— Вече не остава много време — казва една от акушерките бодро. — Ето — тя ми подава клиновидно парче дърво, излъскано от употреба и нашарено със следи от зъби. — Захапете го — казва тя. — Виждате ли тези следи? Много жени са хапали това и са спасили собствения си език. Захапете го, когато дойде болката, а после хванете добре това.

Завързали са връв, опъната между двете долни колони на леглото ми, и когато посягам от леглото за почивка, мога да я уловя и да запъна крака в долния край на голямото легло.

— Дърпайте това, а ние ще дърпаме с вас. Хапете клина, когато болката се усили, и ние ще крещим с вас.

— Няма ли нещо, което можете да й дадете за облекчаване на болката? — пита настойчиво Изабел.

По-младата жена маха запушалката на каменна бутилка.

— Пийнете мъничко от това — предлага тя, и налива от течността в сребърната ми чаша. — Всъщност си мисля, че всички трябва да пийнем по мъничко.

Течността изгаря гърлото ми и от нея очите ми се насълзяват, но ме кара да се почувствам по-смела и силна. Виждам как Из се задавя, когато отпива, и ми се ухилва. Навежда се напред да прошепне в ухото ми: «Тези са две алчни пияни старици. Бог знае къде ги е намерил Ричард».

— Те са най-добрите в страната — отвръщам. — Бог да е на помощ на жената, която ражда с най-лошите.

Тя се засмива и аз също се смея, но смехът засяда в корема ми като забит меч, и аз надавам лек вик. Изведнъж двете жени стават делови и важни, настаняват ме на родилното легло, пъхат усуканата връв в ръката ми, поръчват на прислужницата да налее гореща вода от каната до огнището. После следва дълъг, объркан период, в който аз съм погълната от болката, виждам отразените отблясъци от огъня по каната, чувствам горещината в стаята и хладната ръка на Изабел, която мокри лицето ми. Боря се с болката, разяждаща самите ми вътрешности, боря се да си поема дъх. Мисля си за майка ми, толкова далече от мен, която би трябвало да е тук с мен сега, мисля си и за баща ми, който прекара живота си в битки и който позна финалния последен ужас на поражението и смъртта. Много странно, но се сещам за Миднайт, отмятащ нагоре едрата си глава, когато мечът пронизва сърцето му. При мисълта за баща ми, отправяйки се без кон да пожертва живота си в полята пред Барнет, за да мога аз да бъда кралица на Англия, аз се напъвам, чувам проплакване, и как някой казва настойчиво: «Леко, внимателно сега», и виждам лицето на Изабел, покрито с петна от сълзи, и я чувам как ми казва: «Ани! Ани! Имаш момче!» И знам, че съм направила именно онова, което баща ми искаше, онова, от което има нужда Ричард: дарила съм баща си с внук, а съпруга си — с наследник, и Бог ме е благословил с момче.


Но той не е силен. Акушерките казват бодро, че множество крехки момчета се превръщат в храбри мъже, а дойката твърди, че от нейното мляко той съвсем скоро ще стане охранен и здрав, но през шестте седмици на уединението ми след неговото раждане, преди пречистването ми в църква, сърцето ми се свива от страх, когато го чуя да проплаква — тъничък писклив звук — през нощта, а денем се взирам в дланите на ръцете му, които приличат на малки бледи листа.

Изабел трябва да се върне при Джордж в Лондон след кръщението на бебето и пречистването ми в църква. Кръщаваме го Едуард, на краля, а Ричард казва, че предрича велико бъдеще за него. Кръщенето е скромно и тихо, както и пречистването ми в църква, кралят и кралицата не могат да дойдат, и макар че никой не казва нищо, не изглежда вероятно бебето да заякне; едва ли си струва разноските за пищна кръщелна рокличка, тридневни празненства в замъка и вечеря за всички слуги.

— Той ще бъде силен — прошепва ми насърчително Изабел, докато се качва в носилката си в двора на конюшнята. Няма да язди, защото коремът й вече нараства. — Точно тази сутрин си мислех, че изглежда много по-силен.

Не е така, но никоя от нас не признава това.

— Пък и, във всеки случай, поне сега знаеш, че можеш да имаш дете, че можеш да родиш живо бебе — казва тя. Мисълта за момченцето, което умря в морето, което дори не изплака, все още преследва и двете ни.

— Ти също можеш да родиш живо дете — казвам твърдо. Това е сигурно. И ще дойда за уединението ти преди раждането. Няма причина нещата да не минат добре за теб този път. Ще родиш един малък братовчед за Едуард, и, дай боже, и двамата ще растат здрави.

Тя ме поглежда, очите й са хлътнали от страх.

— Момчетата Йорк са здрави и яки, но никога не забравям, че майка ни е заченала само мен и теб. А аз родих едно дете и го изгубих.

— Хайде, бъди смела — нареждам й, сякаш съм нейна по-голяма сестра. — Не падай духом, и всичко ще бъде наред с теб, както беше с мен. А аз ще дойда при теб, когато времето ти наближи.

Тя кимва:

— Бог да те благослови, сестро, и да опази здравето ти.

— Бог да те благослови — казвам аз. — Бог да те благослови, Из.


След като Изабел си е тръгнала, откривам, че мисля за майка ми и че тя може никога да не види това свое първо внуче, момчето, което всички искахме толкова много. Пиша й кратка бележка, за да й съобщя, че детето се е родило, и че засега расте и заяква, и чакам отговор. Тя ми отговаря с яростна тирада. За нея детето ми, моето скъпо момче, е незаконородено; нарича го «копелето на Ричард», защото не е дала позволение за сватбата. Замъкът, в който той се роди, не е негов дом, а неин, и следователно той е узурпатор, като баща си и майка си. Трябва веднага да оставя и дете, и съпруг, и да отида при нея в Болийо. Или трябва да замина за Лондон и да поискам от краля свободата й. Или трябва да заповядам на съпруга си да я освободи. Джордж и Ричард трябва да върнат състоянието й, трябва да бъдат обвинени като крадци. А ако не сторя никое от тези неща, тогава ще почувствам студенината на майчиното проклятие, тя ще се отрече от мен, няма да ми пише никога повече.

Бавно сгъвам писмото на все по-малки и по-малки части, а после отивам до голямата зала, където огънят винаги гори, пускам сгънатата хартия навътре в огъня и я гледам как започва да тлее и изгаря. Ричард, който минава наблизо с хрътката си, която го следва по петите, спира, забелязал мрачното ми лице, и поглежда към малкия пламък зад решетката.

— Какво беше това?

— Нищо — казвам тъжно. — Вече е нищо за мен.

33


_Замъкът Мидълхам, Йоркшър, юни 1473_

Това е любимият ми момент от деня, късният следобед преди вечеря, и ние двамата с Ричард се разхождаме около стените, които опасват замъка — дълга разходка край това квадратно пространство, която ни отвежда до всички посоки на компаса и започва и свършва при кулата на принца, където е детската стая на скъпия ни малък Едуард. От дясната ни страна е дълбокият крепостен ров. Когато поглеждам надолу, виждам как издърпват от рова мрежа, блестяща от извиващи се сребристи риби, смушквам Ричард и му казвам, че ще има шаран за вечеря.

Отвъд рова са безредно струпаните постройки от камъни и плочи на градчето Мидълхам, а около целия град се ширят тучни пасища, които се издигат нагоре към високите пусти земи. Виждам две доячки с кобилици и ведра на широките си рамене, понесли трикраките си столчета, запътили се да издоят кравите в полята, а кравите вдигат глави от тревата, когато чуват вика: «Хайде, хубави кравички, насам, насам!» и тръгват бавно към тях. Отвъд полята по-ниските склонове на хълмовете са покрити с тъмнозелена орлова папрат, а оттатък, все по-високо и по-високо, се вижда мъгливият аметистов оттенък на цъфнал пирен. Това е моят дом, и домът на семейството ми от цяла вечност. Повечето момчета в селските къщи са кръстени Ричард на баща ми, и на баща му преди него. Повечето момичета са наречени Ан или Изабел на сестра ми и мен. Почти всички са дали клетва да се покоряват на мен или на новия Ричард тук — моят съпруг. Когато завиваме зад ъгъла по алеята край замъка и се отдалечаваме от града, виждам подранила улулица, бяла като облак, да се носи плавно, безмълвно като падащо листо, над редицата храсти от живия плет. Слънцето се спуска към хоризонта в слой от розови и златисти облаци, дланта ми е пъхната в сгъвката на ръката на Ричард, и аз облягам глава на рамото му.

— Щастлив ли си? — питам.

Той се усмихва на въпроса, явно не е от тези, над които някога е размишлявал.

— Радвам се, че съм тук.

— Искаш да кажеш — не в двора?

Надявам се да каже нещо за това, че обича да е в моята компания, и обожава да бъде с мен и бебето тук, в нашия най-красив дом. Все още сме младоженци, все още сме млади, все още имам усещането, че играем ролята на господаря на имението и неговата лейди, сякаш вече не съм достатъчно възрастна или достатъчно важна да заема мястото на майка си. За Ричард е различно. Този живот е извоюван с труд; той носи на плещите си отговорностите на владетел на Северна Англия. За мен това — да бъда негова съпруга, живееща тук, във фамилния си дом, е момичешка мечта. Често не мога да повярвам, че такава мечта се е сбъднала.

Но Ричард просто казва:

— Напоследък дворът прилича на истинско меле от състезание по фехтовка. Ривърс продължават да печелят надмощие, а Джордж и другите лордове непрекъснато отвръщат на удара. Това е постоянна, необявена битка. Нито един ярд земя, нито една монета в джоба ми не е в безопасност. Вечно се намира някой родственик на кралицата, който смята, че те се полагат на него.

— Кралят…

— Едуард се съгласява с последния човек, с когото е разговарял. Смее се и обещава всичко на всички. Прекарва дните си в езда, танци и залагания, а нощите си — във веселби по улиците на Лондон с Уилям Хейстингс и дори с доведените си синове — и мога да се закълна, че те не са му истински приятели, а са там само за да служат на майка си. Те придружават него, техния доведен баща, за да бъдат нейните очи и уши, водят го във всевъзможни вертепи, и се кълна, че после й докладват и й разказват всичко. Той няма приятели около себе си, а само шпиони и блюдолизци.

— Това е погрешно — казвам със строгата моралност на младите хора.

— Много е погрешно — потвърждава Ричард. — Един крал би трябвало да дава пример на своите поданици. Едуард е обичан и жителите на Лондон обичат да го виждат, но когато излиза пиян по улиците и преследва жени… — той млъква рязко. — Както и да е, това не са неща, подходящи за твоите уши.

Нагаждам стъпките си към неговите, и не му напомням, че прекарах голяма част от моминските си години в гарнизонен град.

— А Джордж всеки миг търси облага — казва Ричард. — Не може да се спре, не мисли за нищо, освен за короната, която не можа да отнеме от Едуард и състоянието, което не можа да отнеме от мен. Алчността му е изключителна, Ан. Той просто непрекъснато се опитва да се сдобие с още земя, опитва се да се добере до още постове. Обикаля из двора като огромен шаран със зинала уста, поглъщайки имоти. А самият той живее като принц. Бог знае колко харчи по лондонската си къща, за да купува приятели и да разширява влиянието си.

Една чучулига се издига от ливадата под замъка, и пее, размахвайки криле нагоре, после спира и след това се издига отново, извисявайки се нагоре и нагоре, сякаш никога няма да спре, докато не стигне до рая. Спомням си как баща ми казва да гледам, да наблюдавам внимателно, защото след миг тя ще затвори крилете си и ще се спусне безмълвно, ще падне като камък към земята — а там, където кацне, ще бъде малкото и, постлано с пух гнездо и покритите с мънички петна яйца, подредени в средата, защото чучулигата е спретната и прилежна птица, какъвто трябва да е всеки кандидат за рая.

Слизаме по витата стълба на кулата с къщичката на вратаря към главния вътрешен двор на замъка, когато вратите се разтварят широко и една носилка със спуснати завеси и двайсет съпровождащи я ездачи влиза с тропот през портата.

— Кой е това? — питам. — Дама? Дошла да ни посети?

Ричард пристъпва напред и поздравява отривисто водача на стражата, сякаш го е очаквал.

— Всичко наред ли е?

Мъжът сваля шапката си и бърше потното си чело. Разпознавам Джеймс Тиръл, един от най-доверените служители на Ричард, Робърт Бракънбъри е зад него.

— Всичко е наред — потвърждава той. — Никой не ни проследи, доколкото знам, и никой не ни спря по пътя.

Подръпвам ръката на Ричард.

— Коя е тази гостенка?

— Бързо успяхте — отбелязва Ричард, без да ми обръща внимание.

Една ръка отмята завесите на носилката, и сър Джеймс се обръща да помогне на дамата да излезе. Тя отхвърля одеялата, с които е била завита по време на пътуването, и поема ръката му. Той стои пред нея, криейки лицето й.

— Да не би да е майка ти? — прошепвам на Ричард, ужасена от мисълта за официална визита.

— Не — казва той, гледайки как дамата излиза от носилката и се изправя, изпъшквайки леко. Сър Джеймс отстъпва встрани. С чувство, подобно на премаляване преди припадък, разпознавам майка си, която не съм виждала от цели две години — върната от гроба, или поне от абатството Болийо, излизаща от носилката като жив призрак, обръщайки се да отправи ужасяваща, триумфална, широка усмивка към мен — дъщерята, която я остави в тъмница, дъщерята, която я изостави, обявявайки я за мъртва.