Всеки ден организираме забавления, лов, излети с лодки, състезания, турнири и танци. Ричард вика в двора най-добрите музиканти, поети идват и пишат песни за нас, а хорът изпълва параклиса със свята музика. Всеки ден има ново забавление за двора и всеки ден Ричард ми поднася някакъв малък подарък — скъпоценна перлена брошка или чифт благоуханни кожени ръкавици, три нови коня за езда, които да отведа на Север за децата, както и един рядък разкош — голямо буре консервирани портокали от Испания. Обсипва ме с подаръци, а нощем идва във великолепните ми покои и прекарва нощта с мен, притиска ме в обятията си, сякаш само като ме прегръща здраво, може да повярва, че наистина ме е направил кралица.

Понякога нощем се будя и поглеждам към гоблена, окачен над леглото, с изтъкани по него сцени с изображения на победоносни богове и богини, полегнали на облаци. Мисля си, че аз също би трябвало да тържествувам. Аз съм там, където баща ми искаше да бъда. Аз съм най-високопоставената жена в страната — никога повече няма да се боя, че ще настъпя нечий шлейф — защото сега всички вървят след мен. Но още докато се усмихвам при тази мисъл, си спомням за сина си в студените долини на Йоркшър, за крехкото му тяло и бледността на кожата му. Мисля си за вещицата, която все още живее в убежище и тази Коледа ще отпразнува освобождаването си, вземам в прегръдките си Ричард и потърсвам опипом ръката, с която държи меча, внимателно обгръщайки я с длан, докато той спи, за да видя дали наистина отслабва и вехне, както си мисли той. Не мога да преценя.

Дали Елизабет Удвил е победена вдовица, която мога да съжалявам? Или е най-големият враг на семейството ми и на моя покой?

64


_Дворецът Гринич, Лондон, март 1484_

Пролетта идва в Лондон рано, седмици по-рано, отколкото в северния ни дом, и когато се будя сутрин, мога да чуя как петлите кукуригат, а млечните крави мучат, докато ги карат през улиците към ливадите край реката. С пролетта започват и заседанията на парламента; прокарват постановлението, съгласно което се утвърждава, че Едуард е бил женен за друга жена преди мнимата си венчавка с _онази_ жена Удвил, и следователно всичките им деца са незаконородени. Това постановление има стойността на закон, парламентът го е приел, значи трябва да е така. Елизабет Удвил отново е Елизабет Удвил, или може да нарича себе си с името на първия си съпруг — единствения си истински съпруг — и да бъде лейди Елизабет Грей, а момичетата й могат също да се прикрият под това име. Ричард представя споразумението си с _онази_ жена Удвил, която е предадена на грижите на сър Джон Несфийлд с двете си по-малки момичета, и те заминават да живеят в красивата му провинциална къща в Хийтсбъри, Уилтшър.

Той изпраща на Ричард редовни доклади и аз зървам един, в който се споменава как кралицата — в една неволна грешка на перото той я нарича «кралицата», сякаш аз не съществувам, сякаш законът не е бил прокаран — язди и танцува, кани местни музиканти, посещава местната църква, обучава момичетата си, и помага в управлението на домашната ферма, прави промени в мандрата и премества пчелните кошери, дава му съвети за мебелировката и засажда своя лична градина с любимите си цветя. Тонът му е развълнуван и доволен. Звучи така, сякаш тя изпитва наслада отново да бъде провинциална господарка. Момичетата й тичат на воля, сър Джон им е дал коне, и те препускат из цял Уилтшър. Тонът на доклада на сър Джон е благосклонен, сякаш му харесва една красива жена и две енергични момичета да обръщат къщата му надолу с главата. И което е по-важно — той съобщава, че тя посещава параклиса всеки ден и че не получава тайни съобщения. Би трябвало да се радвам, че тя не крои заговори, нито пък прави заклинания, но не мога да се освободя от желанието тя да беше още в убежище, или заключена в Тауър като синовете си, или дори безследно изчезнала като тях. Не се съмнявам, че щях да намеря покой, че Англия щеше да намери покой, ако тя беше умряла със съпруга си или изчезнала с момчетата си.

Трите най-големи момичета Ривърс идват в двора с високо вдигнати глави, сякаш майка им не се е провинила в измяна срещу нас. Ричард ми казва, че те ще ми поднесат почитанията си на сутринта след службата в параклиса и закуската, и аз полагам особено старание, докато се приготвям в красивите стаи на двореца Гринич, с гръб към ярката светлина от прозорците, в тъмночервена рокля и с висока диадема от дантела в наситен рубинен цвят. Дамите ми седят около мен, и израженията, с които се обръщат към бавно отварящата се врата, не са дружелюбни. Никоя жена не иска три красиви момичета до себе си за сравнение, а това са момичета от семейство Ривърс, които си търсят съпрузи, както момичетата Ривърс вечно правят. Освен това половината придворни са коленичили пред тези момичета, а другата половина са целували бебешките им юмручета и са се кълнели, че те са най-хубавите принцеси, виждани някога. Сега те са придворни дами на нова кралица, и никога повече няма да носят корона. Всички трескаво копнеят те да осъзнаят падението си от великолепието до беднячеството, всички тайно се надяват, че те ще разберат погрешно положението си и ще се покажат като глупачки. Този двор е жесток, каквито са всички кралски дворове, и никой в моите покои няма никаква причина да обича дъщерите на Елизабет Удвил, която се разпореждаше с всички ни.

Вратата се отваря и трите влизат. Веднага разбирам защо Ричард прости на майката и повика момичетата в двора. От обич към брат си. Най-голямата, Елизабет, сега осемнайсетгодишна, е най-съвършеното съчетание от изящната красота на майка си и топлотата на баща си. Бих я разпознала навсякъде като дъщеря на Едуард. Тя има неговата непринудена вежливост: раздава усмивки из цялата стая, сякаш си мисли, че поздравява приятели. Има неговия ръст — висока и стройна е като фиданка от дъба, под който той е бил омагьосан. Има неговата кожа и коса: майка й беше толкова руса, че косата й е почти сребриста, но тази Елизабет е по-тъмна, като баща си, косата й има цвета на класовете в пшенична нива, златисто-бронзова: една къдрица се измъква от диадемата й и се навива на букла, падайки към рамото и. Представям си, че когато разпусне косата си, тя е като водопад от къдрици с цвят на пчелен мед.

Тя носи зелена рокля, сякаш е самата пролет, пристигаща в този двор на уморени от живота възрастни хора. Това е проста рокля с дълги, надиплени ръкави, а вместо златна верижка около стройните си бедра тя носи завързан на възел зелен кожен колан. Предполагам, че не е имало останали пари да купят на момичетата злато или накити за идването им в двора. Елизабет Удвил може и да е отмъкнала половината хазна, но бунтовете са скъпи начинания и тя сигурно е похарчила всичките си пари, въоръжавайки войници срещу нас. Дъщеря й, принцеса Елизабет — или, както трябва да запомня да я наричам, мистрес Елизабет Грей — носи на главата си спретната шапчица, нищо биещо на очи, нищо подобно на коронката, която едно време носеше като любимата най-голяма принцеса с готови да й угаждат родители, и годеница на престолонаследника на Франция. Зад нея идват сестрите й. Сесили също е красавица, само че това момиче на Ривърс е тъмнокосо и с тъмни очи. Тя не крие веселата си усмивка, пълна с увереност, и носи тъмночервено, което й отива. Зад нея идва малката Ан, най-младата, в най-бледото синьо, като крайбрежни морски води, руса като най-голямата си сестра, но тиха и сдържана, без помен от наперената увереност на другите две.

Те застават в редица пред мен, сякаш са стражи, вдигащи оръжията си за почест, и аз си пожелавам от цялата си душа да можех да ги изпратя обратно в помещението на стражите. Но те са тук, и трябва да бъдат поздравени не като племенници, а като повереници. Надигам се от трона си и дамите ми също се изправят, но прошумоляването на дузина скъпи рокли не смущава Елизабет. Тя мести поглед от една към друга, сякаш оценява материята. Чувствам как пламвам и поруменявам. Тя е отгледана в един двор от кралица, която е била прочута красавица, и не ми е нужно да видя презрителната й усмивка, за да знам, че ни намира за безцветни и неспретнати. Дори аз, в рубиненочервената си рокля, съм невзрачна кралица редом с нейния спомен за майка й. Знам, че за нея никога няма да бъда нещо друго, освен сянка.

— Приветствам и трите ви — мистрес Елизабет, Сесили и Ан Грей — с добре дошли в двора ми — казвам. Виждам как очите на Елизабет блясват като светкавици, когато се обръщам към нея с името на първия съпруг на майка й. Ще трябва да свикне с това. Самият парламент я обяви за копеле, а женитбата на родителите й — за двуженство и измама. Ще трябва да свикне да я наричат «мистрес Грей», а не «ваша светлост».

— Ще откриете, че съм кралица, на която е лесно да се служи — казвам любезно, сякаш не сме се срещали никога преди, сякаш не съм целувала хладните им бузи дузина пъти. — И че това е един щастлив двор — сядам и протягам ръка, и трите, една след друга, правят реверанс и целуват студените ми пръсти.

Мисля си, че посрещането е минало достатъчно добре и е приключило, когато вратата се отваря и съпругът ми Ричард избира този момент да влезе. Разбира се, той знае, че момичетата ще бъдат представени тази сутрин. Затова е дошъл да се увери, че всичко ще мине добре. Прикривам раздразнението си в усмивката, с която го посрещам.

— А ето го и кралят…

Никой не ме слуша. При отварянето на вратите Елизабет се е обърнала и когато вижда съпруга ми, се изправя от реверанса си и отива с леки стъпки при него.

— Ваша светлост, почитаеми чичо! — изрича тя.

Сестрите й, бързи като невестулки, се промъкват след нея.

— Почитаеми чичо — изричат те в хор.

Той им се усмихва широко, притегля Елизабет към себе си и я целува по двете бузи.

— Изглеждаш прекрасно, както знаех, че ще бъде — уверява я той. Другите две получават целувка по челото. — А как е майка ти? — пита той Елизабет небрежно, сякаш всяка сутрин пита за здравето на някоя вещица и изменница. — Харесва ли й Хийтсбъри?

Елизабет се усмихва неискрено.

— Много й харесва, почитаеми чичо! — възкликва тя. — Пише ми, че сменя всички мебели и окопава градините. Сър Джон може да открие, че си има наемателка, с която трудно се излиза на глава.

— Сър Джон може да открие, че къщата му е неизмеримо подобрена — уверява я той, сякаш неприкритото безочие има нужда от уверения. Обръща се към мен: — Сигурно се радвате отново да приемете племенничките си в покоите си — казва той, с нотка в гласа, която ми напомня, че трябва да се съглася.

— Възхитена съм — казвам хладно. — Безкрайно съм възхитена.

Не мога да отрека, че те са хубави момичета. Сесили е глезла и клюкарка, Ан едва е излязла от училищната стая, и аз се погрижвам тя да има уроци по гръцки и латински всеки ден сутринта. Елизабет е съвършена. Ако трябва да се изброят качествата, необходими за една английска принцеса, тя ще отговаря точно на модела. Начетена е — чичо й Антъни Удвил и майка й са се погрижили за това, техният печатар Какстън й посвещаваше новите печатни книги, когато тя бе едва излязла от люлката. Говори гладко три езика и може да чете на четири. Свири на музикални инструменти и пее със сладък, нисък глас, който е изненадващо хубав. Може да шие изящно и мисля, че уверено може да обърне яката на риза или да поръби фина ленена фуста. Не съм я виждала в кухнята, тъй като аз — като дъщеря на най-изтъкнатия граф в Англия, а сега — кралица на страната си — никога не съм имала особена причина да влизам в кухнята. Но тя, която е била затворена в убежище и е дъщеря на жена, управлявала провинциално имение, ми казва, че може да приготвя печено месо и яхния от месни изрезки, както и изтънчени блюда, фрикасета и захаросани плодове. Когато танцува, никой не може да откъсне очи от нея; тя се движи в такт с музиката, сякаш музиката я вдъхновява, като притваря очи и оставя тялото си да реагира на нотите. Всички винаги искат да танцуват с нея, защото тя кара всеки партньор да изглежда грациозен. Когато й възложат роля в пиеса, тя й се отдава напълно и учи репликите си и ги изрича така, сякаш сама им вярва. Тя е добра сестра на двете по-малки, които са поверени на грижите й, и изпраща малки подаръци на другите си сестри, които са в Уилтшър. Тя е добра дъщеря, пише всяка седмица на майка си. Службата й при мен като придворна дама е безупречна; не мога да я упрекна в нищо.

Защо тогава, като се имат предвид всички тези забележителни добродетели, я ненавиждам?

Мога да отговоря на това. Първо, защото съм обзета от глупава, греховна ревност към нея. Разбира се, виждам как я гледа Ричард, сякаш тя е брат му, върнат при него, само че в образа на младо, изпълнено с надежди, весело красиво момиче. Той никога не казва нито дума, за която бих могла да го укоря, никога не говори за нея по друг начин, освен като за своя племенница. Но я гледа — всъщност целият двор я гледа — сякаш тя е наслада за окото и радост за сърцето.