Семейство Ривърс са си навлекли такава омраза, че хората биха приели почти всеки достатъчно силен владетел на мястото на едно момче, чието семейство е готово да погълне Англия. Но, което е още по-добре, хората отново имат на трона Плантагенет — моя съпруг, който толкова прилича на своя обичан баща и съименник, чийто брат избави страната от спящия крал и лошата кралица, и който сега я избавя отново от друга амбициозна жена.

Никой дори не пита за момчетата, които сме оставили в Тауър. Никой не иска да си спомня за тях или за майка им, която още се цупи в мрака на убежището. Сякаш цялата страна иска да забрави, че е имало месеци на страх от бъдещето, и седмици, когато никой не знаеше кой ще бъде крал. Сега имаме крал, коронясан пред погледа на хората и помазан от Бог, и той и аз яздим из Англия в самия разгар на лятото, правим си пикници под дърветата, когато слънцето напича, и влизаме в красивите градове на Англия, където ни посрещат като спасители.

Само един човек ме пита за момчетата Ривърс, изоставени в безмълвния Тауър, пита за майка им в нейното убежище само на три мили по-нагоре по реката. Сър Робърт Бракънбъри, сега назначен за началник на лондонската борса и комендант на Тауър, е натоварен с отговорността да ги пази. Той е единственият човек, който ме пита с безцеремонния си йоркшърски маниер:

— Е, какво ще стане с копелетата на Ривърс, ваша светлост? Сега, когато ги задържахме и са поверени на мен?

Той е честен човек, и аз бих му се доверила почти за всичко. Хващам го подръка, докато влизаме във вътрешния двор на красивия колеж в Оксфорд.

— Те нямат бъдеще — казвам му. — Не могат да бъдат нито принцове, нито дори обикновени мъже. Ще трябва да ги задържим завинаги затворени. Но съпругът ми знае, както зная и аз, че те вечно ще представляват опасност за нас. Ще представляват опасност чрез самото си съществуване. Ще бъдат заплаха за нас, докато са живи.

Той прави пауза и се обръща към мен. Откритият му поглед среща моя.

— Бог да ви е на помощ, нима бихте желали смъртта им, ваша светлост? — пита той простичко.

Поклащам глава в мигновен пристъп на отвращение.

— Не мога да желая това — казвам. — Не и смъртта на две момчета, на две невинни момчета.

— Ах, имате твърде нежно сърце…

— Не мога да го желая — но какъв живот могат да имат те? Ще бъдат затворници завинаги. Дори ако се откажат от всякакви претенции за трона, винаги ще има някой, който да иска трона от тяхно име. А каква безопасност можем да имаме ние, докато те са живи?


Заминаваме за Йорк, където синът ни — който сега е принц Едуард — ще бъде провъзгласен за Уелски принц. Това е проява на почит към града, който подкрепяше Ричард отначало докрай и където той е по-обичан, отколкото във всяка друга част на страната. В оградения със стени град получаваме по-бляскаво посрещане от всичко, което сме видели досега. Под високите сводове на катедралата на Йорк моят син Едуард тръгва напред, наблюдаван от братовчедите си Едуард и Маргарет, и поема златния жезъл и малката златна корона на Уелски принц. От приветствените възгласи, когато излиза на стъпалата на катедралата да поздрави тълпите, птиците се издигат изплашено и започват да кръжат в небето. Прекръствам се и прошепвам: «Слава на Бога.» Знам, че баща ми гледа как провъзгласяват внука му за Уелски принц, и че на небето той знае, че борбата му е приключила, най-сетне, с победа. Кралесъздателят направи своя внук принц. На трона на Англия ще има момче от рода Уорик.

Ще останем на Север известно време, тук винаги ще бъде нашият дом, защото тук сме по-щастливи от където и да било другаде. Ще преустроим двореца в Шериф Хътън, където ще живеят децата, на сигурно разстояние от болестите и чумата в Лондон, на безопасно разстояние — така си мисля — от мрачното присъствие на победената кралица във влажното й убежище под Уестминстърското абатство. Това ще бъде нов дворец в Северна Англия, който ще съперничи на Уиндзор или Гринич, а богатството от двора ще се влее при приятелите и съседите ни, приближените ни хора на север, на които имаме доверие. Ще превърнем Севера в златно кралство, достатъчно бляскаво, за да съперничи дори на самия Лондон. Сърцето на страната ще бъде тук, където кралят и кралицата — северняци по рождение и симпатии — ще живеят сред високите зелени хълмове.

Синът ми Едуард, братовчедите му Маргарет и Теди и аз отиваме в Мидълхам, яздейки весело заедно, сякаш сме излезли на разходка за удоволствие. Ще остана с тях през остатъка от лятото, вече като кралица на Англия и господарка на собственото си време. През зимата всички ще се върнем в Лондон и аз ще взема децата с мен в Гринич. Едуард ще трябва да има още учители, трябва му и допълнително обучение по езда; налага се да укрепим силите му, защото той още е крехко момче. Трябва да бъде подготвен да стане крал на свой ред. След няколко години ще отиде да живее в Лъдлоу, а неговият съвет ще управлява Уелс.

Когато поемаме по пътя на север към Мидълхам, Ричард ни оставя и тръгва обратно на юг, обкръжен от малък ескорт, сред който са отдавнашните ни приятели сър Джеймс Тиръл, сега назначен за началник на кралската свита, Франсис Лъвъл, Робърт Бракънбъри и останалите. Ричард целува децата и ги благославя. Взема ме в обятията си и ми прошепва да дойда при него веднага щом настъпи есента. Чувствам как сърцето ми се стопля от любов към него. Най-сетне победихме, най-сетне сме благословени. Той ме направи кралица на Англия, каквато съм родена да бъда, а аз го дарих с принц и наследник. Заедно изпълнихме мечтата на баща ми. Това наистина е победа.

По пътя си на юг, Ричард ми пише набързо:


«Ан,

Подобно на разлютена змия, Ривърс са се надигнали и са по-опасни от всякога. Организираха нападение срещу Тауър, за да измъкнат от там момчетата, и бяха победени на косъм в отчаяна битка. Не можем да арестуваме никого — те се изпариха. Ан, казвам ти, бях наредил да я пазят така зорко, че си мислех, че никой не може да влезе или да излезе от мрачното й убежище, но тя по някакъв начин е успяла да събере срещу нас малка армия. Нейната армия без ливрея или отличителни знаци връхлетя и се оттегли подобно на рояк призраци, и сега никой не може да ми каже къде са.»

Някой е събрал войска и й е платил — но кой?

«Все още държим момчетата, слава на бога. Преместих ги в други стаи, по-навътре в Тауър. Но съм потресен, защото виждам колко голяма е скритата й власт. Тя ще изчака, а после ще връхлети отново. Колко души може да набере на своя страна? Колцина от онези, които ликуваха на нашата коронация, са й изпратили войници и оръжия? Предаден съм и не зная на кого да се доверя. Изгори това.»

— Какво има, ваша светлост? — Малката Маргарет е до мен, тъмносините й очи са отправени озадачено към ужасеното ми лице. Обгръщам я с ръка и чувствам колко е топла и мека, а тя се сгушва в мен. — Нали не са лоши новини? — пита тя. — Нали нищо не се е случило с чичо ми, краля?

— Той има тревоги — казвам, мислейки си за коварството на жената, която се крие в мрака и която направи това момиченце сираче. — Има врагове. Но той е силен и смел и има добри приятели, които ще му помогнат срещу лошата кралица и нейните незаконородени синове.

61


_Замъкът Мидълхам, Йоркшър, октомври 1483_

Говоря на Маргарет уверено, но греша. Съпругът ми има по-малко приятели, отколкото си мислех, отколкото мислеше той.

Няколко дни по-късно пристига друго писмо, надраскано набързо:

«Най-лъжливият приятел, най-коварният изменник — Бъкингамският херцог е най-невярното същество на земята.»

Изпускам листа за миг и ми е почти непоносимо да продължа да чета.

«Съюзил се е с две коварни жени, всяка от тях достойна по злината си за другата.

Елизабет Удвил го е прелъстила, за да застане на нейна страна, и се е съюзила с друга вещица, Маргарет Боуфорт, която носеше шлейфа ти на нашата коронация, която винаги е била толкова добра и любяща към теб, съпругата на моя приятел, на верния лорд Томас Станли, когото направих свой таен съветник.

Вероломство и измама.

Маргарет е сгодила сина си, Хенри Тюдор, за Елизабет, момичето на Ривърс — и всички са се вдигнали срещу нас, събират приближените си, викат Хенри Тюдор да дойде тук от Бретан. Хенри Стафорд, херцог Бъкингам, човекът, на когото бях готов да поверя живота си, стана изменник и е на тяхна страна. Сега събира войските си в Уелс, и скоро ще влезе в Англия. Потеглям веднага за Лестър.

Най-лошото от всичко — по-лошо от всичко до тук — Бъкингам говори пред всички, че принцовете са мъртви, и то погубени от мен. Това означава, че Ривърс ще се борят да поставят Тюдор и принцеса Елизабет на престола. Това означава, че страната — и историята — ме заклеймяват като убиец, детеубиец, тиранин, който се обръща срещу братовия си син и погубва собствената си кръв. Не мога да понеса това петно върху името и честта си. Това е клевета, която полепва като катран. Моли се за мен и за нашата кауза.

Ричард»

Правя каквото ми поръчва. Отивам право в параклиса, без да кажа нито дума на никого, и коленича с очи, приковани в разпятието над олтарната преграда. Взирам се в него, без да мигам, сякаш искам да изгоря и прогоня от погледа си писмото, което ми съобщи, че хората, които бяхме смятали за свои приятели — красивият, очарователен Бъкингамски херцог, вечният победител лорд Томас Станли, съпругата му Маргарет, която беше толкова мила и гостоприемна към мен, когато най-напред дойдох в Лондон, която ме заведе в голямата гардеробна и ми помогна да избера роклята си за коронацията — всички те са измамници. Епископ Мортън, когото обичах и на когото се възхищавах от години — също е мним приятел. Но изречението, което остава в ума ми, което отеква в ушите ми по време на нашепваната от мен «Аве Мария», която повтарям отново и отново, сякаш за да удавя звука на няколкото думи, е: _Бъкингам говори пред всички, че принцовете са мъртви, и то погубени от мен._

Когато се изправям на крака, е тъмно — това ранното есенно смрачаване. Студено е и ме побиват мразовити тръпки, когато свещеникът внася свещите, а членовете на домакинството влизат след него за вечерната молитва. Свеждам глава, когато той минава покрай мен, но после излизам с неуверени стъпки от параклиса в студената вечер. Бяла улулица изкрясква и се спуска ниско над мен, и аз се снишавам, сякаш тя е дух, който минава покрай мен, предупреждение от вещицата, която събира войските си срещу нас.

_Бъкингам говори пред всички, че принцовете са мъртви, и то погубени от мен._

Мислех си, че ако принцовете са мъртви, тогава няма да има друг претендент за престола; че времето на моя съпруг на престола ще бъде спокойно, а синът ми ще заеме мястото му, когато Бог сметне за угодно да ни призове. Сега разбирам, че всеки мъж може да бъде кралесъздател. Само миг след като един престол остане празен, вече се появява някой, готов да вземе короната. А новите принцове избуяват като плевели в посев, веднага щом се разнесе слухът, че онзи, който носи короната, е мъртъв: _Бъкингам говори пред всички, че принцовете са мъртви, и то погубени от мен._

А сега друг млад мъж, наричащ себе си наследник, се появява от нищото. Хенри Тюдор, синът на Маргарет Боуфорт от династията Ланкастър, и на Едмънд Тюдор от фамилията Тюдор, би трябвало да бъде далеч от мислите на всички, както беше далече и от очите ни. Кракът му не е стъпвал в тази страна от години, не и откакто майка му побърза да го изпрати в чужбина, за да го опази от бдителността на династията Йорк. Когато Едуард беше на трона, много стъпки деляха момчето от наследяването на престола, и въпреки това Едуард беше готов да го затвори в Тауър, беше готов тихомълком да се разпореди за смъртта му. Именно затова Маргарет Боуфорт го задържа надалече и поведе много предпазливи преговори за завръщането му. Дори ми беше жал за нея, защото тъгуваше за сина си. Тя дори ми съчувстваше, когато Джордж пожела да отпрати сина си. Мислех, че между нас съществува разбиране. Мислех, че сме приятелки. Но през цялото това време тя е чакала. Чакала е и е мислила кога ще се върне синът й — като враг на краля на Англия, независимо дали кралят е Едуард или моят съпруг Ричард.

_Бъкингам говори пред всички, че принцовете са мъртви, и то погубени от мен._

Следователно Хенри Тюдор претендира за престола по линия на връзката си с династията Ланкастър, и майка му вече не е моя приятелка, отхвърля маската си на покорна привързаност и се превръща в подбудителка на война. Тя ще воюва срещу нас. Ще каже на всички, че принцовете са мъртви, а моят съпруг — техен убиец. Ще каже на всички, че следващият наследник е нейният син и че трябва да отхвърлят един такъв тиранин, един кралеубиец.

Качвам се по тъмните стълби до северната кула, където съм се разхождала толкова много пъти с Ричард, под късната слънчева светлина в края на деня, разговаряйки за радостите на децата, за земята, за управлението на севера. Сега е тъмно и студено, а луната се показва в сребристо сияние на далечния хоризонт.