— Здравей, татко — промълви тя. — Знаех, че ще дойдеш.

Когато светлината избледня, Рони се сбогува мълком с баща си и стана. Обърна се и забеляза, че с Джона не са сами в църквата. До вратата, на последния ред седяха Том и Сюзън Блекли.

Тя обгърна Джона през рамо.

— Ще отидеш ли да кажеш на мама и Брайън, че идвам след минутка? Трябва да поговоря с някого.

— Добре — разтърка подутите си от плач очи той и се запъти към вратата.

Когато излезе, Рони тръгна към Том и Сюзън. Те се изправиха да я посрещнат.

За нейна изненада Сюзън проговори първа.

— Съжалявам за сполетялата те загуба. Пастор Харис ни каза, че баща ти е бил забележителен човек.

— Благодаря, че дойдохте — отвърна Рони и се усмихна. — Признателна съм ви и за всичко, което направихте за църквата. Доставихте огромна радост на татко.

Том Блекли сведе поглед и тя разбра, че е права.

— Трябваше да остане в тайна — измърмори той.

— Знам. Пастор Харис не ми каза. Нито пък татко. Но се досетих, когато те видях на строежа. Направихте истинско добро.

Том кимна почти срамежливо. Рони видя как очите му се стрелват към прозореца. И той бе забелязал нахлулата в църквата светлина.

Във възцарилата се тишина Сюзън махна към вратата.

— Един човек иска да те види.



— Готова ли си? — попита майка й, щом Рони излезе от църквата. — Закъсняваме.

Вперила поглед в Уил, Рони сякаш не я чуваше. Беше облечен в черен костюм и с по-дълга коса. Първата й мисъл беше, че така изглежда по-възрастен. Говореше с Галадриел, но когато видя Рони, вдигна пръст, сякаш помоли да отложат разговора.

— Само няколко минути още? — помоли майка си тя, без да отлепя очи от Уил.

Не очакваше да дойде, не очакваше да го види отново. Не знаеше как да тълкува присъствието му, не знаеше дали да се радва, или да скърби. Или и двете. Пристъпи към него и спря.

Не успя да разчете изражението му. Когато той тръгна към нея, си спомни как първия път, когато го видя, Уил сякаш се плъзгаше по пясъка. Спомни си как се целуваха на кея в нощта на сватбата на сестра му. И си припомни думите, които изрече на сбогуване. Обзе я буря от противоречиви чувства — желание, съжаление, копнеж, страх, тъга, любов. Толкова думи се блъскаха в главата й, ала откъде да започне сега, след всички изминали дни?

— Здравей.

„Иска ми се да съм телепат, за да разчетеш мислите ми“.

— Здравей — поздрави и той. Изучаваше лицето й, сякаш търсеше знак, но какъв — Рони не знаеше.

Не пристъпи към нея, тя също стоеше като закована.

— Дойде… — каза само, неспособна да прикрие удивлението си.

— Естествено. Съжалявам за баща ти. Той беше… чудесен човек — за миг сянка премина през лицето му и Уил добави: — Ще ми липсва.

Рони си спомни вечерите в къщата на баща й, аромата, който долиташе от кухнята, и радостните възгласи на Джона, когато играеха покер на надлъгване. Призля й. Толкова сюрреалистична беше срещата им в този ужасен ден. Искаше да се хвърли в обятията му и да се извини за грубите думи на раздяла. Част от нея обаче — парализирана и смълчана от загубата на баща й, се питаше дали все още е онова момиче, в което се беше влюбил Уил. Много неща се бяха случили след края на лятото.

Пристъпи смутено от крак на крак.

— Как е във „Вандербилт“? — попита най-после.

— Както очаквах.

— Добре или зле?

Вместо да отговори, той кимна към колата под наем.

— Заминаваш у дома, нали?

— Самолетът излита скоро — тя отметна кичур коса зад ухото си. Стана й неприятно, че се държат така, сякаш са непознати. — Завърши ли семестъра?

— Не, изпитите са идната седмица. Връщам се довечера. По-трудно е, отколкото очаквах. Май ще се наложи да будувам няколко нощи.

— Скоро ще се прибереш за ваканцията. Две-три разходки по плажа и ще си като нов — усмихна се окуражително Рони.

— Всъщност родителите ми искат да ме водят в Европа веднага след изпитите. Ще прекараме Коледа във Франция. Смятат, че е важно да видя света.

— Звучи забавно.

Той вдигна рамене.

— А ти?

Тя отклони очи, в ума й неволно изникнаха последните дни с баща й.

— Май ще се явя на прослушване в „Джулиард“ — бавно рече тя. — Ще видим дали ще ме вземат.

За пръв път Уил се усмихна и Рони се припомни спонтанната му ведрост. Колко й липсваха веселието и топлотата му през безкрайната есен и зима!

— Браво на теб! Убеден съм, че ще се представиш отлично!

Неприятно й стана, че и двамата избягват същината. Беше толкова… лошо — след изпълненото с искреност и споделени премеждия лято. Пое дълбоко дъх, за да се овладее. Никак не беше лесно — чувстваше се безкрайно изтощена. Думите се изплъзнаха почти неволно от устата й.

— Искам да се извиня за всичко, което ти наговорих. Не мисля така. Бях излязла от кожата си. Не биваше да си го изкарвам на теб…

Той пристъпи към нея и протегна ръка.

— Няма нищо — отвърна. — Разбирам. Допирът му пробуди всички потискани чувства, крехкото й самообладание се изпари. Рони стисна очи да възпре сълзите.

— Но ако беше постъпил, както те съветвах, Скот щеше…

Уил поклати глава.

— Скот е добре. Осигури си стипендията. А Маркъс е в затвора…

— Не биваше да ти говоря така! — прекъсна го Рони. — Лятото не биваше да свършва така. Не биваше да се разделяме по този начин… Аз съм виновна. Не знаеш колко ме боли, задето те отблъснах…

— Не си ме отблъснала — меко каза Уил. — Трябваше да замина. Знаеш го.

— Но не си пишехме, не говорехме по телефона… Толкова трудно ми беше заради случилото се с татко, исках да те чуя, но знаех, че ми се сърдиш…

Разплака се. Уил я притисна в обятията си. Прегръдката му я успокои и същевременно я изпълни с тъга.

— Шшш… — прошепна той. — Няма нищо. Не съм ти се сърдил.

Тя се притисна по-силно към него, за да си припомни споделените през лятото мигове.

— Но ти се обади само два пъти.

— Защото знаех, че баща ти има нужда от теб, и не исках да те разсейвам. Помня как след смъртта на Майки съжалявах, че не съм му отделял повече време. Не исках да ти причинявам това.

Рони зарови глава в гърдите му. Усещаше само колко й е необходим. Искаше да я прегръща, да й повтаря успокоително, че ще намерят начин да бъдат заедно.

Уил се приведе и зашепна името й. Тя го пусна и вдигна очи. Той й се усмихваше.

— Още носиш гривната — промълви и я докосна по китката.

— Завинаги в мислите ми — усмихна се плахо тя.

Той повдигна брадичката й, за да се вгледа отблизо в очите й.

— Ще ти се обадя. Веднага щом се върна от Европа.

Рони кимна. Само това им оставаше, но то не й стигаше. Животът разделяше пътищата им, сега и завинаги. Лятото свърши. Трябваше да продължат нататък.

Затвори очи, осъзнала жестоката истина.

— Добре — отрони тя.

Епилог

Рони

През седмиците след погребението на Стив Рони продължаваше да се люшка между полюсни чувства — съвсем нормално навярно. Понякога се будеше уплашена и часове наред тънеше в спомени за последните няколко месеца с баща си, твърде омаломощена от скръб и съжаление, за да плаче. След цялото време, което прекараха заедно, й беше трудно да приеме, че го няма, че е изчезнал безвъзвратно, макар да се нуждаеше от него. Усещаше отсъствието му с болезнена острота и изпадаше в мрачни настроения.

Тези сутрини обаче не бяха толкова чести, колкото през първата седмица след като се прибра у дома. Животът със Стив и грижите за него я бяха променили. Знаеше, че ще се справи. Така би желал и баща й. Понякога сякаш го чуваше да й напомня, че е по-силна, отколкото смята. Не би искал да тъне в скръб месеци наред, а да живее така, както той изживя последната си година. Мечтаеше Рони да използва пълноценно дните си и да бъде щастлива.

Същото важеше и за Джона. Рони знаеше, че баща й би искал тя да помогне на брат си да преодолее тъгата, и затова му отделяше много време. Няколко дни след завръщането им в Ню Йорк започна коледната му ваканция. Тя използва времето за разходки из града — заведе го на ледената пързалка, на покрива на Емпайър Стейт Билдинг, разгледаха динозаврите в Природонаучния музей. Винаги беше избягвала нашумелите, но банални туристически обекти, но излетите допадаха на Джона. Колкото и да е странно, на нея също й беше приятно.

Споделяха и много спокойни мигове. Седеше до него, докато гледа анимационни филми, рисуваха заедно на кухненската маса и веднъж, по негово настояване, дори спа на пода в стаята му. Понякога се връщаха към лятото и намираха утеха в спомените за баща си.

Рони обаче усещаше, че Джона се бори с тъгата по свой детински начин. Нещо сякаш го терзаеше. Разбра го, когато излязоха на разходка след вечеря в една студена ветровита нощ. За да се предпази от ледените повеи, тя крачеше, пъхнала ръце дълбоко в джобовете. Внезапно Джона се втренчи в нея изпод дебелата качулка.

— Болна ли е мама? — попита той. — Като татко.

Въпросът беше толкова изненадващ, че Рони сепнато замълча. После спря, клекна и го погледна в очите.

— Не, разбира се. Защо мислиш така?

— Защото вече не се карате. Като с татко.

Тя забеляза уплахата в погледа му. Разбираше детинската му логика. А и с Ким наистина не бяха се карали, откакто се беше върнала в Ню Йорк.

— Мама е добре. Просто ни омръзна да спорим и престанахме.

— Честна дума? — изгледа я изпитателно Джона.

Рони го прегърна силно.

— Честна дума.

Месеците, прекарани с баща й, промениха дори отношението й към родния град. Едва след известно време свикна отново с него. Беше забравила безпощадния шум и постоянното присъствие на тълпите, как тротоарите винаги тънат в сянката на високите околни сгради и колко забързани са хората — дори в тесните квартални магазинчета. Не й се излизаше с приятели. Кейла я покани да се видят, но Рони отказа и тя така и не се обади повече. Винаги щяха да ги свързват общите спомени, ала отсега нататък приятелството им нямаше да е същото. Това я устройваше — Джона и пианото запълваха почти цялото й време.

Още не бяха докарали пианото на баща й в апартамента, затова Рони хващаше метрото до „Джулиард“ и репетираше там. В първия ден след завръщането си тя се обади на директора на колежа, който беше добър приятел на баща й. Извини се, че не е успял да дойде на погребението. Стори й се изненадан — и сякаш развълнуван — че я чува. Когато сподели, че обмисля дали да не кандидатства в „Джулиард“, той уреди допълнително прослушване и лично й изпрати всички документи.

Три седмици след пристигането си в Ню Йорк Рони започна прослушването с песента, която композираха с баща си. Класическата й техника беше малко позалиняла — три седмици не бяха достатъчни за представяне на високо ниво — но на излизане от аудиторията тя си помисли, че баща й би се гордял с нея. „Но пък — рече си, пъхайки любимата му партитура под мишница — той винаги се е гордял с мен“.

След прослушването свиреше по три-четири часа дневно. Директорът бе уредил да използва репетиционните на колежа и тя се захвана с нови композиции. Често си мислеше за баща си, седнала в репетиционната — същата, в която бе работил и той. Понякога по залез лъчите се прокрадваха между съседните сгради и хвърляха дълги ивици светлина по пода. Щом ги видеше, Рони си спомняше прозореца в църквата и слънчевите водопади, които я поздравиха в деня на погребението.

Постоянно мислеше и за Уил, естествено.

Най-често за лятото, а не толкова за кратката им среща пред църквата. Не беше го чувала оттогава. Коледа дойде и отмина и надеждата, че ще го чуе отново, започна да изтлява. Помнеше как той спомена, че ще прекара празниците отвъд океана, но дните се изнизваха без никаква вест и тя се мяташе между вярата, че я обича, и безнадеждността. Успокояваше се, че може би е по-добре, задето не се обажда. Какво всъщност щяха да си кажат?

Усмихна се тъжно, за да прогони мрачните мисли. Чакаше я работа. Съсредоточи се върху последния си замисъл — песен с кънтри уестърн и поп елементи — и си напомни, че е време да гледа напред, а не назад. Дори да не я приемеха в „Джулиард“ — макар директорът да спомена, че кандидатурата й е многообещаваща — знаеше, че бъдещето й ще остане свързано с музиката и някак си ще успее да се завърне към тази страст.

Телефонът й върху капака на пианото внезапно завибрира. Предположи, че е майка й, и протегна ръка да го вземе. Погледна към екрана и застина. Телефонът завибрира отново. Тя пое дълбоко дъх и го допря до ухото си.

— Ало?

— Здравей — каза познат глас. — Уил е.

Опита се да си представи откъде се обажда. Около него долиташе странно ехо, напомнящо летище.

— Сега ли слизаш от самолета? — попита тя.

— Не. Върнах се преди няколко дни. Защо?

— Просто звучиш особено — отвърна тя и сърцето й леко се сви. Прибрал се е преди няколко дни, а едва сега се обажда. — Как е Европа?