Джордж бавно преминава край ъгъла, където ние стоим самотно, извръщайки поглед, сякаш се срамува от нас, а баща ми го следва с дългите си, пружиниращи крачки. Увереността на баща ми е непоколебима, усмивката му — все още дръзка, кафявите му очи блестят, кестенявата му брада е спретнато подрязана, авторитетът му — неопетнен от поражение. Изабел и аз коленичим за неговата благословия и чувстваме как ръката му леко докосва главите ни. Когато се изправяме, той тъкмо улавя ръката на майка ни, докато тя му се усмихва леко, а после всички влизаме на вечеря, вървейки зад краля, сякаш все още сме негови най-скъпи приятели и предани съюзници, а не победени предатели.

След вечеря има танци. Кралят е бодър, красив и весел както винаги, като главния актьор в някоя жива картина, който играе ролята на веселия, добър крал. Той пляска силно баща ми по гърба, обгръща с ръка раменете на брат си Джордж. Той, най-малкото, ще играе ролята си, сякаш нищо не се е объркало. Баща ми, не по-малко хитър от бившия си съюзник, също е спокоен, хвърля погледи към придворните, поздравява приятели, които до един знаят, че сме изменници и сме тук единствено заради снизходителността на краля и защото притежаваме половин Англия. Те ни се усмихват самодоволно, криейки уста с дланите си, долавям насмешката в гласовете им. Не искам да виждам прикритите усмивки; държа очите си сведени. Толкова се срамувам, толкова дълбоко се срамувам от това, което направихме.

Провалихме се — това беше най-лошото от всичко. Пленихме краля, но не успяхме да го задържим. Спечелихме една малка битка, но никой не ни подкрепи. Не беше достатъчно баща ми да задържи краля в Уорик, в Мидълхам; кралят просто управляваше от там и се държеше като почитан гост, а после избяга в удобен за него момент.

— А Изабел трябва да постъпи в свитата на кралицата — чувам как кралят изрича високо тези думи, а баща ми отвръща, без дори да си поеме дъх:

— Да, да, разбира се, за нея ще бъде чест.

И Изабел, и кралицата чуват това и вдигат поглед в един и същи миг, и погледите им се срещат. Изабел изглежда потресена и уплашена, устните й се разтварят, сякаш за да помоли татко да откаже. Но дните, когато можехме да заявим, че стоим прекалено високо, за да служим на кралицата, са отдавна отминали. Изабел ще трябва да живее в покоите на кралицата, да й прислужва всеки ден. Кралицата обръща глава с лек жест на презрение, сякаш й е непоносимо да вижда двете ни, сякаш сме нещо нечисто, все едно сме прокажени. Баща ми изобщо не ни гледа.

— Ела с мен — прошепва ми Изабел настойчиво. — Трябва да дойдеш с мен, ако трябва да й служа. Ела да живееш с мен в домакинството й, Ани. Кълна се, че не мога да отида сама.

— Татко няма да ми позволи… — отвръщам бързо. — Нима не помниш как майка ни отказа миналия път? Ти ще трябва да отидеш, защото си нейна зълва, но аз не мога да дойда, майка ни няма да ме пусне, и не бих могла да го понеса…

— Също и лейди Ан — казва кралят непринудено.

— Разбира се — казва баща ми вежливо. — Както желае нейна светлост.

8


_Дворецът Уестминстър, Лондон, януари 1470_

Кралицата никога не се държи зле с нас: далеч по-лошо от това е. Сякаш сме невидими за нея. Майка й абсолютно никога не разговаря с нас, а ако мине край нас в галерията или в коридора, отстъпва назад до стената, сякаш не иска дори полата на роклята й да се докосва до нас. Ако друга жена се отдръпваше така, бих го приела като жест на уважение, знак, че ми прави път. Но когато го прави херцогинята, с бързо отстъпване встрани, без дори да ме погледне, се чувствам, сякаш отдръпва полите си, за да не се допрат до мръсна кал, сякаш по обувките или фустата ми има нещо вонящо. Виждаме майка си единствено по време на хранене и вечер, когато седи с дамите на кралицата, заобиколена от недружелюбно мълчание, докато останалите разговарят приятно и вежливо помежду си. През останалото време прислужваме на кралицата, помагаме й, когато се облича сутрин, следваме я, когато отива в детската стая да види трите си малки момичета, коленичим зад нея в параклиса, седим по-долу от нея на масата за закуска, яздим с нея, когато ходи на лов. Постоянно сме с нея, а тя никога, нито с дума, нито с поглед, не показва, че забелязва присъствието ни.

Дворцовите правила често налагат да вървим непосредствено зад кралицата, но дори тогава тя просто сякаш е сляпа за нас и говори на другите си дами над главите ни. Ако се случи само ние двете да сме с нея, тя се държи така, сякаш е съвсем сама. Когато носим шлейфа й, тя върви толкова бързо, сякаш зад нея няма никой, и ние трябва да подтичваме, за да не изоставаме, изглеждайки глупаво. Когато ни подава ръкавиците си, дори не поглежда да провери дали някоя от нас е готова да ги поеме. Когато изпускам едната, тя не благоволява да забележи. Сякаш е готова по-скоро да остави скъпоценната, парфюмирана и украсена с бродерия кожа да лежи в калта, отколкото да ме помоли да я вдигна. Когато трябва да й подам нещо — книга или някое прошение — тя го взема така, сякаш се е появило от въздуха. Ако й подавам китка цветя или кърпичка, тя я поема така, че да не докосва пръстите ми. Никога не ме кара да й подам молитвеника или броеницата, а аз не смея да й ги предложа. Страхувам се, че ще ги сметне за осквернени от окървавените ми ръце.

Изабел остава бледа и навъсена, прави каквото трябва, и седи мълчаливо, никога не се обажда, докато дамите бъбрят около нея. Коремът й расте, а кралицата й възлага все по-малко и по-малко неща, но не от любезност. С едно презрително обръщане на глава тя намеква, че Изабел не е достойна да й служи, от нея няма полза като почетна дама, не е годна за нищо, освен да се плоди като свиня. Изабел седи със скръстени на корема ръце, сякаш за да прикрие извивката, сякаш се бои, че кралицата ще урочаса бебето.

Но въпреки това аз не мога да гледам на кралицата като на свой враг, защото не мога да се освободя от усещането, че тя има право, а ние грешим, и че видимото й презрение към мен и сестра ми е заслуга на нашия баща. Не мога да се гневя: твърде много се срамувам. Когато я виждам да се усмихва на дъщерите си или да се смее със съпруга си, това ми напомня за първия път, когато я видях, когато си помислих, че тя е най-красивата жена на света. Тя все още е най-красивата жена на света, но аз вече не съм изпълнено със страхопочитание малко момиче; аз съм дъщерята на нейния враг, на убиеца на баща й и брат й. И съжалявам, дълбоко съжалявам, че всичко това се случи — но не мога да й го кажа, а тя дава ясно да се разбере, че не желае да чува нищо от мен.

След един месец на подобно отношение вече не мога да се храня на масата на придворните дами. Храната засяда на гърлото ми. Не мога да спя нощем; винаги ми е студено, сякаш в спалнята ми в нейното домакинство винаги нахлува със свистене мразовито течение. Ръцете ми треперят, когато трябва да подам нещо на кралицата, ръкоделието ми е безнадеждно, ленът — покрит с петна от кръв от изпободените ми пръсти. Питам почитаемата ни майка дали мога да отида в Уорик, или дори обратно в Кале, казвам й, че се чувствам зле, животът в двора сред враговете ни ме поболява.

— Не ми се оплаквай — заявява тя лаконично. — Аз съм принудена да седя до майка й на вечеря и да измръзвам до дън душа от леденото дихание на тази вещица. Баща ти рискува всичко и загуби. Не можа сам да задържи краля в плен, лордовете отказаха да го подкрепят, а без тях нищо не можеше да бъде постигнато. Имаме късмет, че кралят не нареди да го екзекутират. Вместо това сме на чудесно място: в двора, сестра ти е омъжена за брата на краля, а братовчед ти Джон — сгоден за дъщерята на краля. Близо сме до трона и можем да се доближим още повече. Служи на кралицата и бъди благодарна, че баща ти не загина на някой ешафод, както стана с нейния. Служи на кралицата и се радвай, че баща ти ще ти уреди хубав брак и тя ще го одобри.

— Не мога — изричам със слаб глас. — Наистина, почитаема майко, не мога. Въпросът не е там, че не искам, нито че бих могла да не се подчиня на вас или на татко. Просто не мога да го направя. Коленете ми омекват, когато вървя зад нея. Не мога да ям, когато ме наблюдава.

Лицето, което тя обръща към мен, е сурово като камък.

— Произхождаш от велик род — напомня ми тя. — Баща ти пое голям риск за доброто на семейството си и за благото на сестра ти. Изабел има късмет, задето той реши, че тя си струва това усилие. Сега може и да изпитваме известни неудобства, но това ще се промени. Покажи на баща си, че е твой ред и че си струва да хвърлим усилия и за теб. Ще трябва да изпълниш призванието си, Ан, сега е безсмислено да бъдеш слаба и немощна. Родена си да бъдеш велика жена — бъди такава сега.

Тя вижда, че съм бледа и треперя.

— О, хайде, развесели се — казва грубо. — Ще отидем в замъка Уорик за уединението на сестра ти преди раждането. Там ще ни бъде по-лесно, и ще можем да стоим далече от двора поне четири месеца. Никой от нас не изпитва удоволствие от това, Ан. За мен е също толкова лошо, колкото и за теб. Ще се постарая да останем в Уорик колкото може по-дълго.

9


_Замъкът Уорик, март 1470_

Мислех, че ще бъдем все по-щастливи с всяка миля, която ни отдалечава от двора; но само броени седмици, след като пристигаме в замъка, баща ми изпраща камериера си да ни съобщи, че иска да види двете ни в стаята си. Влизаме в личния му кабинет, Изабел — облегната тежко на ръката ми и придържаща наедряващия си корем, сякаш за да напомни на всеки, който би могъл да забрави дори за миг, че тя все още носи детето на наследника на краля на Англия, и то ще се роди другия месец.

Баща ни се е разположил в резбования си стол с позлатения герб на Уорик с мечката и тоягата зад главата си. Вдига поглед, когато влизаме, и посочва с перото си към мен:

— Ти не ми трябваш.

— Татко?

— Отдръпни се.

Изабел бързо ме пуска и застава сама съвсем стабилно, и затова аз заемам мястото си в дъното на стаята, слагам ръце зад гърба си, и плъзгам пръсти по сложните шарки на ламперията, чакайки, докато ме призоват да заговоря.

— Ще ти кажа една тайна, Изабел — казва татко. — Твоят съпруг, херцогът, и аз се отправяме да подкрепим крал Едуард, който потегля, за да се справи с бунт в Линкълншър. Заминаваме с него, за да покажем лоялността си.

Изабел промърморва някакъв отговор. Не мога да чуя какъв, но разбира се, няма значение какво казва тя, или какво мисля аз: това са решили да сторят мъжете, и то ще стане, независимо какво е нашето мнение.

— Когато кралят строи войниците си на бойното поле, ние ще го нападнем — казва баща ми безцеремонно. — Ако ни постави зад себе си, ще атакуваме откъм тила, ако е поставил мен на единия фланг, а Джордж на другия, ще се обединим от двете страни и ще го смажем помежду си. Нашите сили превишават по численост неговите и този път няма да вземаме пленници. Този път няма да проявявам милост и да се опитвам да постигна споразумение с него. Кралят няма да преживее тази битка. Ще сложим край на всичко на бойното поле. С него е свършено. Ще го убия със собствения си меч, ще го убия с голи ръце, ако трябва.

Затварям очи. Това е най-лошото. Чувам приглушеното ахване на Изабел.

— Татко!

— Той не е крал за Англия, той е крал за фамилията Ривърс — продължава той. — Той е маша в ръцете на съпругата си. Не рискувахме живота и богатствата си, за да поставим семейство Ривърс на власт и тяхното дете — на престола. Не посветих живота и състоянието си да му служа, за да видя как _онази_ жена се разпорежда с Англия като пачавра във взети назаем дрехи от кадифе, с твоя хермелин, пришит към яката й.

Столът му издава стържещ звук, когато той се изправя на крака, избутва го назад и заобикаля масата, за да тръгне към нея. Без да обръща внимание на корема си, Изабел се свлича на колене пред него.

— Правя това за теб — казва той тихо. — Ще те направя кралица на Англия, а ако детето, което носиш, е син, той ще бъде принц, престолонаследник, а после — крал.

— Ще се моля за вас — прошепва Изабел почти нечуто. — И за съпруга си.

— Ти ще поставиш моето име и моята кръв на престола на Англия — изрича баща ни със задоволство. — Едуард се е превърнал в глупак, ленив глупак. Той ни има доверие и ние ще го предадем, а той ще загине на бойното поле като баща си, който също беше глупак. Хайде, дете, стани — той подлага длан под лакътя й и грубо я издърпва на крака. Кимва ми: — Пази сестра си — казва с усмивка. — Бъдещето на семейството ни е в утробата й. Може би тя носи следващия крал на Англия — той целува Изабел по двете бузи. — Следващия път, когато се срещнем, ти ще бъдеш кралица на Англия, и аз ще коленича пред теб. — Той се разсмива: — Представи си само! Ще коленича пред теб, Изабел.