— Двама крале в тъмница, и нов на трона? — пита със съмнение Изабел, като оставя кожите настрани. — Как е възможно? Дали третият крал ще бъде в по-голяма безопасност от другите двама? Какво ще стане, ако татко се обърне срещу Джордж, както се обърна срещу Едуард? Какво ще стане, ако се окаже, че плановете на баща ми не само ме пренебрегват, но и се окажат в мой ущърб? Ако кралесъздателят поиска нов крал след Джордж?

— Няма да го направи; за него сега не съществува никой, освен теб и Джордж, а ти носиш принца, неговия внук — казвам уверено. — Той направи всичко това за теб, Изабел. Ще те постави на престола и ще те задържи там, и следващият крал на Англия ще бъде от фамилията Невил. Ако го беше направил за мен, щях да бъда толкова щастлива. Ако го беше направил за мен, щях да бъда най-щастливото момиче в Англия.

Но Изабел не е щастлива. Майка ми и аз не можем да разберем защо не ликува от възторг. Мислим си, че е уморена от бременността си, защото отказва да се разхожда навън в ясните студени утрини, и не се наслаждава на острия есенен въздух. Тревожна и нервна е, макар че ние тържествуваме заедно с всички наши верни служители, наслаждавайки се на издигането си на власт. После един ден на вечеря съобщават за пристигането на началника на бащината ми конница, най-довереният и надежден човек от неговото домакинство. Той прекосява залата по цялата й дължина, а хората притихват и започват да шушукат, когато той подава на майка ми писмо през господарската маса, а тя го поема, изненадана, че той влиза в залата все още мръсен от пътя, но разбира от мрачното му лице, че новините са спешни. Тя поглежда печата — гербът на баща ми с мечката и грубата тояга — а после, без да каже и дума, минава през вратата в задния край на подиума и отива в голямата дневна стая, оставяйки ни в мълчание.

Изабел, аз и дузината й дами вечеряме, опитвайки се да изглеждаме несмутени под смълчания бдителен поглед на всички в голямата зала, но веднага щом можем, се оттегляме да чакаме в приемната пред дневната стая, преструвайки се, че бъбрим весело помежду си, мислейки ужасено за заключената врата и тишината зад нея. Ако баща ми е мъртъв, нали майка ми би плакала? Плаче ли? Може ли тя всъщност да плаче? Никога не съм виждала майка си да плаче. Откривам, че се питам дали притежава тази способност, или е останала завинаги със сурово лице и сухи очи.

Ако началникът на бащината ми конница й е предал писмо, което ни нарежда да дойдем веднага в Лондон за коронацията на Изи, нямаше ли тя да се втурне през вратата с добрата вест? Питам се дали плаче от радост? Виждала ли съм я да танцува от възторг? Червеното следобедно слънце се движи бавно по покритите с гоблени стени, осветявайки една сцена, а после друга, а от стаята й все още не се чува нито звук.

Най-сетне, когато започва да притъмнява и слугите внасят свещите, вратата се отваря, и майка ми излиза, с писмото в ръка.

— Доведете коменданта на крепостта — казва тя на една от дамите си — и командира на личната гвардия. Повикайте управителя на негова светлост, главния камериер и началника на конницата.

Тя сяда в големия си стол под балдахина, на който са избродирани родовите й гербове, и наблюдава как мъжете минават през двойните врати, покланят се и застиват в очакване. Очевидно се е случило нещо важно, но няма как да разбера от безстрастното й лице дали сме победили или с нас е свършено.

— Ти я попитай — прошепва ми Изабел.

— Не, ти.

Стоим заедно с дамите. Майка ни седи като кралица. Не нарежда да донесат стол за Изабел, което е странно. Сякаш изведнъж бебето на Изабел е престанало да бъде най-важното бебе, което ще съществува някога, сякаш самата Изабел не е на една крачка от короната. Чакаме мъжете да влязат и да се подредят пред нея, за да чуят заповедите й.

— Получих съобщение от съпруга си, вашия господар — казва тя с твърд и ясен глас. — Той пише, че е възстановил краля на Англия, Едуард, на престола. Съпругът ми, вашият господар, е сключил споразумение с крал Едуард и в бъдеще кралят ще бъде напътстван от истинските лордове на кралството, няма да има новодошли.

Никой не казва нищо. Това са мъже, служили на баща ми много години, в успешни и неуспешни битки; няма вероятност да се разшумят и да започнат да коментират зловещите новини. Но дамите клатят глави и шепнат. Някой кимва на Изабел, сякаш в израз на съчувствие, задето в края на краищата няма да бъде кралица на Англия и вече не е нужно да се мисли за по-различна от другите. Майка ми дори не ни поглежда; погледът й е прикован в драпериите на стената над главите ни, а гласът й изобщо не трепва.

— Отиваме в Лондон, за да демонстрираме приятелството и лоялността си към законния крал Едуард и неговото семейство — казва тя. — Дъщеря ми, херцогинята ще се срещне със своя съпруг Джордж, херцог Кларънс. Лейди Ан, разбира се, ще ме придружи. А негова светлост ми изпраща още добри новини: нашият племенник Джон ще бъде сгоден за дъщерята на краля, принцеса Елизабет Йоркска.

Крадешком хвърлям бърз поглед на Изабел. Това изобщо не е добра новина; напълно ужасна е. Баща ми е взел нови пионки, точно както Изабел се опасяваше, а тя е оставена настрана. Той жени племенника си за момиче от кралската фамилия, за кралската наследница, малката принцеса Елизабет. Баща ми държи да постави на трона човек от фамилията Невил по един или друг начин; и това е новият му начин. Изабел олицетворява стария начин, от който се е отказал.

Изабел хапе долната си устна. Посягам към нея и, скрити от широко разперената пола на роклята й, ние си стискаме ръцете.

— Наш племенник ще получи херцогска титла — казва майка ми спокойно. — Ще бъде херцог Бедфорд. Това е чест, оказана от краля, и жест на добрата му воля към нашия племенник, наследника на моя съпруг. Това е доказателство за приятелството на краля с нас и признателността му, задето се погрижихме за него. Това е всичко. Бог да пази краля, и да благослови фамилията Уорик.

— Бог да пази краля и да благослови фамилията Уорик! — повтарят всички, сякаш е възможно да се желаят едновременно две такива противоречащи си неща.

Майка ми се изправя на крака и кимва на Изабел и мен да я придружим. Вървя зад Изабел, показвайки уважението, дължимо на една херцогиня с кралска кръв: херцогиня с кралска кръв — но не и кралица. В един миг Изабел изгуби правото си на трона. Какво значение има дали си херцогиня с кралска кръв, щом нашият братовчед Джон ще се ожени за наследницата на Йорк, дъщерята на самия крал? Братовчедът Джон ще бъде херцог, а кралят даде знак на брат си, че лесно може да създаде и други херцози и да ги въведе в семейството си. Татко разполага с други фигури, които да постави на дъската.

— Какво ще правим в Лондон? — прошепвам на Изабел, като се навеждам напред и оправям воала й.

— Ще покажем, че сме приятелски настроени, предполагам — казва тя. — Ще върнем кожите на кралицата, ще върнем роклята за коронацията в кралския гардероб. Да се надяваме, че татко ще се задоволи да ожени братовчед ни в кралската фамилия, и няма отново да вдигне оръжие срещу краля.

— Няма да бъдеш кралица — казвам печално. В пристъп на подлост, изпитвам тайна мъничка радост, че сестра ми няма да носи хермелин, няма да бъде най-великата жена в кралството, кралица на Англия и любимка на баща ми, дъщерята, която ще сбъдне най-голямата му амбиция, пионката, която може да направи победния ход.

7


_Дворецът Уестминстър, Лондон, Коледа 1469-1470_

Изабел и аз отново влизаме в покоите на кралицата, поболели се от тревога. Кралицата седи на големия си стол, майка й Жакета стои като скулптура от лед зад гърба й. Майка ни върви зад Изабел, но пред мен, и ми се иска да бях достатъчно малка, за да пъхна пръстите на краката си под шлейфа й и да остана незабелязана. Днес никой няма да ме помисли за очарователна. Изабел, макар и омъжена жена и зълва на тази кралица, е навела глава, със сведени очи, като сгълчано дете, което копнее тази среща да приключи.

Майка ми прави толкова нисък реверанс, колкото се полага пред една кралица на Англия, и се изправя, заставайки пред нея, сключила спокойно ръце, толкова спокойна и невъзмутима, сякаш е в собствения си замък Уорик. Кралицата я оглежда от горе до долу, а очите й са топли като сива плоча под леден дъжд.

— А, графиня Уорик — казва тя, с глас, лек и студен като носещ се сняг.

— Ваша светлост — отвръща майка ми през стиснати зъби.

Майката на кралицата, с вкаменено от скръб прекрасно лице, облечена в бяло — кралският цвят на траура в нейния род — гледа трите ни така, сякаш й се иска да ни посече на място. Не смея да направя друго, освен да хвърля крадешком един поглед към нея, преди да сведа очи към краката си. На вечерята за коронацията тя ми се усмихваше: сега изглежда така, сякаш никога няма да се усмихне отново. Никога преди не съм виждала скръбта на едно разбито сърце, отпечатана върху лицето на някоя жена; но сега знам, че я виждам в покосената красота на Жакета Удвил. Майка ми накланя глава.

— Ваша светлост, съжалявам за загубата ви — казва тя тихо.

Вдовицата не казва нищо, абсолютно нищо и трите стоим, сякаш сме замръзнали в леда на погледа й. Помислям си — е, тя трябва да каже нещо, ще каже нещо от рода на «рисковете на войната», или «благодаря за съчувствието», или «той е при Бог», или някое от нещата, които изричат вдовиците, когато съпрузите им са загинали в битка. Англия воюва със себе си, с малки прекъсвания, през последните четиринайсет години. Много жени са принудени да се срещат, съзнавайки, че съпрузите им са били врагове. Всички сме свикнали с новите съюзи. Но изглежда, че Жакета, вдовицата на Ричард Удвил, лорд Ривърс, не познава тези обичаи, защото не казва нищо, за да ни накара да се почувстваме по-добре, по какъвто и да е начин. Гледа ни, сякаш сме нейни врагове до живот, сякаш ни проклина безмълвно, сякаш това е началото на кръвна вражда, която никога няма да свърши, и аз чувствам как започвам да треперя под погледа й, изпълнен със смъртоносна омраза като на базилиск, и преглъщам, питайки се дали няма да припадна.

— Той беше смел мъж — проговаря отново майка ми. Пред безмълвната, каменна печал на Жакета този коментар звучи лекомислено и глупаво.

Най-после вдовицата проговаря:

— Той загина с безчестната смърт на предател, обезглавен от ковача на Ковънтри, така загина и обичният ми син Джон — отвръща майката на кралицата. — И двамата не бяха извършили каквото и да е престъпление, през целия си живот. Джон беше само на двайсет и четири години, покоряваше се на баща си и на своя крал. Съпругът ми бранеше своя коронован и миропомазан крал, и въпреки това бе обвинен в държавна измяна, а след това обезглавен от вашия съпруг. Това не беше достойна смърт на бойното поле. Той е бил на десетки бойни полета и винаги се е връщал невредим у дома при мен. Това беше клетва, която положи пред мен: че винаги ще се завръща невредим от война. Не я наруши. Да го благослови Господ, че не наруши обещанието си към мен. Загина на ешафода, а не на бойното поле. Никога няма да забравя това. Никога няма да простя това.

Възцарява се наистина ужасно мълчание. Всички в стаята гледат към нас, слушайки как майката на кралицата потвърждава с клетва враждебността си към нас. Вдигам очи и откривам, че леденият поглед на кралицата, изпълнен с омраза, се е спрял върху мен. Отново навеждам очи.

— Такива са рисковете на войната — изрича майка ми неловко, сякаш за да ни оправдае.

Тогава Жакета прави нещо странно, нещо ужасно. Присвива устни, събира ги и изсвирва продължително и смразяващо. Някъде отвън се трясва капак на прозорец и внезапен мраз повява през стаята. Пламъчетата на свещите из цялата стая се поклащат и потрепват, сякаш някакъв студен вятър едва не ги е угасил. Една свещ в поставката до Изабел рязко примигва и угасва. Изабел надава лек, уплашен писък. Жакета и дъщеря й кралицата ни гледат, сякаш им се иска да ни прогонят с едно изсвирване, да ни издухат като мръсен прах.

Страховитата ми майка се присвива и отдръпва пред това необикновено, необяснимо поведение. Никога преди не съм я виждала да се отдръпва от предизвикателство, но тя бяга от това, свежда глава и отива до прозоречната ниша. Никой не ни поздравява, никой не нарушава тишината, последвала призрачното изсвирване, никой дори не се усмихва. Тук има хора, които танцуваха на сватбата в крепостта в Кале, където беше задвижен целият този ужасен план, но погледне ли ги човек, би си помислил, че са напълно непознати за нас трите. Стоим, вкаменени от срам, съвсем сами, докато полъхът бавно се уталожва, а ехото от продължителното изсвирване на Жакета утихва.

Вратите се отварят и влиза кралят, баща ми върви до него, брат му Джордж е от другата му страна, а Ричард, най-младият Йоркски херцог, пристъпва малко зад него, с високо вдигната, горда тъмнокоса глава. Той има всички основания да бъде доволен от себе си, това е братът, който не предаде краля, братът, чиято лоялност бе подложена на изпитание и той остана верен. Това е братът, върху когото ще се изсипят богатство и благоволение, докато ние сме в немилост. Поглеждам към него, за да видя дали ще обърне внимание на присъствието ни и ще ми се усмихне; но аз сякаш съм невидима за него, както сме и за останалите от двора. Сега Ричард вече е мъж, юношеството му като наш повереник е останало зад гърба му. Той беше предан на краля, когато ние не бяхме.