Коледното празненство е върхът на нейното ликуване. Миналата година тя беше унизена, обект на нашето милосърдие, обявена за незаконородена и поискана за съпруга от един предател, но през цялата тази година се издигаше неудържимо нагоре, като евтина, лека коркова тапа в бурна вода. Сега ходим заедно на проби за рокли, сякаш сме майка и дъщеря, сякаш сме сестри. Стоим в голямото помещение на гардеробната, докато прикрепват с карфици по нас коприни, златен брокат и кожи, и аз поглеждам към голямото посребрено огледало и виждам умореното си лице и избледняващата коса, докато ме обличат в същите ярки цветове като усмихващата се красавица до мен. Тя е десет години по-млада от мен и това никога не е по-очевидно, отколкото когато сме застанали една до друга и сме облечени еднакво.

Ричард открито й подарява накити, подобни на моите, тя носи диадема, подобна на златна коронка, носи диаманти на малките си уши и сапфири на шията. За Коледа дворът е бляскав и великолепен, всички са пременени в най-хубавите си дрехи, всеки ден има забавления и игри. Елизабет преминава с танцуващата си походка през всичко това — кралицата на увеселенията, победителката във всички игри, повелителката на празника. Аз седя на големия си стол, с балдахина от златен брокат над себе си, с короната, натежала върху челото ми, залепила благосклонна усмивка на лицето си, докато съпругът ми става, за да танцува с най-красивото момиче в двореца, взема ръката й и я отвежда настрани да говорят, а после я довежда обратно в стаята, пламнала, поруменяла и с разчорлена коса. Тя хвърля поглед към мен, сякаш иска да се извини — сякаш се надява да нямам нищо против, че всички в двора, а постепенно и всички в Англия, смятат, че те са любовници и аз съм изоставена. Има благоприличието да си придаде засрамено изражение, но виждам, че е твърде тласкана от желание да се отдръпне. Не може да му откаже, не може да откаже на себе си. Може би е влюбена.

Аз също танцувам. Когато танцът е бавен и тържествен, позволявам на Ричард да ме изведе да танцувам и танцьорите следват плавните ни стъпки. Ричард поддържа ритъма на стъпките ми; трудно мога да се съсредоточа да спазвам такта на музиката. Едва миналата Коледа дворът беше в пълния си блясък — нов крал, възкачил се на престола, нови богатства за раздаване, нови съкровища за придобиване, нови рокли за показване — а после синът ми прихвана треска и умря, просто от някаква незначителна треска, а аз не бях край леглото му. Не бях в замъка. Празнувах успеха ни, ловувайки в горите на Нотингам. Сега не мога да проумея какво е имало за празнуване.

Посрещаме Коледа като религиозен празник, посещавайки няколко църковни служби. Елизабет е очарователно благочестива, с шал от зелен тюл върху светлите коси, със сведени очи. Ричард си тръгва от параклиса с мен, ръката ми е в неговата.

— Уморена си — казва той.

Уморена съм от самия живот.

— Не — казвам. — Очаквам с нетърпение останалите коледни дни.

— Носят се някои неприятни слухове. Не искам да ги слушаш, те са безпочвени.

Спирам и придворните спират зад нас.

— Оставете ни — казвам през рамо на всички. Те се изпаряват — Елизабет ми хвърля поглед, сякаш си мисли, че може да не се подчини. Ричард й кимва, тя ми прави лек реверанс и си отива.

— Какви слухове?

— Казах, че не искам да ги слушаш.

— Тогава по-добре да ги чуя от теб, за да не слушам никой друг.

Той свива рамене.

— Има хора, които говорят, че възнамерявам да те изоставя и да се оженя за принцеса Елизабет.

— В такъв случай демонстрирането на ухажване от твоя страна е успяло — отбелязвам. — Ухажване ли беше? Или преструвка?

— И двете — казва той унило. — Трябваше да дискредитирам годежа между нея и Тюдор. Той със сигурност ще нахлуе тази пролет. Трябваше да откъсна от него привържениците на Йорк.

— Внимавай да не откъснеш привържениците на рода Невил — отбелязвам остро. — Аз съм дъщерята на кралесъздателя. На Север има мнозина, които те следват само от обич към мен. Дори сега там моето име е по-влиятелно от всички останали. Няма да ти бъдат верни, ако сметнат, че ме позориш.

Той целува ръката ми.

— Не го забравям. Няма да го забравя. И никога не бих те унизил. Ти си сърцето ми. Дори това сърце да е разбито.

— Това ли е най-лошото от всичко?

Той се поколебава.

— Говори се за отрова.

При споменаването на оръжието на Елизабет Удвил замръзвам на място.

— Кой говори за отрова?

— Разни клюки от готварницата. Едно куче умряло, след като някаква чиния била разсипана и кучето я излочило. Знаеш как в двора правят от мухата слон.

— Чия е била чинията?

— Твоята.

Не казвам нищо. Не чувствам нищо. Нито дори изненада. От години Елизабет Удвил е мой враг и дори сега, когато е освободена и живее мирно в Уилтшър, чувствам сивия й поглед върху тила си. Тя все така ще ме вижда като дъщерята на човека, убил любимите й баща и брат. Сега ме вижда също и като жената, която стои на пътя на дъщеря й. Ако умра, Ричард ще вземе разрешение от папата и ще се ожени за племенницата си Елизабет. Династията Йорк ще бъде обединена отново, _онази_ жена Удвил отново ще бъде вдовстващата кралица и баба на следващия крал на Англия.

— Тя никога не спира — казвам тихо на себе си.

— Коя? — Ричард изглежда объркан.

— Елизабет Удвил. Предполагам, че именно нея подозират в опит да ме отрови?

Той се разсмива високо — някогашният му импулсивен, буен смях, който не съм чувала от толкова отдавна. Взема ръката ми и целува пръстите ми.

— Не, не подозират нея — казва. — Но няма значение. Ще те пазя. Ще се погрижа да бъдеш в безопасност. Но трябва да си почиваш, скъпа моя. Всички казват, че изглеждаш уморена.

— Достатъчно добре съм — казвам мрачно, а на себе си обещавам: «Достатъчно добре съм да държа дъщеря й далече от трона си».

68


_Дворецът Уестминстър, Лондон, януари 1485_

Дванайсетата нощ е — празникът на Богоявлението, последният ден на дългите коледни празници, които тази година сякаш продължиха цяла вечност. Обличам се особено грижливо в червено-златистата си рокля, а Елизабет, в тон с мен до последния детайл, в своята рокля в червено и златно, ме следва в тронната зала и застава до стола ми, сякаш за да покаже на света контраста между старата кралица и младата любовница. Има представление с живи картини, разказващо историята на коледния празник и Богоявлението, има музика и танци. Ричард и Елизабет танцуват заедно, вече толкова привикнали да го правят, че стъпките им си пасват. Тя има изяществото на майка си — никой не може да откъсне очи от нея. Виждам топлотата на Ричард към нея и се питам отново кое е ухажване и кое е преструвка.

От всички нощи в годината тъкмо Дванайсетата нощ е време, когато формите се променят и истинските образи стават несигурни. Някога бях дъщерята на кралесъздателя, отгледана с мисълта, че ще бъда една от най-видните жени в кралството. Сега съм кралица. Това би трябвало да удовлетвори баща ми и да удовлетвори и мен, но когато си спомня за цената, която платихме, мисля, че бяхме измамени от самата съдба. Усмихвам се на хората в стаята, за да могат всички да знаят, че нямам нищо против съпруга ми да танцува ръка за ръка с племенницата си, с очи, приковани в зачервеното й лице. Трябва да покажа на всички, че съм добре и че отровата, която Елизабет Удвил коварно капе в храната ми, във виното ми, може би дори в парфюма, който ароматизира ръкавиците ми, не ме убива бавно.

Танцът свършва и Ричард се връща да седне до мен. Елизабет отива да побъбри със сестрите си. Ричард и аз носим короните си на това последно празненство от сезона, за да покажем на всички, че сме крал и кралица на Англия, да изпратим дори към най-далечните области посланието, че сме в разцвета на силата и властта си. Една врата се отваря до нас, влиза пратеник и подава на Ричард един-единствен лист хартия. Той го прочита и ми кимва, сякаш някакво предположение, което е направил, се е потвърдило.

— Какво има?

Той проговаря много тихо:

— Новини за Тюдор. Тази година няма да има коледно оповестяване на годежа му. Спечелих тази игра. Той изгуби принцесата на Йорк, изгубил е и подкрепата на сродниците на Ривърс — усмихва ми се. — Знае, че не може да я поиска за своя съпруга, всички смятат, че тя е в моите ръце, моя блудница. Лиших го от нея и нейните поддръжници.

Поглеждам надолу по дължината на стаята, натам, където Елизабет упражнява стъпките на танца със сестрите си, нетърпеливо очаквайки музиката да започне отново. Кръг от млади мъже стои наоколо, с надеждата, че тя ще танцува с тях.

— Съсипал си я, ако из цялата страна се знае, че е опозорена, че е блудницата на краля.

Той свива рамене.

— Ако дръзнеш да се приближиш до трона, това си има цена. Тя го знае. А майка й най-добре знае това. Но има и още…

— Какво още?

— Знам времето на нашествието на Тюдор. Той ще дойде тази година.

— Знаеш това? Кога идва той?

— Още това лято.

— Откъде знаеш? — прошепвам. Ричард се усмихва:

— Имам шпионин в събрания му от кол и въже двор.

— Кой?

— Най-големият син на Елизабет Удвил, Томас Грей. Сега и той е на моя страна. Тя се оказва моя много добра приятелка.

69


_Дворецът Уестминстър, Лондон, март 1485_

Ричард се подготвя за нашествие. Аз се готвя за смърт. Елизабет се подготвя за венчавка и коронация, макар че в сдържаната почтителност, с която ми служи, няма нищо, което би разкрило това на някого, освен на мен. Сетивата ми са крайно изострени, постоянно съм нащрек. Само аз виждам руменината по бузите й, когато се връща от разходка в градината, начина, по който приглажда косата си, сякаш някой я е притискал към себе си и е разместил диадемата й, само аз виждам, че панделките на пелерината й са развързани, сякаш ги е разтворила, за да му позволи да сложи ръце на топлата й талия и да я притегли към себе си.

Имам човек, който опитва виното ми, имам човек, който опитва храната ми, но въпреки това отпадам постоянно, макар че дните стават по-светли, а слънцето грее по-силно, а пред прозореца ми един кос вие гнездо в ябълковото дърво и пее радостно всяка сутрин на зазоряване. Не мога да спя, нито нощем, нито през деня. Мисля си за момичешките си години, когато Ричард дойде и ме спаси от бедността и унижението. Мисля си за детството си, когато с Изабел бяхме малки момичета и си играехме на кралици. Струва ми се невероятно, че съм на двайсет и осем години, че Изабел я няма, а аз вече не желая да бъда кралица.

Наблюдавам принцеса Елизабет с някакво сурово съчувствие. Тя си мисли, че умирам — проявявам към нея снизхождението да не вярвам, че нейната ръка е тази, която пръска отрова по възглавницата ми — но си мисли, че умирам от някаква изтощителна болест, и че когато тя ме отнесе, Ричард ще я направи кралица от любов към нея, и че тогава всеки ден ще бъде празник, тя всеки ден ще получава нова рокля, и всеки ден ще бъде честване на нейното завръщане в дворците и замъците от детството й като наследница на майка си — следващата кралица на Англия.

Тя мисли, че той не ме обича, вероятно мисли, че никога не ме е обичал. Мисли си, че е първата жена, която той някога е обичал и че сега ще я обича вечно и тя ще преминава, танцувайки, през дните си, винаги обожавана, винаги красива, кралица на сърцата, точно каквато беше майка й.

Това е толкова далече от истината за положението на една кралица на Англия, че ме кара да се разсмея, докато започвам да кашлям и трябва да се хвана за болящите ме ребра. Най-малкото познавам Ричард. Може и да е запленен от нея сега, може дори да я е прелъстил, може да е легнал с нея и да й се е насладил, докато се е задъхвала от удоволствие в обятията му; но той не е такъв глупак, че да рискува кралската си власт за нея. Отне я от Хенри Тюдор — това беше амбицията му и той успя. Никога няма да бъде такъв глупак, че да рискува да оскърби сродниците ми, васалите ми и близките ми. Няма да ме отхвърли, за да се ожени за нея. Няма да постави момичето на Ривърс на моето място. Съмнявам се, че дори майка й може да предизвика такъв завършек.

Откривам, че трябва да се подготвя за смъртта си. Не се боя от нея. Откакто изгубих сина си, съм уморена до дъното на душата си, и си мисля, че когато тя най-сетне дойде, това ще означава да си легна да спя без страх от сънища, без страх, че ще се събудя. Готова съм да си легна да спя. Уморена съм.

Но първо има нещо, което трябва да направя. Повиквам сър Робърт Бракънбъри, добрия приятел на Ричард, и той идва в покоите ми на сутринта, докато останалите придворни са на лов. Придворната ми дама го пуска да влезе и си отива, когато я отпращам с махване на ръка.