Тя ме кани на вечеря, за да отпразнуваме добрата новина, че войските са слезли благополучно на суша и са потеглили на поход във Франция, и когато влизам сред шума и ярките светлини в приемната на кралицата, с изненада и удоволствие виждам до нея сестра си Изабел.

Правя реверанс на кралицата, а после, когато ми поднася хладната си буза, я целувам като моя зълва. Целувам и трите момичета Йорк и правя реверанс на петгодишния принц и на едва проходилото мъниче, неговия брат. Едва тогава, когато съм си проправила път през това многолюдно семейство, мога да се обърна към сестра си. Боях се, че ще ми бъде сърдита, задето не отидох при нея за раждането, но тя ме прегръща веднага.

— Ани! Толкова се радвам, че си тук. Току-що пристигнах, иначе щях да дойда в дома ти.

— Не можах да дойда, Ричард не ме пускаше да дойда за уединението и раждането ти — изричам във внезапен прилив на радост, като първо я прегръщам, а после се накланям назад, за да обхвана с поглед усмихнатото й лице. — Исках, но Ричард не ми позволи.

— Знам — казва тя. — Джордж не искаше да те каня. Скарали ли са се?

Поклащам глава.

— Не тук — е единственото, което казвам. Едва доловимото движение на главата ми предупреждава Изабел, че кралица Елизабет, която уж се е навела да говори със сина си, почти със сигурност слуша всяка дума, която изричаме.

Тя плъзва ръка около кръста ми и тръгваме уж да се порадваме на новото бебе в кралското семейство: още едно момиче. Бавачката ни я показва, а после я отнася в детската стая.

— Мисля, че моят Едуард е по-здраво дете — отбелязва Изабел. — Но тя винаги ражда толкова красиви бебета, нали? Как го прави, как мислиш?

Поклащам глава. Няма да обсъждам опасните теми за забележителната плодовитост на кралицата или успеха й в отглеждането на здрави деца.

Изабел следва примера ми.

— Е — знаеш ли какво не е наред между твоя и моя съпруг? Скарани ли са?

— Подслушах ги — признавам. — Подслушвах на вратата. Не е заради парите, Из, не е заради наследството на майка ни. По-лошо е — снижавам глас. — Много се страхувам, че Джордж може би се готви да предизвика краля.

Тя веднага хвърля поглед зад гърба си, но в шумния двор ние все едно сме сами, няма как да ни подслушат.

— Той каза ли това на Ричард? Сигурна ли си?

— Ти не знаеше ли?

— При него непрекъснато идват мъже, той набира приближени, приема съвети от астролози. Но си мислех, че е за това нахлуване във Франция. Той изведе повече от хиляда мъже на бойното поле. Той и Ричард имат най-голямата армия, хората им са по-многочислени от войниците на краля. Но си мислех, че Джордж набира хора за брат си Едуард, за това нахлуване във Франция. Та нима е възможно той да смята да предяви претенции към трона, когато току-що събра армия да подкрепи Едуард?

— Наистина ли мисли, че Едуард няма законно право над трона? — питам любопитно. — Това каза на Ричард.

Изабел свива рамене.

— Всички знаем какво се говори — отговаря тя кратко. — Едуард изобщо не прилича на баща си, и е роден извън страната, по време, когато баща му е бил на поход срещу французите. Винаги е имало слухове за него — тя хвърля поглед към кралското семейство, към кралицата сред красивите й деца, смееща се на нещо, което казва дъщеря й Елизабет. — И като става дума за това, никой не е бил свидетел на венчавката им. Откъде знаем, че е била подобаващо извършена, с истински свещеник?

Непоносимо ми е да говоря за недействителни венчавки с Изабел.

— Съпругът ми не иска да чуе и дума за това — казвам. — Не мога да говоря за това.

— За новото си бебе ли ви разказва сестра ви? — намесва се кралицата, провиквайки се през стаята. — Имаме изобилие от Едуардовци, нали? Сега всички имаме по един Едуард.

— Много Едуардовци, но само един принц — отвръща сестра ми любезно. — А вие и негова светлост кралят сте благословени с детска стая, пълна с деца.

Кралица Елизабет поглежда самодоволно към момичетата, които си играят с брат си, Уелския принц.

— Е, Бог да ги благослови всичките — казва тя мило. — Надявам се да имам толкова много, колкото майка ми, а тя дари съпруга си с четиринайсет деца. Нека всички се надяваме да бъдем плодовити като майките си!

Изабел замръзва, усмивката изчезва от лицето й. Кралицата се извръща да говори с някой друг, а аз питам настойчиво:

— Какво има? Какво става, Из?

— Прокле ни — прошепва ми тя, с едва доловим глас. — Чу ли я? Тя ни прокле да имаме деца като майка ни. Две момичета.

— Не е — казвам. — Просто говореше за четиринайсетте деца на майка си.

Изабел клати глава:

— Тя знае, че Джордж ще наследи трона, ако синовете й умрат — казва тя. — И не иска моето момче да успее. Мисля, че току-що урочаса момчетата ни. Току-що пожела смъртта им.

Изабел е толкова разстроена, че я извеждам далече от кралицата, зад няколко души, които учат нов танц. Те вдигат много шум и упражняват стъпките отново и отново. Никой не ни обръща абсолютно никакво внимание.

Заставаме близо до един отворен прозорец, докато руменината се връща в бузите й.

— Из, не можеш да се боиш така от кралицата — казвам тревожно. — Не може да ти се струва, че чуваш проклятия и заклинания във всичко, което казва. Не можеш да я подозираш непрекъснато и да изричаш страховете си. Сега всичко е спокойно, кралят прости на Джордж и двамата са заедно на поход. Ти и аз получихме състоянието си. Ричард и Джордж може и да имат разногласия за бъдещето, но би трябвало да бъдем спокойни.

Тя клати глава, все още изплашена.

— Знаеш, че не можем да бъдем спокойни. А сега се питам какво ли става във Франция точно в този момент. Мислех, че съпругът ми е събрал армия да подкрепи брат си, краля, в една война извън страната. Но той има хиляда войници под свое командване, и те са готови да изпълнят всяка негова заповед. Ами ако Джордж възнамерява да се обърне против краля? Ами ако е имал това предвид през цялото време? Ами ако смята да убие Едуард във Франция и да се върне и да отнеме трона от семейство Ривърс?


Двете с Изабел чакаме в продължение на дълги, тревожни седмици, питайки се дали английската армия, вместо да се сражава с французите, не се разкъсва от вътрешни борби. Двете с нея се ужасяваме, че Джордж ще последва плана на баща ми да потегли в авангарда, а после да се обърне, за да атакува. После Ричард ми изпраща писмо, за да ми съобщи, че всичките им планове са се объркали. Техният съюзник, Бургундският херцог, е потеглил надалеч, за да организира обсада, което изобщо не е от полза за нашата кампания. Неговата съпруга, херцогинята, Маргарет Йоркска — родната сестра на Ричард — няма власт да го повика да се върне, за да подкрепи братята й, когато те слизат на суша в Кале и се отправят към Реймс за коронясването на Едуард като крал на Франция. Маргарет, родена и възпитана като предана дъщеря на династията Йорк, е отчаяна, че не може да убеди съпруга си да подкрепи тримата й братя. Но изглежда, че херцогът ги е подмамил в битка с Франция, за да може да си осигури собствени облаги; явно всички съюзници преследват собствени амбиции. Само моят съпруг е готов да се придържа към първоначалния план, ако това е възможно. Той ми изпраща горчиво описание на събитията.


«Бургундският херцог преследва собствени цели. Същото важи и за прославения ни съюзник Сен Пол, сродникът на кралицата. Сега, когато сме тук, готови за битка, откриваме, че брат ми е изгубил желанието си да се бие, а крал Луи му е предложил прекрасни условия, за да остави на спокойствие кралство Франция. Злато и ръката на дъщерята на Едуард, принцеса Елизабет, за да бъде тя следващата кралица на Франция — това се оказва цената на нашето оттегляне. Те купиха брат ми.

Ан, единствено ти някога ще узнаеш колко дълбоко се срамувам от това. Исках отново да спечеля за Англия английските владения във Франция, исках да видя нашите армии победоносни в равнините на Пикардия. Вместо това ние се превърнахме в търгаши, препиращи се за цената. Не мога да направя нищо, за да възпра Едуард и Джордж да се подведат и да подпишат този договор, точно както нямаше начин да успея да измъкна хората си от Амиен, където крал Луи им предлага пиршества, месо и неспирно леещо се вино, знаейки, че те ще пият и ядат, докато им призлее, а аз се почувствам унизен, че на яките им стои моят герб. Моите хора са отровени от собствената си лакомия, а на мен ми призлява от срам.

Кълна се, че няма да имам никога повече доверие на Едуард. Такова решение не подобава на един крал, не подобава на Артур от Камелот. Това е поведение, долно като поведението на един незаконен син на стрелец, и аз не мога да срещна погледа му, когато го виждам как се тъпче на трапезата на крал Луи и прибира в джоба си златните вилици.»

39


_Замъкът Бейнардс, Лондон, септември 1475_

През септември всички те вече са си у дома, толкова богати, колкото не са и сънували, натоварени със сребърни съдове, накити, пари и обещания за още бъдеща плячка. Сам кралят има в хазната си седемдесет и пет хиляди крони като заплащане за обещанието си за мирен договор с продължителност седем години, а кралят на Франция ще плаща по петдесет хиляди лири годишно през всяка година, в която Едуард не подновява претенциите си за английските земи във Франция. Джордж, херцог Кларънс, който винаги е бил до брат си по време на пазарлъците, винаги в готовност, когато има да се припечелват лесни пари, той е надеждният съветник, одобрил приемането на това позорно възнаграждение, и също получава цяло състояние. Единственият недоволен глас е този на съпруга ми — от всички мъже, които потеглиха към Франция и се върнаха по-богати, единствено моят съпруг Ричард предупреждава Едуард, че това не е начин да победи френския крал, предупреждава го, че всички обикновени хора в Англия смятат, че данъците им са хвърлени на вятъра, заявява, че гражданите на Лондон и дребните дворяни в парламента ще се обърнат срещу него заради този позор, и го умолява да не продава рожденото право на Англия заради това възнаграждение. Мисля, че Ричард е единственият в цялата огромна английска армия, който говори против договора. Всички други са твърде заети да броят придобивките си.

— Той знаеше, че аз съм против този договор, знаеше, че искам война, и все пак, въпреки всичко, френският крал ми подари половин дузина ловни коне и цяло състояние в сребърни съдове! — възкликва Ричард в личните ни покои: вратата е затворена, за да не ни подслушват, майка му — слава богу — е във Фодърингей и не може да добави и своя глас към оплакванията срещу краля.

— Ти прие ли го?

— Разбира се. Всички други взеха цяло състояние. Уилям Хейстингс получава две хиляди крони годишно. И това не е всичко — Едуард се съгласи да освободи Маргарет Анжуйска.

— Да освободи кралицата?

— Тя вече няма да бъде наричана кралица, ще се откаже от титлата си и от правото си да претендира за короната на Англия. Но ще бъде освободена.

Обзема ме ужасен страх.

— Нали няма да дойде при нас? Ричард, наистина не бих могла да я приема в някоя от къщите ни.

Той се изсмива високо за първи път след завръщането си у дома.

— Бога ми, не. Отива във Франция. Луи може да се грижи за нея, ако толкова много му е притрябвала. Те са си лика-прилика. И двамата безчестни, и двамата алчни, и двамата лъжци, и двамата — позор за троновете си. Ако бях на мястото на Едуард, щях да екзекутирам нея и да победя него — той замълчава. — Но ако бях на мястото на Едуард, изобщо не бих се принизил до там, че да сключа това позорно примирие.

Слагам ръка на рамото му.

— Ти изпълни дълга си. Събра хората си и потегли да се биеш.

— Чувствам се така, сякаш брат ми е Каин — казва той нещастно. — И двамата. Двама Каиновци, продали рожденото си право за паница леща. Аз съм единственият, който държи на честта. Те ми се присмяха и ме нарекоха глупак, задето държа на рицарската чест, казаха, че съм бленувал за по-добър свят, който не може никога да съществува, докато пъхаха муцуни в копаните — той обръща глава и ме целува по китката. — Ан — казва тихо.

Свеждам глава и го целувам по врата, по косата, а после, когато ме притегля в скута си — по затворените очи, по смръщените вежди, и по устата. Когато ме полага на леглото и ме обладава, аз протягам ръце към него и се моля да създадем още едно момче.

40


_Замъкът Мидълхам, Йоркшър, лятото на 1476_

Синът ми Едуард е на три години и е освободен от детската стая; съблича дългите роклички и носи истински дрехи на момче. Поръчвам на шивача на Ричард да му ушие миниатюрни копия на тъмните елегантни костюми на баща му и аз лично го обличам всяка сутрин, нанизвайки връзките през прорезите на ръкавите, нахлузвам ботушите му за езда на малките му крачета, и му казвам да тропа с крака. Скоро косата му ще трябва да се подстриже, но през всяка сутрин на това лято аз сресвам с четка златистокафявите му къдрици над бялата му дантелена яка и ги навивам около пръстите си. Всеки месец се моля да дойде ново дете, което да бъде негов брат, моля се дори за момиче, ако такава е волята Божия. Но минава месец след месец, а месечните ми неразположения все така идват и никога не ми прилошава сутрин, и никога не чувствам онова прекрасно прималяване, което подсказва на една жена, че очаква дете.