. Стоя неподвижно. Явно няма да има изящен реверанс и оттегляне.

Изабел поглежда съпруга си, несигурна какво би могла да направи, за да ме накара да си тръгна. Страхува се, че може да започна отново да говоря скандални неща, а трудно би могла да поиска от слугите да ме хванат и да ме извлекат навън.

— Ах, дете — казва кротко Джордж. — Остави всичко това на мен, както ти казах.

— Кога? Кога ще получа наследството си? — Умишлено говоря високо. Хората ни зяпат: хората от многобройната свита на Джордж и Изабел могат да ни чуят.

— Кажи й — нарежда му тя тихо. — Ще направи сцена, ако не й кажеш. Цял живот е искала да бъде център на вниманието, ще разиграе истеричен припадък…

— Аз съм твой настойник — казва той тихо. — Определен от краля. Знаеш това, нали? Ти си вдовица, но си също и дете, имаш нужда от някой, който да те подслони и да се грижи за теб.

Кимвам.

— Знам, че така се говори, но…

— Твоето състояние е поверено на мен — прекъсва ме той.

— Имуществото на майка ти ще бъде прехвърлено на теб и Изабел. Аз ще управлявам имуществото от името на двете ви, докато се омъжиш, а после ще предам твоя дял на съпруга ти.

— А ако не се омъжа?

— Тогава винаги ще имаш дом при нас.

— И ти винаги ще държиш в свое владение земите ми?

Бързо трепналата вина по лицето му ми подсказва, че това е планът му.

— Тогава вероятно никога няма да ми позволиш да се омъжа? — питам остро, но той просто ми се покланя много почтително, изпраща въздушна целувка на съпругата си и излиза от залата. Хората вдигат глави, когато минава край тях, жените правят реверанси, той е изключително щедър и обичан господар. Напълно глух е за онова, което изричам отново, на висок глас:

— Аз не… няма да…

Изабел е студена като лед.

— Нека това бъде последният път, в който чуваме тези неща — казва тя. — Или ще наредя да те заключат в стаята ти.

— Нямаш права над мен, Изабел!

— Аз съм съпруга на твоя настойник — казва тя. — И той ще те заключи в стаята ти, ако му кажа, че говориш клевети по наш адрес. Ти загуби при Тюксбъри, Ан, беше на погрешната страна и съпругът ти е мъртъв. Трябва да свикнеш с поражението.

В голямата зала на Л'Ербер непрекъснато влизат и излизат хора. Херцогът нарежда портите към улицата да стоят отворени през деня, нощем пред вратите горят мангали. Отивам в залата и се оглеждам за някое момче, каквото и да е момче — не просяк или крадец, а момче, което може да изпълни някаква поръчка за едно петаче. Дузини такива момчета се навъртат тук с надеждата да ги наемат да свършат някоя работа през деня — да изгребват торта` от конюшните или да изкарват с каруци пепелта, да носят дребни неща от пазара за камериерките от гардеробната. Свивам пръст и викам един от тях — рус хлапак с късо кожено палто — и го изчаквам да се приближи до мен и да се поклони.

— Знаеш ли двореца Уестминстър?

— Разбира се, че го знам.

— Вземи това и го дай на някого от домакинството на Глостърския херцог. Кажи да го предадат на херцога. Можеш ли да запомниш това?

— Разбира се, че мога.

— Не го давай на никой друг и не казвай нищо за това.

Давам му навито парче хартия. На него съм написала: «Искам да те видя. А.»

— Ако го предадеш лично на херцога, той ще ти даде второ петаче — казвам и му давам монетата. Той я взема, захапва я леко с почернелите си зъби, за да провери дали е истинска, и допира пръст до челото вместо поклон.

— Любовно писмо ли е? — пита безочливо.

— Тайна — казвам. — Ще получиш петаче от него, ако опазиш тайната.

После трябва да чакам.


Изабел прави усилие да бъде мила с мен. Позволява ми да се храня в залата с дамите й и ме настанява от дясната си страна. Нарича ме «сестро», а един ден ме завежда в гардеробната си и казва, че трябва да си избера нещо от дрехите й. Било й омръзнало да ме вижда все в синьо. Обгръща раменете ми с ръка.

— Освен това ще дойдеш в двора с нас — казва. — Когато едногодишният ти траур приключи. А това лято може да тръгнем на път с двора, и може би ще успеем да отидем в Уорик. Ще бъде прекрасно да си бъдем отново у дома, нали? Нали това ще ти хареса? Можем да отидем в Мидълхам и в замъка Барнард. Ще ти е приятно да посетим някогашните си домове.

Не казвам нищо.

— Ние сме сестри — казва тя. — Не го забравям. Ан, не бъди толкова сурова към мен, не бъди толкова сурова към себе си. Изгубихме толкова много, но все още сме сестри. Нека отново бъдем приятелки. Искам да живея в сестринска обич с теб.

Не знам как Ричард ще дойде при мен, но вярвам, че ще дойде. С течение на дните започвам да мисля какво ще правя, ако не дойде. Мисля за това, че съм в капан.

През студените, тъмни февруарски дни почти не излизам от къщата. Джордж ходи почти всеки ден в двореца Уестминстър или излиза в града. Понякога с него идват да се видят някакви мъже, които влизат през странична врата и отиват право в стаята му, сякаш се срещат тайно. Той поддържа показно блясъка на дома си, като истински крал. Питам се дали няма намерение да създаде двор, който да съперничи на този на брат му, дали се надява да натрупа толкова много имоти и да се сдобие с толкова приближени хора, че да може да се утвърди като истински принц на Англия. Изабел е винаги до него, изискано облечена, елегантна като кралица. Придружава го, когато в Уестминстър има угощения или забави, или когато е повикана да вечеря с кралицата и нейните дами. Но мен никога не ме канят, нито ми позволяват да отида там.

Един ден им е наредено да се явят на специална кралска вечеря. Изабел носи пламнали в зелено изумруди, зелена рокля, зелен воал, и златен колан, също инкрустиран със зелени изумруди. Помагам й да се облече, като нанизвам зелените панделки със златисти краища през дупките на ръкавите й, и знам, че лицето ми в осветеното й от свещите огледало е навъсено. Всичките й дами са обзети от възбуда заради гостуването в двореца Уестминстър; само аз ще остана в Л'Ербер, сама.

Гледам от прозореца на спалнята си как се качват на конете си в двора пред големите врати. Изабел има бял кон и ново седло от зелена кожа със зелена кадифена парадна сбруя. До нея Джордж е гологлав, русата му коса блести на слънчевата светлина, златна като корона. Той се усмихва и маха на хората, които се събират от двете страни на портата да подвикват благословиите си. Това прилича на кралско шествие, а Изабел прилича на кралица, каквато баща й, й обеща, че ще бъде. Отдръпвам се от тесния прозорец и тръгвам към опустелите стаи. Един слуга влиза зад мен с кош дърва.

— Да стъкна ли огъня, лейди Ан?

— Оставете го — казвам през рамо. Те вече са излезли през портата и поемат сред звънтенето на сбруите в тръс надолу по Елбоу Лейн. Зимното слънце осветява ярко знамената на Джордж. Той кима ту наляво, ту надясно, вдигайки облечената си в ръкавица ръка в отговор на приветствените възгласи.

— Но огънят догаря — казва мъжът. — Ще сложа малко дърва отгоре.

— Просто го оставете — казвам нетърпеливо. Извръщам се от прозореца и за първи път го поглеждам. Свалил е шапката си и е смъкнал вълнения плащ, който е криел скъпия му жакет и красивата риза, панталоните за езда и меките кожени ботуши. Това е Ричард, усмихващ се на изненадата ми.

Затичвам се към него, без да мисля какво правя. Затичвам се към първото приятелско лице, което виждам от Коледа насам, и след миг вече съм в обятията му, а той ме прегръща здраво и целува лицето ми, затворените ми очи, усмихнатата ми уста, целува ме, докато оставам без дъх и трябва да се отдръпна от него.

— Ричард! О, Ричард!

— Дойдох да те взема.

— Да ме вземеш?

— Да те избавя. Ще те държат все по-изкъсо и по-изкъсо, докато успеят да вземат състоянието на майка ти, а после ще те затворят в манастир.

— Знаех си! Той казва, че е мой настойник и че ще ми даде моя дял от състоянието, когато се омъжа, но не му вярвам.

— Никога няма да ти позволят да се омъжиш. Едуард те е поверил на Джордж, ще те държат вечно. Ще трябва да избягаш, ако искаш да се измъкнеш от това положение.

— Ще тръгна — изричам с внезапна решителност. — Готова съм да тръгна.

Той се поколебава, сякаш се съмнява в мен.

— Просто така?

— Аз не съм малкото момиче, което познаваше — казвам. — Пораснах. Маргарет Анжуйска ме научи да не се колебая, научи ме, че ще има моменти, когато ще трябва да преценя кое е най-доброто за мен и да поема в тази посока без страх, без да мисля за другите. Изгубих баща си — няма никой, който да има право да ми налага волята си. Със сигурност няма да позволя да ме командват Изабел и Джордж.

— Добре — казва той. — Ще те отведа в убежище — това е единственото, което можем да сторим.

— Ще бъда ли в безопасност там?

Влизам в малката си спалня, точно до приемната, а той влиза след мен, без да се смути, и застава на вратата, докато аз отварям ковчежето си и изваждам кутията си за накити.

— Няма да нахълтат в свято убежище в Лондон. Намерил съм ти място в сградата на кардиналската колегия в квартала «Сейнт Мартин льо Гран». Ще те скрият на сигурно място там — той взема кутията от ръцете ми. — Нещо друго?