— Не — отвърна тя. Вдигна глава и стисна зъби. — Предоставих им информация за друго престъпление. По-голямо.

— Искаш да кажеш, как се подпали на пристанището?

— Не — каза Блейз и в очите й просветнаха предизвикателни искри. — Разказах им как всъщност е започнал пожарът в църквата — Блейз се увери, че Рони наистина я слуша, и продължи: — Не е виновен Скот. Неговият фойерверк няма нищо общо с огъня. Е, той се приземи край църквата, но пожарът вече беше започнал.

Рони слушаше удивено. Погледите им се срещнаха напрегнато.

— Как?

Блейз се приведе и облегна лакти върху коленете си, разтворила ръце сякаш за молитва.

— Празнувахме на плажа — Маркъс, Теди, Ланс и аз. След малко се появи Скот. Преструвахме се, че не се забелязваме, но видяхме, че той пали фойерверки. Уил беше малко по-встрани и Скот насочи една ракета към него. Вятърът я подхвана и тя отлетя към църквата. Уил се стресна и притича към Скот. На Маркъс обаче му се стори много забавно. Втурна се към двора на църквата, където падна ракетата. Отначало не разбрах какво се е случило, въпреки че го видях как подпалва сухите треви край стената. Изведнъж цялата сграда пламна.

— Значи Маркъс го е направил? — едва промълви Рони.

Блейз кимна.

— И други пожари е подпалвал. Поне така мисля — винаги е обожавал огъня. Разбирах, че е луд, но… — Блейз млъкна, усещайки, че се повтаря. Поизправи рамене и продължи: — Както и да е… съгласих се да свидетелствам срещу него.

Рони се облегна назад. Едва си поемаше дъх. Спомни си какво наговори на Уил, внезапно осъзнала, че ако той беше постъпил както го съветваше тя, Скот щеше да пострада за нищо. Призля й.

— Съжалявам за всичко — продължи Блейз. — Наистина съжалявам — за пръв път гласът й пресекна. — Но ти си страхотен човек, Рони. Честна си, държа се мило с мен, макар да не заслужавах — от едното й око потече ручейче и тя бързо го избърса. — Никога няма да забравя как ми предложи подслон въпреки всичко, което ти причиних. Почувствах се толкова… засрамена. И благодарна. Че някой все пак е загрижен за мен.

Блейз млъкна и се опита да се овладее. Възпря сълзите, пое дъх и погледна решително Рони.

— И ако нещо ти потрябва — каквото и да е — извикай ме. Всичко ще зарежа. Знам, че не мога да изкупя стореното, но някак си усещам, че ти ме спаси. Толкова несправедливо е, че баща ти е болен… готова съм на всичко да ти помогна.

Рони кимна.

— И последно — додаде Блейз. — Отсега нататък ме наричай Галадриел. Не мога да понасям името Блейз.

— Дадено, Галадриел — усмихна се Рони.



Както бе обещала Блейз, адвокатът на Рони се обади същия следобед да я информира, че обвинението в кражба е оттеглено.

След като баща й заспа, тя пусна канала с местните новини. Не беше сигурна дали ще съобщят за пожара, но точно преди прогнозата обявиха накратко, че „разследващите са арестували нов заподозрян за пожара в местната църква миналата година“. Показаха неясна снимка на Маркъс и заизреждаха предишните му провинения. Рони изключи телевизора. Студените му, безчувствени очи все още я плашеха.

Замисли се как Уил е прикривал Скот за провинение, което се оказа, че изобщо не е извършвал. „Нима е толкова ужасно — питаше се, — че предаността към приятеля му е заглушила съвестта му? Особено в светлината на последвалите събития“. Рони вече не беше сигурна в нищо. Беше преценила погрешно баща си, Блейз, майка си. Дори Уил. Животът се оказа толкова по-сложен, отколкото си бе въобразявала като мрачен тийнейджър в Ню Йорк.

Поклати глава и тръгна да изключи лампите в къщата. Онзи живот — върволица от купони, гимназиални клюки и свади с майка й — сякаш беше друг свят, съществуване, което бе зърнала само насън. Днес единствено разходките край брега с баща й, ритмичният порив на океанските вълни и мирисът на приближаващата зима изпълваха дните й.

И плодовете на Светия Дух — обич, радост, търпение, добрина, вярност, нежност и самообладание.



Хелоуин дойде и си отиде. Силите напускаха баща й с всеки изминал ден.

Спряха да се разхождат край брега, а сутрин, когато му оправяше леглото, Рони забелязваше стотици косъмчета по възглавницата. Болестта очевидно напредваше и тя премести матрака си в неговата стая, за да му помага, когато се наложи, и за да бъде до него колкото е възможно по-дълго.

Стив вземаше най-големите дози болкоуспокояващи, които организмът му можеше да понесе, но и те сякаш не бяха достатъчни. През нощта я будеха болезнените му стонове. Държеше лекарствата до леглото му и щом отвореше очи, той веднага се протягаше към тях. Сутрин Рони присядаше до него и го прегръщаше, докато медикаментите подействат и ръцете и краката му спрат да треперят конвулсивно.

Страничните ефекти обаче си казваха думата. Стив се олюляваше и Рони го подкрепяше дори когато се налагаше само да прекоси стаята — едвам го удържаше, въпреки че беше отслабнал много. Макар никога да не се оплакваше, в очите му се четеше разочарование от собственото му безсилие — сякаш то бе предателство спрямо нея.

Спеше по седемнадесет часа и Рони прекарваше дните самотно, четейки и препрочитайки писмата, които й беше писал. Още не бе разгърнала последното — идеята я плашеше — ала понякога го вземаше в ръце, опитвайки се да събере сили да го прочете.

Често се обаждаше у дома — или когато Джона се прибираше от училище, или след като са се навечеряли. Брат й звучеше примирено и Рони се чувстваше виновна, че му спестява истината за баща им. Но не биваше да го товари. Забелязваше, че и Стив се старае да разговаря с него, без да издава обзелата го слабост. После постояваше на стола пред телефона, изтощен до краен предел от усилието. Рони го наблюдаваше мълчаливо и мисълта, че може да направи още нещо за него, не й даваше мира. Само че не знаеше какво.



— Кой е любимият ти цвят? — попита тя.

Седяха до кухненската маса. Пред Рони стоеше разгърнат бележник. Стив се усмихна въпросително.

— Това ли те интересува?

— Това е първият въпрос. Има още много.

Той протегна ръка към бутилката с плодово мляко, която тя бе оставила пред него. Вече почти не ядеше твърда храна. Отпи от течността, за да я зарадва, а не защото изпитваше нужда.

— Зелено — отвърна той.

Рони записа отговора и прочете следващия въпрос:

— Кога за пръв път целуна момиче?

— Шегуваш ли се? — сбърчи лице той.

— Моля те, татко. Важно е.

Той отговори и Рони записа думите му. Успяха да приключат с една четвърт от въпросите, а до края на следващата седмица Стив отговори на всички. Рони отбелязваше старателно отговорите, невинаги буквално, но достатъчно подробно — или поне така се надяваше — за да ги запомни. Заниманието я поглъщаше, понякога се изненадваше, но като цяло заключи, че баща й отговаря на представата, която бе добила за него през последното лято.

Зарадва се и се разочарова едновременно. Зарадва се, че не се е излъгала, и се разочарова, задето отново не е открила дългоочаквания отговор.

През втората седмица на ноември заваляха първите есенни дъждове, но строежът на църквата продължаваше. Дори с още по-бързи темпове. Баща й вече не я придружаваше, но тя се отбиваше всеки ден да провери докъде са стигнали работниците. Разходките дотам се превърнаха в неотменна част от ежедневието й през самотните часове, докато той подремваше следобед. Пастор Харис винаги й махваше за поздрав, но вече не идваше на плажа да си поговорят.

След седмица планираха да инсталират прозореца от цветно стъкло и пасторът щеше да е направил за баща й нещо, което никой друг не би могъл — нещо, което значеше много за Стив, Рони споделяше радостта му, но се молеше и тя да открие своя отговор.



През един сив ноемврийски ден баща й неочаквано настоя да отидат до кея. Рони се притесняваше от дългата разходка в студа, но той не отстъпи. Повтаряше, че иска да погледа океана от кея. „За последен път“ бяха думите, които не се наложи да изрича.

Сложиха си палтата, тя дори уви вълнен шал около врата му. Вятърът довяваше първия тръпчив вкус на зимата и изстудяваше още повече въздуха. Рони настоя да отидат с колата на пастор Харис. Паркира я на пустия паркинг пред кея.

Дълго крачиха към отсрещния му край — сами под облачното небе. Стоманеносивите вълни просветваха между циментовите блокове. Уловил я под ръка, баща й се притискаше към нея, когато поривите на вятъра развяваха палтата им.

Най-сетне стигнаха, той се протегна към парапета и едва не изгуби равновесие. В сребристата светлина скулите му изпъкваха остро, а очите му изглеждаха стъклени, но Рони усети, че е доволен.

Ритмичното движение на вълните, надиплени чак до хоризонта, го умиротворяваше. Не се виждаше нищо — нито лодки, нито яхти, нито сърфисти — но за пръв път от няколко седмици лицето му беше спокойно и ведро. Облаците над морската повърхност изглеждаха като оживели — кълбяха се и плуваха в небето, а зимното слънце се мъчеше да пробие през булото им. Рони наблюдаваше играта на облаците със същото удивление като баща си и се опитваше да прочете мислите му.

Вятърът се усили. Стив потръпна. Но не искаше да си тръгва, вперил поглед в хоризонта. Тя нежно го подръпна за ръката, но той само впи по-силно ръце в парапета. Рони отстъпи и стоя до него, докато тялото му се разтресе от студ. Накрая той отпусна длани и двамата поеха бавно към колата. С ъгълчето на окото тя долови, че Стив се усмихва.

— Красиво е, нали? — отбеляза.

Баща й замълча.

— Да — отвърна след няколко крачки. — Но най-прекрасното е, че споделих този миг с теб.



Два дни по-късно Рони реши да прочете последното му писмо. Докато баща й все още е до нея. Не тази вечер, ала скоро, зарече се тя. Беше нощ, а денят беше най-тежкият досега. Лекарствата сякаш изобщо не му помагаха. От очите му се стичаха сълзи, а болезнени спазми разтърсваха тялото му. Рони го молеше да го заведе в болницата, но той отказваше.

— Не — простенваше. — Още не.

— А кога? — отчаяно питаше тя и едва се сдържаше да не се разплаче.

Стив не отговаряше, само дишаше тежко, докато болката постихне. Тогава й се струваше олекнал, сякаш агонията е отнесла късче от малкото останал му живот.

— Искам да направиш нещо за мен — простена той.

— Каквото пожелаеш — отвърна Рони и целуна ръката му.

— Когато ми съобщиха диагнозата, подписах декларация, че не искам да поддържат изкуствено живота ми. Ако отида в болницата, имам предвид.

Сърцето й се сви от страх.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато настъпи часът, трябва да ме оставиш да си отида.

— Не — заклати глава Рони. — Не говори така.

Стив я погледна нежно, но настойчиво.

— Моля те — прошепна. — Така искам. Трябва да занесеш декларацията в болницата. В найлонов плик е, в най-горното чекмедже на скрина ми.

— Не… моля те, татко — извика Рони. — Не настоявай. Не мога да го направя.

Той задържа погледа й.

— Дори за мен?

Същата нощ стенеше болезнено и дишаше тежко и бързо. Тя го слушаше ужасена и си мислеше, че макар да бе обещала, не знае как да постъпи.

Как ще каже на лекарите да не предприемат нищо? Как ще го остави да умре?



В понеделник пастор Харис ги откара до църквата да видят как поставят прозореца. Понеже баща й беше твърде слаб да стои прав, взеха сгъваем стол. Пасторът й помогна да го отведат до църквата. Огромно множество се беше събрало да наблюдава събитието и няколко часа всички следяха как работниците внимателно инсталират прозореца. Вълнението оправда очакванията й. Когато и последната скоба си дойде на мястото, избухнаха аплодисменти.

Рони се обърна към баща си и забеляза, че е заспал, увит в топлите одеяла, с които го беше наметнала.

Отведе го у дома с помощта на пастор Харис и го настани в леглото. На тръгване пасторът се обърна към нея.

— Беше щастлив — каза той, сякаш да убеди и нея, и себе си.

— Така е — увери го Рони и стисна дланта му. — Точно за това мечтаеше.

Баща й спа цял ден и когато се спусна нощта, тя усети, че е време да прочете писмото. Иначе може би никога нямаше да събере смелост.

Лампата в кухнята хвърляше приглушена светлина. Рони отвори плика и бавно разгърна листа. Почеркът беше по-различен — изчезнал бе смелият, открит размах от предишните писма. Буквите приличаха по-скоро на драскулки. Не смееше да си представи какви усилия му е струвало и колко време му е отнело да го напише. Пое дълбоко дъх и зачете.

„Здравей, слънчице.

Гордея се с теб.

Трябваше по-често да ти го казвам. Казвам го сега не защото реши да споделиш с мен най-тежките дни, а защото искам да знаеш, че си забележителна личност. Винаги съм мечтал да станеш такъв човек.

Благодаря, че остана. Знам, че ти е много трудно, по-трудно, отколкото си очаквала, и съжалявам за часовете, които неизбежно ще прекараш в самота. Особено съжалявам, че невинаги съм бил бащата, от какъвто си имала нужда. Знам, че съм допускал грешки. Толкова много неща в живота си бих искал да променя. Нормално е, предполагам, като се има предвид какво ми се случи. Искам обаче да знаеш друго.