_Бъкингам говори пред всички, че принцовете са мъртви, и то погубени от мен._

Не вярвам, че съпругът ми е дал заповед за убийството на племенниците си. Никога няма да повярвам в това. Мястото му на трона беше сигурно, той ги обяви за незаконородени. Никой дори не ги спомена по време на пътуването ни. Те бяха забравени, а ние бяхме приети от хората. Единствено аз, разговаряйки с коменданта на Тауър казах, че макар да не мога да желая смъртта им, знам, че трябва да мисля за нея. А комендантът на Тауър, техният тъмничар, беше този, който отбеляза, че имам нежно сърце. Ричард не би дал заповед да убият момчетата — сигурна съм в това. Но знам, че не съм единственият човек, който обича Ричард и иска да го опази. Знам, че не съм единственият човек, който мисли, че момчетата ще трябва да умрат.

Нима някой от преданите ни приятели е поел върху себе си такъв тежък грях — да убие десетгодишно момче и дванайсетгодишния му брат, докато са поверени на нашите грижи? Докато спят? И по-лошо — дали някой го е сторил с мисълта да ни угоди? Дали някой го е сторил, мислейки, че такова е желанието ми? Мислейки, че когато съм се разхождала с него в четириъгълния двор на Оксфордския колеж, там, в този миг, всъщност съм поискала от него да го стори?

62


_Замъкът Мидълхам, Йоркшър, зимата на 1483_

Чакаме новини, а Ричард ми пише почти всеки ден, знаейки колко се тревожа. Разказва ми как събира войските си; мъжете се стичат да му служат, а изтъкнатите благородници на кралството излизат да подкрепят своя крал срещу херцога, който някога беше на негова страна. Приятелят му от детинство Франсис Лъвъл не го оставя и за миг, Томас, лорд Станли, макар че собствената му съпруга Маргарет Боуфорт заговорничеше с Елизабет Удвил, се присъединява към Ричард и обещава верността си. Мисля си как това показва колко малко бившата кралица може да разчита на надеждни мъже. Може и да е спечелила на своя страна Маргарет Боуфорт, която храни амбиции за сина си и се надява той да завземе престола, но не може да спечели Томас, лорд Станли, който ни остава верен. Не забравям, че Томас Станли е като овена, водач на стадото, повел стадото натам, накъдето всички ще го последват. Това, че е на наша страна, показва, че по негови пресмятания е вероятно ние да спечелим. Джон Хауард, нашият добър приятел, също ни остава верен, и Ричард ми пише, че Хауард удържа бунтовниците в Съсекс и Кент, за да възпре избухването на война срещу нас.

И тогава Бог ни благославя. Толкова е просто. Бог е на наша страна. Той изпраща дъжда, който отмива измяната от умовете на хората и гнева от сърцата им, докато се лее ден след ден, студен зимен дъжд, примесен със суграшица, и мъжете, които се събираха в Кент, си отиват у дома на сухо, край огньовете, мъжете, които искаха да нахлуят в Съсекс, научават, че пътищата са непроходими, а гражданите на Лондон са принудени да напуснат наводнените си крайречни домове и не могат да мислят за нищо друго, освен за надигащите се води, които застрашават ниско разположеното убежище, където Елизабет Удвил трябва да чака, без вести за своя бунт — нейните вестоносци не могат да помръднат от местата си по пътищата, превърнали се в тресавища, и постепенно губят надежда.

Бог изпраща дъжд да се изсипе върху Уелс, и всички малки планински потоци, които лъкатушат така красиво из ливадите в средата на лятото, стават по-бързи и буйни, когато тъмните води се изливат от планините в по-големите потоци, а после — в реките. Пороите наводняват и подриват бреговете им и се изливат в река Севърн, която се надига все повече и повече, докато залива всички речни диги, разлива се в протежение на мили из долината, обсажда градове един след друг, удавя крайречните села, и — което е най-хубаво от всичко — успява да задържи вероломния Бъкингамски херцог в Уелс, докато войниците му се стапят във влагата, сякаш са от захар, надеждите му подгизват, а сам той побягва от мъжете, чийто предводител е обещал да бъде, и собственият му слуга ни го предава като изменник срещу малко възнаграждение.

Бог излива дъжда над Тясното море, то е мрачно и заплашително и Хенри Тюдор не може да отплава. Знам какво е да гледаш от пристанището и да виждаш тъмната, движеща се вода и белите гребени по вълните, и се усмихвам, в топлия, сух и заобиколен от суша замък Мидълхам, когато си мисля за Хенри Тюдор, застанал на кея и молещ се за хубаво време, докато дъждът се лее неспирно по кестенявата му коса, и дори жената, която той се надява да стане негова тъща, вещицата Елизабет, не може да възпре бурята.

Времето се прояснява и в този промеждутък Хенри потегля твърде смело, прекосявайки бурното море, но надеждите му са смразени от дългото чакане и той дори не успява да слезе на сушата. Поглежда брега, който смята да завладее, и не може дори да намери в себе си куража да стъпи на мокрия пясък. Прибира подгизналите си платна, обръща кораба си към дома и побягва пред студения вятър обратно към Бретан, където ще е най-добре да остане завинаги, ако е склонен да послуша съвета ми, и да умре като всички претенденти, в изгнание.

Ричард ми пише от Лондон:

C>

«Свърши се. Свърши се, остава само разобличаването на предателите и издаването на заповед за наказанието им. За мен е радост, че Уелс ми остана верен, че южното крайбрежие не предложи сигурен пристан на Хенри Тюдор, нито един град не отвори портите си за бунтовническата войска, нито един барон или граф не въстана срещу мен. Моето кралство ми е предано и аз ще определя малки наказания или дори ще оставя ненаказани онези, които са били привлечени към това последно отчаяно усилие на семейство Ривърс и техния новооткрит, зле избран съюзник, Хенри Тюдор. От майката на момчето, Маргарет Боуфорт, не може да се очаква да отхвърли каузата на сина си, но тя ще изживее остатъка от дните си под домашен арест — под надзора на съпруга си, Томас, лорд Станли. Поверих състоянието й на неговите грижи, което — смятам — ще е достатъчно наказание за една алчна и амбициозна жена. Той ще я държи изкъсо, тя е лишена от слугите и приятелите си, дори изповедникът и не може да я посещава. Разкъсах нейния обръч от приближени хора, както разруших и съюзите около семейство Ривърс.

Пожънах победа, без дори да вдигна меча си. Това е както лесна победа, така и моето възмездие. Страната не желае да възстанови на власт семейство Ривърс, със сигурност не искат и чужденеца Хенри Тюдор. Маргарет Боуфорт и Елизабет Удвил са смятани за глупави лекомислени майки, заговорничещи заедно за децата си, нищо повече от това. Бъкингамският херцог е презиран като изменник и вероломен приятел. Ще внимавам с кого се сприятелявам в бъдеще, но можеш да приемеш това като лесна победа и — въпреки няколкото трудни седмици — част от издигането ни към нашия трон. Дай боже, когато погледнем назад към тези събития, да се радваме, че сме стигнали до кралския сан толкова лесно.

Ела в Лондон: ще отпразнуваме Коледа по-царствено, отколкото някога са я празнували Едуард и Елизабет, заобиколени от верни приятели и предани служители.»

63


_Дворецът Уестминстър, Лондон, ноември 1483_

Точно когато се готвим за коледното празненство — празненство, за което Ричард се зарича, че ще бъде най-бляскавото, което Лондон е виждал — точно когато хората започват да пристигат в двора и получават отредените си покои, научават ролите си в забавленията и усвояват новите танци, Ричард идва да ме потърси и ме намира в големите помещения на гардеробната, да преглеждам роклите, които са принадлежали на другите кралици, а сега принадлежат на мен. Смятам да накарам да разшият две красиви старомодни рокли от златен брокат и наситено пурпурно, за да направя една нова, ушита на пластове по нов модел с пурпурни ръкави, прорязани така, че да се вижда златистото отдолу, набрана със златна нишка на талията. От двете ми страни има големи топове плат за още нови рокли, кожи и кадифе за нови пелерини и жакети за самия Ричард. Той изглежда притеснен, но пък напоследък винаги има такъв вид. Короната му тежи и той не може да има доверие на никого.

— Можеш ли да оставиш това? — пита Ричард, поглеждайки със съмнение към планините от скъпи платове.

— О, да — казвам, като повдигам роклята си и си проправям път през изрезките по пода. — Управителката на гардероба ми знае далеч по-добре от мен какво трябва да се направи.

Той ме хваща подръка и ме притегля към малкото пространство отвъд главната гардеробна, където служителката, отговаряща за гардероба, обикновено сяда да прегледа сметките си за поверените й кожи, рокли, мантии и обувки. Зад решетката на огнището гори силен огън, Ричард сяда до масата, а аз се настанявам на пейката в прозоречната ниша и чакам.

— Взех решение — изрича той мрачно. — Не го взех с леко сърце, и тепърва искам да го обсъдя с теб.

Чакам. Сигурно е нещо за _онази_ жена Удвил, зная го. Мога да се досетя от начина, по който държи дясната си ръка, между лакътя и рамото. Сега тази болка го мъчи постоянно, и никой лекар не може да му каже какво не е наред. Знам, макар да нямам доказателство, че болката е нейно дело. Представям си я как завързва на възел парче плат около собствената си ръка, чувствайки как тя изтръпва и се вдървява, а после му пожелава тази болка.

— Става дума за Хенри Тюдор — казва той.

Застивам на мястото си. Не очаквах това.

— Той ще проведе годежна церемония в катедралата на Рен. Смята да се провъзгласи за крал на Англия и годеник на Елизабет.

За момент не се сещам за дъщерята, мислейки си за зложелателството на майката.

— Елизабет Удвил?

— Дъщеря й, принцеса Елизабет Йоркска.

Познатото име на любимата дъщеря на Едуард трепва в уютната малка стая, и аз си припомням момичето с топла перленобяла кожа, и усмихнатия чар на баща й.

— Той казваше, че тя е най-скъпото му дете — казва Ричард тихо. — Когато трябваше да си проправим с битка път към дома от Фландрия, той каза, че ще го направи за нея, дори ако всички други са мъртви. И че би поел всеки риск, за да види отново усмивката й.

— Винаги е била ужасно разглезена — казвам. — Водеха я навсякъде със себе си, и тя все гледаше да изпъкне.

— А сега стига до рамото ми и е истинска красавица. Иска ми се Едуард да можеше да я види, мисля, че е дори по-красива, отколкото беше майка й на тази възраст. Тя е вече жена — няма да я познаеш.

С бавно зараждащ се гняв осъзнавам, че той говори за нея такава, каквато е сега. Отишъл е да я види, отишъл е да се срещне с _онази_ жена Удвил и е видял Елизабет. Докато аз бях тук, приготвяйки се за коледните празненства в двора, които трябва да ознаменуват идването ни на власт, той се е промъкнал до мрачния бордей, където е избрала да живее.

— Видял си я?

Той свива рамене, сякаш това няма голямо значение.

— Трябваше да отида и да се срещна с кралицата — казва.

Аз съм кралицата. Сякаш само едно посещение при _онази_ жена Удвил е било достатъчно, та той да забрави всичко, което ни е скъпо. Всичко, за чието спечелване трябваше да се борим.

— Исках да я попитам за момчетата.

— Не! — извиквам, а после закривам устата си с ръка, за да не може никой да ме чуе как споря със съпруга си, краля. — Милорд, умолявам ви. Как можахте да сторите подобно нещо? Защо бихте сторили подобно нещо?

— Трябваше да узная — той изглежда като преследван от призраци. — Казаха ми за бунта на Бъкингам и думите му по същото време. Едното беше толкова лошо, колкото и другото. Писах ти веднага.

_Бъкингам говори пред всички, че принцовете са мъртви, и то погубени от мен._ Кимвам.

— Спомням си. Но…

— Веднага изпратих хора в Тауър, в мига, когато научих, че всички говорят, че те са мъртви. Единственото, което можаха да ми кажат, беше, че момчетата ги няма. Веднага щом стигнах в Лондон, първото, което направих, беше да отида в Тауър. Робърт беше там…

— Робърт? — питам, сякаш съм забравила името на коменданта на Тауър, Робърт Бракънбъри, който ме погледна с открития си, разбиращ поглед и отбеляза: «Ах, имате твърде нежно сърце», когато казах, че момчетата би трябвало да бъдат убити, но че не мога да се заставя да дам заповедта с тези думи.

— Бракънбъри — казва той. — Верен приятел. Той винаги ще ми бъде верен. Би направил всичко за мен.

— О, да — казвам и мога да почувствам ужаса в корема си, сякаш съм пила лед. — Знам, че би сторил всичко за теб.

— Той не знае какво е станало с момчетата. Той е комендант на Тауър, а не знаеше. Можа да ми каже само, че когато отишъл в Тауър, момчетата били изчезнали. Стражите твърдят, че една нощ сложили момчетата да си легнат и пазили на вратата цяла нощ, а на сутринта момчетата ги нямало.

— Как може просто да изчезнат?