Филипа Грегъри - Пленница на короната

Отдръпвам се от нея.

— Това му костваше живота — казвам рязко. — Той потегли на бой и намери смъртта си. А майка ни е затворничка, и ние с теб сме на практика сираци.

— Ако Джордж спечели, това ще бъде единственото нещо, заради което всичко си е струвало — казва тя упорито. — Ако Джордж предяви претенции към трона, татко ще намери покой.

Трепвам при мисълта, че баща ми не е намерил покой.

— Ах, недей така, Из — казвам припряно. — Плащам достатъчно да отслужват литургии за душата му във всяка от нашите църкви. Не говори такива неща. Виж, ще те оставя да си почиваш. Родилният ейл те е ударил в главата. Не бива да изричаш такива неща, а аз няма да ги слушам. Омъжена съм за брат на краля, който му е предан, ти също. Нека това бъде истината. Всичко друго само ще ни навлече опасности и поражение. Всичко друго е равносилно на пронизване с меч в сърцето.

Не споменаваме повече този разговор, и когато си тръгвам, лично Джордж ми помага да се кача на коня си, като ми благодари, че съм се грижила за Изабел по време на раждането, а аз му пожелавам щастие и детето да расте силно и здраво.

— Навярно тя ще роди момче следващия път — казва той. Красивото му лице е недоволно, чарът му — доста помрачен от такъв неуспех, ъгълчетата на усмихнатата му уста са извърнати надолу. Нацупен е като разглезено дете.

За миг ми се иска да му напомня, че тя роди момче, красиво момченце, момче, което щеше да бъде синът и наследникът, който сега той иска толкова отчаяно, момче, което сега щеше да тича из имението, здраво и силно тригодишно момче, с бавачката, бързаща зад него; но че Из бе така разтърсвана от вълните, блъскащи борда на бащиния ми кораб, че не можа да го роди живо, че нямаше никаква акушерка, освен мен, и малкият ковчег на бебето беше пуснат в сивите, бушуващи морски води.

— Навярно следващия път — казвам утешително. — Но малката е много хубаво момиченце, храни се добре и става силна.

— По-силна от твоето момче? — пита той с противен тон. — Как го нарече — Едуард? Това в памет на мъртвия ти съпруг ли беше? Странен начин за възпоменание.

— На крал Едуард, разбира се — казвам, прехапвайки устна.

— А нашето бебе по-силно ли е от твоето?

— Да, така мисля.

Боли ме да кажа истината, но малката Маргарет е жилаво и лакомо бебе, и бързо укрепва, а моето бебе е кротко, но не заяква. Той свива рамене.

— Е, това не променя нищо. От момиче няма полза. Едно момиче не може да заеме трона — казва той, като се извръща.

Почти не чувам, но съм сигурна, че казва именно това. За миг си помислям да го предизвикам, да го подканя да повтори, и да го предупредя, че това са изменнически приказки. Но после вземам поводите в студените си ръце и си мисля, че е по-добре изобщо да не го е казал. По-добре изобщо да не съм го чула. По-добре да си вървя у дома.

_Замъкът Бейнардс, Лондон, лятото на 1473_

Срещам се с Ричард в замъка Бейнардс, лондонският дом на семейството му. За мое облекчение кралският двор отсъства от Лондон и градът е спокоен. Кралица Елизабет е отишла в Шрусбъри за раждането на бебето си, още едно момче, вторият син, от който Изабел се опасяваше, и оглупелият от любов крал е с нея. Несъмнено ще отпразнуват радостно раждането на още едно момче, което да подсигури продължението на рода им. За мен е без значение дали тя ще роди още едно момче или още двайсет — Ричард е на три крачки от трона, една четвърта не променя особено нещата, но не мога да сдържа потръпването от раздразнение заради трайната й плодовитост, която й служи толкова добре.

Кръщават го Ричард, в чест на дядо му и чичо му, моя съпруг. Ричард се радва за тях; неговата обич към брат му означава, че изпитва удоволствие от успеха му. Аз съм доволна единствено защото те са далеч, в Шрусбъри и не съм повикана с останалите дами да вися над люлката и да я поздравявам с поредния здрав син. Желая доброто на нея и новородения й син, точно както желая доброто на всяка родилка. Но наистина не искам да я виждам тържествуваща.

Останалите лордове и придворни са заминали в земите си за лятото, никой не иска да остава в Лондон през горещите месеци на чумата, а аз също няма да остана дълго, скоро ще предприемем заедно дългото пътуване до Мидълхам, за да видим отново бебето си.

В деня, когато трябва да тръгнем, отивам да кажа на Ричард, че ще съм готова след час, и откривам, че вратата на неговата приемна е затворена. Това е стаята, в която Ричард изслушва прошения и молби за неговата преценка или щедрост; вратата винаги стои отворена, за да подчертае това, че той е добър господар. Това е тронната му зала, която е винаги открита, за да могат хората да видят най-младия син на Йорк, зает с делата си, свързани с управлението на кралството. Отварям вратата и влизам. Вътрешната врата към личния му кабинет също е затворена. Посягам към дръжката на вратата, а после спирам, дочула познат глас.

Братът на съпруга ми, Джордж, херцог Кларънс, е вътре с него, и говори много тихо и много настоятелно. Ръката ми пада от халката на дръжката и аз заставам неподвижно, заслушана в думите му.

— Тъй като той не е истински син на баща ни, и тъй като техният брак несъмнено е осъществен чрез магьосничество…

— Това ли? Отново? — Ричард прекъсва презрително брат си. — Отново? Той има двама хубави синове — единият току–що роден, този месец — и три здрави дъщери срещу твоето мъртво момче и хленчещо момиче, а ти твърдиш, че бракът му не е благословен от Бог? Джордж, със сигурност дори ти можеш да видиш, че доказателствата са срещу теб?

— Твърдя, че всички те са копелета. Той и Елизабет Удвил не са женени пред Бог, и всичките им деца са незаконородени.

— И си единственият глупак в Лондон, който го твърди.

— Мнозина го казват. Бащата на съпругата ти го твърдеше.

— От злоба. А онези, които не са злобни, до един са глупци.

По дървения под се чува стържене на стол.

— Глупак ли ме наричаш?

— Бога ми, да — казва Ричард презрително. — В лицето. Вероломен глупак, ако ти харесва. Злобен глупак, ако настояваш. Мислиш ли, че не знаем, че се срещаш с Оксфорд? С всеки глупак, който още таи желание за мъст, макар че Едуард направи всичко възможно да се помири с огорчените служители, които изгубиха постовете си? С привържениците на Ланкастър, които потеглиха срещу него? С всеки останал последовател на Ланкастър, изоставен от своите, който можеш да намериш? С всеки недоволен земевладелец? Мислиш ли, че не знаем, че изпращаш тайни съобщения на французите? Мислиш ли, че не знаем всичко, което вършиш, и дори повече?

— Едуард знае? — Гласът на Джордж е изгубил гневната си нотка, сякаш са му нанесли удар, който му е изкарал въздуха. — Ти каза «ние знаем»? Какво знае Едуард? Какво си му казал?

— Разбира се, че знае. Да предположим, че знае всичко. Ще направи ли нещо? Няма. Бих ли направил аз нещо? В този миг. Защото не търпя скрита враждебност и предпочитам да ударя рано и бързо. Но Едуард те обича, както само един любящ брат може да обича, и притежава повече търпение, отколкото мога да събера аз. Но, братко мой, не ми съобщаваш новина, когато идваш тук да ми кажеш, че си бил изменник преди и можеш да бъдеш такъв отново. Поне това вече знам. Поне това знаем всички.

— Не дойдох тук затова. Само за да кажа…

Отново чувам стържене на стол, когато някой скача на крака, а после повишеният глас на Ричард:

— Какво пише тук? Прочети го на глас! Какво пише?

Без да отварям вратата, за да видя, знам, че Ричард сигурно сочи към девиза си, издълбан в масивната напречна греда над огнището.

— За Бога!

— «Fidelitas in me obligat» — цитира Ричард. — Верността ме обвързва. Ти не би разбрал това, но аз съм се обрекъл от сърце и душа на брат си, крал Едуард. Вярвам в рицарския кодекс, вярвам в Бог и в краля, и че те са едно, и честта ми е обвързана с двамата. Дори не смей да оспорваш думите ми. Моите убеждения са отвъд твоето въображение.

— Казвам само — сега гласът на Джордж звучи като упорит хленч, — казвам само, че се повдигат въпроси, свързани с краля и кралицата, и че ако ние сме законни деца, а той не е, тогава може би е редно да си поделим кралството справедливо — както с теб си поделихме наследството на Невил — и да управляваме съвместно. Той на практика ти даде Севера, позволи ти да го управляваш почти като самостоятелно княжество. Защо да не даде на мен Централните графства по същия начин, а той да задържи Юга? Принц Едуард има Уелс. Нима това не би било справедливо?

За миг настъпва мълчание. Знам, че Ричард сигурно се изкушава от мисълта за кралство на север, където той да е самостоятелен владетел. Правя една мъничка крачка по-близо до вратата. Моля се да устои на изкушението, да откаже на брат си, да остане верен на краля. Дай боже да не направи нищо, с което да навлече враждебността на кралицата върху главите ни.

— Това означава да разделим кралството, което той спечели в честна борба — казва Ричард направо. — Той спечели кралството си цяло, със силата на оръжието в почтена битка, с мен и дори с теб до себе си. Няма да го раздели. Това ще означава да унищожи наследството на сина си.

— Изненадан съм, че защитаваш сина на Елизабет Удвил — изрича Джордж с копринен гласец. — Тъкмо ти, когото техният клан лиши от обичта на брат ти. Тъкмо ти, който беше негов най-добър приятел и най-обичан от него, но сега си изместен от нея и от нейния брат, безукорния Антъни, и от нейните синове — плебеи, негови постоянни спътници във всеки бардак в Лондон: Томас и Ричард. Но виждам, че момчето на Удвил има застъпник в твое лице. Ти си любящ чичо, както се оказва.

— Защитавам брат си — отвръща Ричард. — Не казвам нищо за семейство Ривърс. Брат ми се ожени за жената, която си избра. Не съм я избрал аз, но защитавам брат си. Винаги.

— Не може да бъдеш верен на нея — казва Джордж безцеремонно. — Не е възможно.

Отново долавям как младият ми съпруг се колебае; вярно е, че няма основания да бъде лоялен към нея.

— Ще говорим пак — казва Джордж накрая. — Не сега; но по-късно. Когато момчето Удвил поиска да заеме мястото си на трона. Тогава ще говорим. Когато момчето от Графтън, копелето с плебейски произход, поиска да се възкачи на трона на Англия и да вземе короната на брат ни, която ние спечелихме за него и за нашия род, не за тях — тогава ще говорим отново. Знам, че си верен на Едуард — аз също съм му верен. Но само на брат си, на моя род и на кръвта на кралете. Не на онова копеле с долен произход.

Чувам го как се обръща рязко и прекосява стаята, и се отдръпвам назад в една прозоречна ниша. Когато отварят вратата, се оглеждам сепнато, сякаш съм изненадана, че ги намирам там. Джордж едва ми кимва, докато се отправя към вратата, а Ричард остава на място и го изпраща с поглед.

_Замъкът Мидълхам, Йоркшър, юли 1474_

Ричард удържа на думата си и макар че майка ми и аз живеем под един и същи покрив, аз почти никога не я виждам. Тя има стаи в северозападната кула, близо до къщичката на вратаря, за удобство на стражите, с изглед към сламените покриви и каменните купички на къщурките на Мидълхам, докато нашите покои са високо в централната кула, с гледки навсякъде околовръст като от орлово гнездо. Ние непрекъснато пътуваме — до Лондон, до Йорк, до Шериф Хътън, до замъка Барнард, придружавани от стражи и от нашата свита от приятели и помощници, а тя си остава в същите стаи, гледайки как слънцето изгрява през същите прозорци всяка сутрин, и залязва от отсрещната страна, хвърляйки сенки през стаята й по един и същи начин всеки ден.

Нареждам никога да не водят сина ни Едуард по алеята на външната стена, за да не види баба си. Не искам тя да има нищо общо с него. Той носи кралско име, той е внукът, за когото копнееше баща ми. Сега много стъпки го делят от трона, но аз му давам храбростта и възпитанието, подобаващи за един крал — както щеше да иска баща ми, както би сторила и майка ми. Но тя ме прокле, прокле и брака ми — затова няма да й позволя дори да зърне прекрасния ми син. Тя може да бъде мъртва за него, както по думите й аз съм мъртва за нея.

В средата на лятото тя моли да се види с Ричард и мен заедно. Съобщението идва от главната й придворна дама и Ричард ми хвърля поглед, сякаш ме пита дали бих искала да откажа.

— Трябва да се видим с нея — казвам смутено. — Ами ако е болна?

— Тогава би трябвало да повика лекар, не теб — казва той. — Знае, че може да изпрати за лекар, дори и до Лондон, ако желае. Знае, че не жаля средства за домакинството й.

Поглеждам лейди Уърт.

— Какво иска?

Тя поклаща глава и отвръща: