— О, Из — прошепвам. — Беше ми омразно да съм във война с теб.

— Съжалявам, толкова съжалявам, Ани. Не биваше да се държа по този начин — не знаех какво да правя — и всичко се случи толкова бързо. Трябваше да вземем състоянието… и Джордж каза… а после ти избяга…

— Аз също съжалявам — казвам. — Знам, че не можеше да тръгнеш срещу съпруга си. Сега разбирам по-добре.

Тя кимва, не иска да казва нищо за Джордж. Една съпруга дължи покорство на съпруга си, обещава го в сватбения си ден пред Бог; а съпрузите изискват напълно дължимото, подкрепяни от свещеника и от света. Изабел е собственост на Джордж толкова, колкото и ако беше негова слугиня или кон. Аз също обещах вярност на Ричард, сякаш той бе господар, а аз наистина бях кухненска прислужница. Една жена трябва да се покорява на съпруга си, както слуга се покорява на своя господар — такъв е редът в света и Божият закон. Дори ако смята, че той греши. Дори ако знае, че той греши.

Изабел внимателно поставя ръка там, където коремът ми е твърд и издут под набраните дипли на роклята. Улавям ръката й и я оставям да го докосне.

— Ани, вече си толкова наедряла. Добре ли се чувстваш?

— В началото ми прилошаваше, но сега съм добре.

— Не мога да повярвам, че не ми каза веднага!

— Исках — признавам. — Наистина исках. Не знаех как да започна.

Извръщаме се заедно от придворните.

— Страхуваш ли се? — пита тя тихо.

— Малко — казвам. Виждам тъмнината в погледа й. — Много — признавам.

И двете мълчим, и двете си мислим за люлеещата се каюта на подмятания от бурята кораб, в която майка ми крещи, че трябва да издърпам бебето от нея, спомняме си ужаса, когато малкото телце поддаде в нея. Споменът е толкова ясен, че аз едва не залитам, сякаш морето отново ни подмята насам-натам. Тя взема ръцете ми в своите и сякаш току-що сме съгледали сушата, аз й разказвам за малкия ковчег, и как майка ни го пусна в морето.

— Ани, няма причина нещата с теб да не бъдат наред — казва тя сериозно. — Няма причина нещата да се объркат за теб, както се объркаха за мен. Моите болки бяха много по-ужасни заради това, че бяхме по море, и заради бурята, и опасността. Всичко с теб ще бъде наред, а съпругът ти…

— Той ме обича — казвам уверено. — Казва, че ще ме заведе в замъка Мидълхам и ще намери най-добрите акушерки и лекари в страната — поколебавам се. — Би ли… знам, че ти навярно… — Тя чака. Сигурно знае, че искам да бъде с мен за усамотението преди раждането. — Нямам си никой друг — казвам простичко. — Нито ти. Каквото и да се е случило между нас, Из, сега ти имаш само мен, а аз само теб.

Никоя от нас не споменава майка ни, все още затворена в абатството Болийо, докато земите й са присвоени от нашите съпрузи, които действаха в съгласие, за да я ограбят, а после си съперничеха, за да се ограбят взаимно. Тя пише и на двете ни — писма, изпълнени със заплахи и оплаквания, заричайки се, че няма да пише повече, ако не й се подчиним и не уредим освобождаването й. Тя знае, както знаем и ние, че и двете позволяваме това да се случва, безсилни да направим нещо друго, освен онова, което ни нареждат съпрузите ни.

— Ние сме сираци — казвам мрачно. — Оставихме се да бъдем сираци. Сами превърнахме себе си в сираци. И нямаме към кого друг да се обърнем, освен една към друга.

— Ще дойда — казва тя.

32


_Замъкът Мидълхам, Уорикшър, пролетта на 1473_

Да бъда затворена в усамотение с Изабел в продължение на шест седмици в Кулата на Дамите в замъка Мидълхам, е все едно да изживявам отново дългите дни на детството ни. В родилната стая не се допускат мъже, и затова дървата за буйно пламтящите огньове, блюдата с храната ни и всичко останало, което ни е нужно, се предава в подножието на кулата на някоя от жените, които се грижат за мен. Свещеникът прекосява дървения мост от главната кула на замъка и застава до вратата зад параван, за да отслужва литургията, и ми подава Светото причастие през метална решетка, без да ме поглежда. Не научаваме почти никакви новини. Един-два пъти Изабел отива отсреща, до голямата зала да вечеря с Ричард, и когато се връща, ни съобщава, че малкият Уелски принц ще заживее в Лъдлоу. За миг се сещам за първия си съпруг; титлата Уелски принц беше негова, красивият замък Лъдлоу щеше да бъде наш, Маргарет Анжуйска планираше да живеем там няколко месеца след победата си, за да наложим волята си на хората в Уелс — но после си спомням, че всичко това вече е минало, и аз принадлежа към династията Йорк, и би трябвало да се радвам, че техният принц е пораснал достатъчно, за да има собствено домакинство в Уелс, макар то да е под управлението на вуйчо му, Антъни Удвил, вдовецът, който сега се издига без собствени заслуги и получава титлата на починалата си съпруга — барон Скейлс.

— Това ще означава, че Ривърс ще управляват Уелс във всяко отношение, освен по име — прошепва ми Изабел. — Кралят повери единствения си наследник на техните грижи, Антъни Удвил оглавява съвета на принца, а кралицата ръководи всичко. Това не е династията Йорк, това е династията Ривърс. Мислиш ли, че Уелс ще подкрепи това? Те винаги са поддържали династията Ланкастър и Тюдорите.

Свивам рамене. Обгръща ме блаженото спокойствие на последните седмици от бременността. Гледам към зелените поля наблизо, и по-нататък — към неравните пасища и калугериците, които кръжат и грачат в тресавищата. Лондон ми се струва безкрайно далече, Лъдлоу — на цял живот разстояние.

— Кой би ръководил сина на кралицата, ако не го стори самата тя? — питам. — А той не би могъл да има по-добър възпитател от вуйчо си Антъни. Каквото и да мислиш за кралицата, Антъни Удвил е един от най-прекрасните мъже в Европа. Те са сплотено семейство. Антъни Удвил ще брани племенника си с цената на живота си.

— Само почакай — предрича Изабел. — Ще има мнозина, които ще наблюдават със страх как семейство Ривърс се сдобива с прекалено могъщество. Ще има мнозина, които ще предупредят краля да не поверява всичко на едно семейство. Джордж е против тях, дори твоят съпруг, Ричард, не иска да види цял Уелс в тяхно владение — тя прави пауза. — Татко казваше, че те са лоши съветници — напомня ми тя.

Кимвам.

— Да — признавам. — Кралят сбърка много, като предпочете тях пред баща ни.

— А _онази_ жена все още ни мрази — казва Изабел направо.

Кимвам.

— Да, предполагам, че винаги ще ни мрази; но не може да ни стори нищо. Докато Джордж и Ричард се ползват с благоволението на краля, единственото, което тя може да направи, е да бъде студена като жената риба върху знамето на семейството й. Не може дори да промени мястото, което заемаме в кралския двор. Не може да ни пренебрегва както някога. Пък и когато бебето ми се роди, не смятам да се връщам в двора — докосвам със задоволство дебелата стена до остъкления прозорец. — Никой не може да ми стори зло тук.

— Аз също ще стоя далече от двора — казва тя. Усмихва ми се: — Ще имам основателна причина да стоя надалече. Забелязваш ли нещо у мен?

Вдигам глава и я поглеждам по-внимателно.

— Изглеждаш… — опитвам се да открия дума, която не звучи нелюбезно. — Привлекателна.

Изабел се разсмива.

— Искаш да кажеш, че съм дебела — казва тя радостно. — Ставам хубава и дебела. И ще те повикам да останеш с мен през август — тя ми се усмихва широко. — Ще искам да ми върнеш услугата, която аз ти правя сега.

— Из… — в миг разбирам какво има предвид, а после улавям ръцете й. — Из, бебе ли очакваш?

Тя отвръща с усмивка.

— Да, най-сетне. Започвах да се боя…

— Разбира се, разбира се. Но сега трябва да си почиваш — веднага я завличам до огнището и я дръпвам да седне в един стол, слагам столче под краката й, и усмихнато я оглеждам. — Колко прекрасно! И вече не трябва да вдигаш разни неща вместо мен, а когато си тръгнеш от тук, трябва да пътуваш в носилка, а не да яздиш.

— Добре съм — казва тя. — Чувствам се далеч по-добре от миналия път. Не се страхувам. Във всеки случай, не се страхувам много… и, само си помисли, Ани! — те, моето и твоето бебе, ще бъдат братовчеди, ще бъдат братовчеди, родени в една и съща година.

Настъпва мълчание, докато и двете си мислим за дядото на нашите бебета, който никога няма да ги види, който щеше да гледа на тях като на сбъдване на своите планове, който щеше на часа да започне да крои нови и амбициозни планове за тях, в мига, щом те се озоват в люлката.

— Татко щеше вече да е уредил браковете им и да е нарисувал фамилните им гербове — казва Изабел с лек смях.

— Щеше да издейства разрешение от папата и да ги ожени — казвам. — За да запази богатството им в семейството — правя пауза: — Ще пишеш ли на майка ни, за да й съобщиш? — питам предпазливо.

Тя свива рамене, изражението й е непроницаемо и студено.

— Каква е ползата? — пита. — Тя никога няма да види внуците си. Никога няма да излезе от там, а ми каза, че ако не мога да уредя освобождаването й, не съм й дъщеря. Каква е ползата изобщо да мисля за нея?


Болките започват в полунощ, точно когато си лягам, с Изабел в голямото легло до мен. Надавам лек вик и след броени мигове тя е на крак, намята халат на раменете си, пали свещи от огъня, праща прислужницата да повика акушерките.

Мога да видя, че се страхува за мен, а пребледнялото й лице, докато поръчва ейл, и острият й тон към акушерките на свой ред изплашват и мен. Поставили са дарохранителница със Светото причастие в нея върху малкия олтар в ъгъла на стаята ми. Около напрегнатия ми корем е вързан поясът, който беше специално благословен за първото раждане на Изабел. Акушерките са приготвили ейл с подправки за мен и за всички останали, и изпращат заповеди в кухнята да събудят готвачките, за да приготвят голяма вечеря, защото ще бъде дълга нощ и всички имаме нужда да се подкрепим.

Когато ми донасят фрикасе от дивеч, печено пиле и варен шаран, от миризмата на храна стомахът ми се преобръща, аз нареждам да я изнесат от стаята и започвам да се разхождам бавно нагоре-надолу, обръщам се при прозореца и горния край на леглото и продължавам. Чувам, че отвън, в приемната, ядат лакомо и поръчват още ейл. Само Из и две камериерки остават с мен. Из също няма апетит.

— Силни ли са болките? — пита тя тревожно.

Поклащам глава:

— На пристъпи са — казвам. — Но мисля, че се усилват.

Около два сутринта става много по-зле. Акушерките, зачервени и развеселени от храната и питието, влизат в спалнята и ме карат да продължа да се разхождам, а те вървят от двете ми страни. Когато спирам, те ме принуждават да продължа. Когато искам да си почина, те цъкат с езици и ме насилват да не спирам. Болките започват да идват по-начесто и да се сливат, и едва тогава акушерките ми позволяват да се облегна, пъшкайки, на една от тях.

Около три сутринта е, когато чувам стъпки по моста откъм голямата зала, а после на вратата се чука и чувам Ричард да се провиква:

— Аз съм, херцогът! Как е съпругата ми?

— Весела е — казва акушерката, шегувайки се недодялано. — Куражлийски се справя, милорд.

— Колко още ще продължи?

— Още часове — казва тя бодро, пренебрегвайки протестния ми стон. — Може да минат още часове. Идете да поспите, ваша светлост, ще пратим да ви повикат в мига, щом легне.

— Защо, не е ли в леглото сега? Какво прави? — пита настойчиво той, озадачен, принуден да чака пред вратата, в пълно неведение за занаята на акушерките.

— Разхождаме я — отвръща по-възрастната. — Караме я да се разхожда нагоре-надолу, за да облекчим болката.

Безсмислено е да им казвам, че това изобщо не облекчава болката, защото те ще го правят, винаги са го правили, и ще им се подчинявам, защото сега почти не мога да мисля сама.

— Разхождате я? — пита младият ми съпруг през затворената врата. — Това помага ли много?

— Ако бебето се забави, ще я сложим върху одеяло и ще я подхвърляме — отвръща по-младата с остър смях. — Има късмет, че само я разхождаме. Това е женска работа, ваша светлост. Знаем какво правим.

Чувам приглушената ругатня на Ричард, но после стъпките му се отдалечават и двете с Из се споглеждаме мрачно, когато жените хващат ръцете ми и започват да ме водят от огнището до вратата и после пак обратно.

Оставят ме, когато отиват да закусят в голямата зала, а аз отново установявам, че не мога да ям и Из седи до мен, докато си почивам на леглото, и ме гали по челото, както правеше някога, когато се разболявах. Болките идват толкова начесто и толкова силно, че си мисля, че няма да издържа повече. Точно тогава вратата се отваря и двете акушерки се връщат вътре, този път водейки със себе си дойката, която нагласява люлката и постила чаршафите върху родилното легло.