26


_Сейнт Мартинс, Лондон, април 1472_

Утрините стават по-светли и топли, а аз трябва да чакам в своето убежище, и се изпълвам с все по-голямо и по-голямо нетърпение да бъда свободна. Посещавам службите в «Сейнт Мартинс», а сутрин чета в библиотеката на колегията. Ричард ми е дал лютнята си и следобед свиря или шия. Чувствам се като затворничка, едновременно ужасно отегчена и ужасно нервна и тревожна. Изцяло завися от Ричард — за безопасността си, за посещенията му, дори за издръжката си. Аз съм като прокълната девойка в омагьосан замък, а той е рицарят, който идва да ме избави, и сега откривам, че е изключително неудобно да бъдеш в такова положение — напълно безсилна и лишена дори от възможността да се оплачеш.

Той ме посещава всеки ден, понякога ми носи клонки от дървета с напъпили листа, или няколко нарциса, за да ми покаже идването на пролетта, сезона на влюбените, когато отново ще бъда невеста. Изпраща ми шивачка, която да ми ушие нещо ново за сватбения ми ден, и аз прекарвам една цяла сутрин в пробване на рокля от бледозлатисто кадифе с фуста от жълта коприна. Камериерката също идва и ми прави висока конусовидна диадема с воал от златна дантела. Поглеждам в огледалото на шивачката и виждам отражението си — стройно, високо момиче с мрачно лице и тъмносини очи. Усмихвам се на отражението си, но никога няма да изглеждам весела като кралицата, никога няма да имам топлата, непринудена прелест на майка й Жакета и всички жени от тази фамилия. Те не са отгледани във война, както аз, винаги са били уверени във властта си — аз винаги съм се страхувала от нея, от тях. Камериерката хваща в шепи кичури от червеникавокафявата ми коса и я събира на върха на главата ми.

— Ще бъдете прекрасна булка — уверява ме тя.


Една сутрин Ричард идва помръкнал.

— Отидох да се видя с Едуард, за да му кажа, че имаме намерение да се оженим веднага щом пристигне разрешението от папата, но бебето на кралицата е подранило — казва той. — Не можах да се срещна с него, отишъл е в Уиндзор, за да бъде близо до нея.

Умът ми веднага се насочва към мъките на Изабел по време на раждането: кошмара заради призования от кралицата омагьосан вятър, който подмяташе кораба като грахова шушулка и стана причина да изгубим бебето, което беше момче, внук за баща ми. Не храня никакво съчувствие към кралицата, но не мога да покажа това пред Ричард, който е верен на брат си и е привързан към съпругата и децата му.

— О, съжалявам — казвам неискрено. — Но майка й не е ли при нея?

— Вдовстващата херцогиня е болна — казва той. — Казват, че е сърцето й… — хвърля към мен смутен поглед. — Казват, че сърцето й е разбито.

Не е нужно да казва повече. Сърцето на Жакета бе разбито, когато баща ми екзекутира съпруга й и обичния й млад син. Но тя доста се забави с умирането — от тогава минаха повече от две години. И не е единствената жена, която е губила любим човек. Моят съпруг загина в тези войни, а също и баща ми — кой изобщо помисли за моята скръб?

— Толкова съжалявам — казвам.

— Такива са рисковете на войната. — Ричард повтаря обичайната утешителна фраза. — Но това означава, че не можах да се видя с Едуард, преди да замине. Сега той ще е погълнат от мисли и грижи за кралицата и новото бебе.

— Какво ще правим? — Отново изглежда, че не мога да направя нищо без знанието и позволението на кралицата, а едва ли има вероятност тя да благослови женитбата ми с нейния девер, когато всички смятат, че майка й умира от скръб по вина на баща ми. — Ричард, не мога да чакам кралицата да посъветва краля в наша полза. Не мисля, че тя някога ще прости на баща ми.

Той плясва с ръка по масата в изблик на внезапна решителност.

— Знам! Знам какво ще направим. Ще се оженим сега, а ще им кажем и ще вземем разрешението от папата по-късно.

Ахвам.

— Можем ли да направим това?

— Защо не?

— Защото бракът няма да бъде законен!

— Ще бъде законен пред Бога, а после ще пристигне разрешението от папата, и той ще стане законен и пред хората.

— Но баща ми…

— Ако баща ти те беше омъжил за принц Едуард, без да чака онова разрешение, всички можехте да отплавате заедно, а той щеше да спечели при Барнет.

Съжалението ме пробожда като меч.

— Наистина ли?

Той кимва.

— Знаеш го. Разрешението така или иначе дойде, не пристигна по-бързо, защото ти го чакаше във Франция. Но ако Маргарет Анжуйска, принцът и ти бяхте отплавали заедно с баща ти, тогава той щеше да разполага с цялата си войска при Барнет. Щеше да ни победи с войските на Ланкастър, които тя щеше да има на свое разположение. Чакането на разрешението беше огромна грешка. Забавянето винаги е фатално. Ще се оженим, а разрешението ще пристигне и ще узакони женитбата. Тя и без друго е законна пред Бога, ако изречем обетите си пред свещеник.

Колебая се.

— Искаш да се омъжиш за мен, нали?

Той ме поглежда, с многозначителна усмивка. Съвсем наясно е, че искам да се омъжа за него и че сърцето ми започва да бие по-бързо, когато ръката му докосва моята, както сега. Когато се навежда напред, както прави сега, когато лицето му се приближава към мен и той понечва да ме целуне.

— Да.

Вярно е, отчаяно копнея да се омъжа за него, и отчаяно копнея да се измъкна от този полуживот в убежище. А няма и какво друго да сторя.

27


_Сейнт Мартинс, Лондон, май 1472_

За втори път в живота си съм булка и вървя по пътеката към олтара, а на стъпалата пред олтарната преграда ме чака млад и красив съпруг. Не мога да не си помисля за принц Едуард, очакващ ме при олтара, без да знае, че нашият съюз ще го отведе към смъртта му, че ще бъдем женени и споделили легло само от двайсет седмици, преди да бъде принуден да потегли да защити претенциите си към трона, че никога няма да се върне отново.

Казвам си, че това е различно — че този път се омъжвам по свой избор, не съм под властта на ужасяваща свекърва, не се подчинявам сляпо на баща си. Този път сама създавам съдбата си — за първи път в живота си успях да взема нещата в собствените си ръце. Аз съм на петнайсет години, била съм омъжена и съм овдовяла, бях снаха на кралица на Англия, а после — повереница на херцог от кралската фамилия. Бях пионка ту на един играч, ту на друг; но сега вземам собствено решение и разигравам собствените си карти.

Ричард чака при стъпалата на олтарната преграда: архиепископ Баучър, който е сродник и на двама ни, стои пред него, разтворил требника си на сватбената литургия. Оглеждам се из параклиса. Празен е като на погребение на бедняк. Кой би си помислил, че това е женитбата на една вдовстваща принцеса и един херцог от кралското семейство? Без сестра — сега тя е мой враг. Без майка — тя все още е затворница. Без баща — няма да го видя никога повече. Той загина, опитвайки се да ме постави на престола на Англия, и с него и неговите надежди е свършено. Чувствам се много самотна, докато вървя по пътеката, а кожените ми обувки потропват по надгробните плочи под краката ми, сякаш за да ми напомнят, че тук, в мрака на вечността, лежат други хора, които също са мислели, че ще изиграят собствените си карти.

Нямаме къде да отидем. Това е огромната ирония на положението ни. Аз съм най-богатата наследница в Англия, с наследство — ако успеем да го извоюваме — от стотици къщи и няколко замъка, и съм донесла всички тях на съпруга си, самият той богат млад мъж с доходи от някои от най-големите графства в Англия — а нямаме къде да отидем. Той не може да ме отведе обратно в лондонския си дом — замъка Бейнардс — защото майка му живее там, а страховитата херцогиня Сесили ме плашеше достатъчно и като строгата и сурова свекърва на сестра ми; като моя тя ще ме ужасява. Не се осмелявам изобщо да се изправя пред нея, след като сключих таен брак с един от синовете й, против желанията на другите двама.

Очевидно не можем да отидем при Джордж и Изабел, които ще бъдат извън себе си от гняв, когато научат за стореното днес, а аз категорично отказвам да се върна в къщата за гости към «Сейнт Мартинс», загърната в наметало на кухненска прислужница. Накрая нашият сродник архиепископът, Томас Баучър, ни кани в двореца си за толкова време, колкото искаме да останем. Това го обвързва още повече с този таен брак, но Ричард ми прошепва, че архиепископът никога не би се съгласил да извърши брачната церемония, ако не е имал тайното позволение на Едуард да я изпълни. Сега в Англия не се случват много неща без знанието на краля от династията Йорк и съгласието на неговата кралица. Затова, макар да съм си мислила, че сме непокорни влюбени, действащи тайно, женещи се по любов и криещи се за медения си месец, не е било така. Нито за миг не е било така. Мислех си, че планирам сама живота си, без знанието на други, но се оказва, че кралят и моята неприятелка, неговата сивоока кралица, са знаели за всичко това, през цялото време.

28


_Дворецът Ламбет, Лондон, лятото на 1472_

Това е нашето лято, това е нашият сезон. Всяка сутрин, когато се будя, виждам как златна слънчева светлина струи през еркерния прозорец, от който се разкрива гледка към реката, и чувствам топлото присъствие на Ричард в разтуреното легло, спящ като дете. Чаршафите са се превърнали на оплетен възел от нашето любене, красиво избродираната покривка е на купчина, наполовина на леглото и наполовина на пода, огънят в огнището се е превърнал на пепел, тъй като той не пуска в стаята никого от слугите, докато не ги повикаме: това е моето лято.

Сега разбирам робската преданост на Изабел към Джордж. Сега разбирам пламенната връзка между краля и кралицата. Сега разбирам дори това как майката на кралицата, Жакета, умря от разбито сърце заради загубата на мъжа, за когото се е омъжила по любов. Научавам, че да обичам мъж, чиито интереси са и мои, чиято страст ми се дарява свободно и открито, и чието закоравяло в битки младо гъвкаво тяло лежи всяка нощ до мен, което е единствената му радост — че всичко това ще промени изцяло живота ми. Била съм омъжена преди; но никога не съм била разтърсвана и докосвана, озадачавана и обожавана преди. Бях съпруга, но не бях любовница. С Ричард ставам съпруга и любовница, съветница и приятелка, партньорка във всички неща, другарка по оръжие, спътница. С Ричард ставам жена, а не момиче, ставам съпруга.


— А разрешението? — питам го лениво една сутрин, докато ме целува внимателно, като в същото време брои, твърдо решен да стигне до петстотин.

— Прекъсна ме — оплаква се той. — Какво разрешение?

— За сватбата ни. От папата.

— О, това ли — на път е. Тези неща могат да отнемат месеци, знаеш това. Подадох писмено искане и ще отговорят. Ще ти кажа, когато отговорят. Докъде бях стигнал?

— Триста и две — казвам напосоки.

Бавно, устните му стигат до гърдите ми.

— Триста и три — казва той.

Прекарваме заедно всяка нощ. Когато той трябва да посети двора, на лятна обиколка в Кент, потегля призори с група свои приятели — Бракънбъри, Лъвъл, Тиръл, половин дузина други — и се връща по здрач, така че да може да се срещне с краля и да се прибере у дома при мен. Кълне се, че никога няма да се разделим, дори за една нощ. Чакам го в голямата гостна на двореца Ламбет със сложена за него вечеря, той влиза, прашен от пътя, и започва да яде, да говори и пие едновременно. Разказва ми, че новото бебе на кралицата е умряло и че кралицата е мълчалива и тъжна. Говори се, че майка й, Жакета, умряла в същия следобед като бебето; някои хора чули жалейна песен около кулите на замъка. Той се прекръства при този слух и се присмива на себе си, че е суеверен глупак. Стискам юмрук под масата в знака срещу магьосничество.

— Лейди Ривърс беше забележителна жена — признава той. — Когато я срещнах за първи път и бях още момче, си помислих, че тя е едновременно най-плашещата и най-красивата жена, която съм виждал. Но когато тя ме прие като свой сродник, когато Елизабет се омъжи за Едуард, започнах да я обичам и да й се възхищавам. Тя се отнасяше винаги толкова сърдечно с децата си — и не само с тях, с всички деца от кралското домакинство — и беше толкова предана на Едуард; би направила всичко за него.

— Накрая тя беше мой враг — казвам кратко. — Но помня, че когато я видях за първи път, си помислих, че е прекрасна. И дъщеря й, кралицата също.

— Сега би ти дожаляло за кралицата — казва той. — Тя е много опечалена без майка си и е изгубена без бебето си.

— Да, но тя има четири други деца — казвам коравосърдечно. — И едното от тях е син.

— Ние от династията Йорк обичаме да създаваме големи семейства — казва той, като ми се усмихва.