— Защо е тук? — питам настоятелно.

Намираме се в личните покои, съвсем сами, вратата е затворена пред хората в голямата зала отвън, които чакат да ги поведем на вечеря, готвачките в кухнята долу ругаят, защото месото е препечено, а сладкишите са потъмнели.

— Измъкнах я — казва той спокойно. — Мислех, че ще бъдеш доволна.

Млъквам и го поглеждам. Не може да си е мислил, че ще бъда доволна. Насмешливото му изражение ми подсказва, че той знае, че довеждането на майка ми при мен ще разбуни в семейството ни войната, която досега бушуваше в яростни писма и болезнени извинения и оправдания в продължение на цели две години. След последното си писмо, когато нарече сина ми, единствения си внук, копеле, а съпруга ми — крадец, не ми е писала повече. Каза ми, че съм посрамила баща си и съм предала нея. Каза ми, че не съм й дъщеря. Прокле ме с майчино проклятие и каза, че ще живея без благословията й и ще отиде в гроба, без да изрече името ми. Не отговорих — дори с една-единствена дума. Когато се омъжих за Ричард, реших, че нямам нито майка, нито баща. Единият беше загинал на бойното поле, другата ме беше изоставила и ме бе оставила да се справям сама. Изабел и аз наричахме себе си сираци.

Досега.

— Ричард, в името Божие, защо я доведе тук?

Най-сетне той решава да бъде честен:

— Джордж щеше да я залови — казва той. — Сигурен съм в това. Джордж щеше да я отвлече, да обжалва решението на краля да подели състоянието й между нас двамата, да поиска справедливост за нея. Да спечели отново всичко за нея, сякаш е неин рицар, а после, след като тя си върнеше владението над всички земи на Уорик, той щеше да й ги отнеме. Щеше да я държи в домакинството си, както задържа теб — и щеше да получи всичко, което имаме, Ан. Трябваше да я взема, преди да го е сторил той.

— Значи, за да попречиш на Джордж да я вземе — ти я взе — казвам сухо. — Извършвайки точно същото престъпление, което подозираш, че той щеше да извърши.

Той ме поглежда мрачно.

— Когато се ожених за теб, казах, че ще те защитавам. Сега защитавам интересите ти.

Споменаването на ухажването ни ме кара да млъкна.

— Не мислех, че ще означава това.

— Нито пък аз — казва той. — Но обещах да те закрилям, и ето това е нужно сега.

— Къде ще живее тя? — Вие ми се свят. — Не може отново да отиде в свято убежище, нали?

— Тук.

— Тук? — почти изкрещявам аз.

— Да.

— Ричард, боя се дори да я видя. Тя каза, че не съм й дъщеря. Каза, че никога няма да имам майчина благословия. Каза, че не бива да се омъжвам за теб. Нарече те с думи, които ти никога не би простил! Каза, че нашият син… — млъквам, без да довърша. — Няма да го повторя. Няма да мисля за това.

— Не е нужно да го чувам — казва той развеселено. — И не е нужно да й прощавам. А ти нямаш нужда от благословията й. Тя ще живее тук като наша гостенка. Не е нужно изобщо да я виждаш, ако не искаш. Тя може да се храни в стаите си, може да се моли в собствения си параклис. Бог ми е свидетел, тук имаме достатъчно място. Можем да й дадем собствени слуги. Не е нужно да те безпокои.

— Как може да не ме безпокои? Тя ми е майка! Тя е моя майка, която се изправи срещу мен. Каза, че ще отиде в гроба си, без да изрече името ми!

— Мисли за нея като твоя затворничка.

Отпускам се в един стол, втренчена в него.

— Майка ми е моя затворничка?

— Тя беше затворничка в абатството Болийо. Сега е затворничка тук. Никога няма да си върне състоянието, изгуби го, когато потърси свято убежище в мига, щом научи за смъртта на баща ти. Тогава избра да те изостави на опасността, която битката би донесла. Сега води живота, който избра тогава. Може да се придържа към избора си. Тя е беднячка, затворена е в тъмница. Просто по една случайност е затворничка тук, вместо в Болийо. Това може да й хареса. Може би предпочита да бъде тук. В крайна сметка, това беше домът й.

— Дошла е тук като невеста, това е бил домът на семейството й — казвам тихо. — Всеки камък във всяка стена ще й говори за правата й.

— Е, тогава…

— Все още е неин — поглеждам младото му, красиво, решително лице, и осъзнавам, че нищо, което кажа, няма да има никакво значение. — Ние живеем тук като крадци, а сега законната собственица ще ни гледа как събираме нейните ренти, претендираме за това, което се полага на нея, подслонени в нейните стени, живеещи под нейния покрив.

Той свива рамене, а аз млъквам рязко. Знаех, че е човек на внезапните решения, човек, способен — подобно на брат си — на решителни, бързи действия. Момчетата Йорк са прекарали детството си в бунт срещу краля, гледайки как баща им, а после брат им рискуват всичко във войната. Всички братя от рода Йорк са способни на непоколебима смелост и непреклонна издръжливост. Знаех, че той е човек, готов да следва собствените си интереси, без скрупули. Но не знаех, че е човек, който може да арестува майката на собствената си съпруга и да я задържи против желанието й, да й отмъкне земите, докато тя спи под неговия покрив. Знаех, че моят съпруг е твърд човек, но не знаех, че е от гранит.

— Колко време ще живее тук?

— Докато умре — казва той безизразно.

Мисля си за крал Хенри в Тауър, който умря в същата нощ, когато братята Йорк се завърнаха като победители от Тюксбъри, твърдо решени да сложат край на рода му. Представям си как тримата са влезли тихо в тъмната му стая, докато е спял. Мисля си как е спял там, под тяхна закрила, и не се е събудил повече, отварям уста да му задам въпрос, и я затварям отново, без да кажа нищо. Осъзнавам, че се страхувам да попитам младия си съпруг колко дълго според него може да живее майка ми.


Неохотно, с присвиващ се от гадене стомах, отивам в стаите, отредени на майка ми, същата вечер, след вечеря. Занесли са й най-хубавите ястия от вечерята, и са й ги сервирали на едно коляно, с цялото уважение, което се полага на една графиня. Нахранила се е добре; тъкмо изнасят празните чинии, когато влизам. Ричард се е разпоредил да я настанят в северозападната кула, колкото е възможно по-далече от нас. Няма мост от нейната ъглова кула до главната кула на замъка; ако й позволят да излезе от покоите си, тя ще трябва да извърви целия път надолу по стълбите и през вратата, за да стигне във вътрешния двор, да го прекоси, и после да се качи по стълбите до централната кула, за да стигне до голямата зала. На всяка врата има стражи. Тя никога няма да ни посещава без покана. Никога няма да излиза от кулата без позволение. До края на живота си ще вижда само ограничен изглед. От прозорците си може да вижда само покривите на малкия град, обширните сиви небеса, пустия пейзаж, и надолу, до тъмния крепостен ров.

Влизам и й правя реверанс — тя е моя майка и трябва да й засвидетелствам почит — но после заставам пред нея, вирнала брадичка. Боя се, че изглеждам като непокорно дете. Но аз съм само на седемнайсет и съм ужасена от майчиния си авторитет.

— Съпругът ти възнамерява да ме задържи като затворничка — казва тя студено. — Нима ти, родната ми дъщеря, му служиш като тъмничар?

— Знаете, че не мога да не му се подчиня.

— Не би трябвало да проявяваш непокорство към мен.

— Вие ме изоставихте — казвам, подтикната да говоря открито. — Вие ме изоставихте при Маргарет Анжуйска, а тя ме отведе до ужасна битка и до поражение, и до смъртта на моя съпруг. Бях не много повече от дете, а вие ме изоставихте на бойно поле.

— Ти плати цената на арогантната амбиция — казва тя. — Амбицията на баща ти, която ни унищожи. Сега следваш друг амбициозен мъж, като куче, точно както следваше баща си. Искаше да бъдеш кралица на Англия. Не си знаеше мястото.

— Моята амбиция не ме отведе много далече — възразявам. — Изабел, родната ми сестра, ме взе за своя затворница! — Чувствам как гневът и сълзите ми се надигат заедно. — Нямаше кой да ме защити. Вие позволихте на Изабел и Джордж да ме задържат против волята ми. Скрихте се на сигурно място в свято убежище и оставихте да ме приберат от бойното поле! Всеки можеше да ме отведе, всичко можеше да ми се случи.

— Ти позволи на съпруга си и на съпруга на Изабел да ми отмъкнат състоянието.

— Как можех да ги спра?

— Опита ли?

Мълча. Не опитах.

— Върни ми земите и ме освободи — казва майка ми. — Кажи на съпруга си, че трябва да направи това. Кажи на краля.

— Почитаема майко — не мога — казвам безпомощно.

— Тогава кажи на Изабел.

— Тя също не може. Очаква бебе, дори не е в двора. А и във всеки случай кралят не изслушва прошения от Изабел и мен. Никога не би се вслушал в нас, вместо в братята си.

— Трябва да бъда свободна — казва майка ми и за миг гласът й потреперва. — Не мога да умра в тъмница. Трябва да ме освободиш.

Поклащам глава.

— Не мога — казвам. — Няма смисъл изобщо да ме молите, почитаема майко. Безсилна съм. Не мога да направя нищо за вас.

За миг очите й ме поглеждат гневно; тя все още може да ме уплаши. Но този път издържам на погледа й и свивам рамене.

— Изгубихме битката — казвам. — Омъжена съм за своя спасител. Нямам власт, нито пък Изабел, нито вие. Не мога да направя нищо за вас, ако това противоречи на волята на съпруга ми. Ще трябва да се примирите, както се примирявам аз, както се примирява Изабел, с положението на победена.

34


_Замъкът Фарли Хънгърфорд, Съмърсет, 14 август 1473_

Неизмеримо облекчение е да напусна дома си с безмълвното мрачно присъствие на майка ми в северозападната кула, и да отида при Изабел за раждането на бебето й в Нортън Сейнт Филип, Съмърсет. Изабел е в уединение, когато пристигам и се присъединявам към нея в засенчените стаи. Бебето подранява, а двудневните й родилни мъки не са много тежки, макар че към края е много уморена.

Акушерката ми подава бебето.

— Момиче — казва тя.

— Момиче! — възкликвам. — Виж, Из, имаш си такова хубаво момиче!

Тя едва поглежда съвършеното лице на бебето, макар че личицето на малката е гладко и бледо като перла, а ресниците й са тъмни.

— О, момиче — казва тя безучастно.

— Следващия път ще имате по-голям късмет — казва акушерката сухо, докато свива на вързоп изцапаните с кръв чаршафи, трие ръце в изцапаната си престилка и се оглежда за чаша ейл.

— Но това е достатъчно добър късмет! — възразявам. — Виждате ли колко е красива? Из, хайде, погледни я — тя дори не плаче!

Миниатюрното бебе отваря уста и се прозява, и е възхитително като котенце. Из не протяга ръце да я вземе.

— Джордж беше твърдо решен да има момче — казва тя кратко. — Няма да ми благодари за това. Ще го приеме като провал, като мой провал.

— Може би момчето ще дойде следващия път?

— А _онази_ жена ражда непрекъснато — казва Изабел раздразнено. — Джордж твърди, че здравето й сигурно скоро ще рухне. Имат бебе почти всяка година. Със сигурност тя ще умре при раждането на някое от тях!

Прекръствам се срещу нейното зложелателство.

— Почти винаги — момичета — казвам, за да я утеша.

— Вече има едно момче, което е достатъчно за Уелски принц, а още едно бебе трябва да се роди същия този месец. Ами ако тя носи второ момче? Тогава ще има двама сина, които да наследят трона, който баща им узурпира. А Джордж ще бъде изтикан на още една крачка назад от короната. Как изобщо Джордж ще получи трона, ако тя има още синове?

— Тихо — казвам бързо. Акушерката е с гръб към нас, дойката влиза в родилната стая, прислужницата смъква чаршафите и застила голямото легло, но въпреки това се страхувам, че може да ни подслушат. — Тихо, Изабел. Не говори за такива неща. Особено не пред тези хора.

— Защо не? Джордж беше наследник на Едуард. Това беше споразумението им. Но _тя_ непрекъснато ражда деца, сякаш никога няма да спре, като свиня, която се праси. Защо Бог ще я дарява с момче? Защо Той би я направил плодовита? Защо Той не й прати мор, защо не прати нея и бебето й в ада?

Толкова съм потресена от внезапната й злоба така скоро след раждането, че не казвам нищо. Извръщам се от нея, за да подам бебето на дойката, която се настанява в един люлеещ се стол, поднася бебето към гръдта си и гука над покритата му с тъмен пух глава.

Докато помагам на Изабел да легне в голямото легло, лицето ми е мрачно.

— Знам, че тези мисли не са твои, нито на Джордж — казвам твърдо. — Защото е държавна измяна да говориш против краля и неговото семейство. Уморена си от раждането и си пияна от ейла. Из, не трябва никога да казваш такива неща, дори на мен.

Тя ми прави знак да се приближа, за да може да прошепне в ухото ми:

— Не мислиш ли, че баща ни щеше да иска Джордж да се противопостави на брат си? Не знаеш ли, че баща ни би си помислил, че самите райски порти се разтварят, ако Джордж вземе короната и ме направи кралица? А тогава твоят съпруг ще бъде следващият наследник на трона. Бебето е момиче, то няма никакво значение. Ако Джордж заеме трона, тогава Ричард ще бъде следващият. Нима си забравила, че онова, което нашият баща искаше повече от всичко друго на света, беше да види една от нас като кралица на Англия, а внука си — като Уелски принц? Можеш ли да си представиш колко горд и щастлив би бил, ако видеше мен като кралица, а теб — като кралица след мен, а сина ти — като крал след нас двете?