— Не ми пука дали Клаудия и Езра са заедно — каза искрено Ариа. — Аз съм с теб.

Ноъл остави дистанционното и я притегли към себе си. Устните им се сляха в целувка. Той притисна длани към бузите й, после докосна шията и раменете й. Пръстите му закачиха презрамката на сутиена й и Ариа веднага усети, че му се иска още нещо. Тя леко се отдръпна назад.

— Не може. Родителите ти са долу.

Ноъл простена.

— И какво от това?

— Перверзник. — Тя го плесна игриво, но сърцето й също се сви от копнеж. Още едно нещо се беше променило; след като отново се сдобриха, двамата за пръв път спаха заедно. Беше се случило само преди няколко дни, в спалнята на Ноъл, през един дъждовен следобед, и беше точно такова, на каквото се беше надявала Ариа — нежно, бавно, невероятно. Шепнеха си колко се обичат, а след това Ноъл й каза, че е било невероятно. Ариа се радваше, че бяха изчакали.

Причината да го направят беше най-правилната — любовта.

Ноъл се облегна назад на лакти и я погледна.

— Нека не позволяваме на никой друг да застане отново между нас. Нито Клаудия, нито Езра, никой.

— Съгласна. — Ариа потърка ръката му.

— Сериозно говоря. — Ноъл седна по-изправено и я погледна в очите. — Искам да сме напълно откровени един с друг. Повече никакви тайни. Затова родителите ми са още заедно — не крият нищо един от друг. Искам и с нас да е така.

Ариа примигна учестено. Как щеше да реагира той, ако му разкажеше какво бе направила в Исландия миналото лято? Как щеше да реагира, ако му разкажеше как заедно със старите си приятелки бе бутнала от покрива в Ямайка момичето, което смятаха за Истинската Али, и което по-късно се оказа съвсем невинна девойка на име Табита Кларк? Какво щеше да каже за Новия А., анонимният изпращач на есемеси, който тормозеше Ариа и приятелките й е най-мрачните им тайни?

А кой беше новият А.? Някогашната приятелка на Спенсър, Келси Пиърс, беше идеалният кандидат — тя бе прекарала пролетната ваканция в Ямайка, а миналото лято Спенсър я беше натопила за притежаване на наркотици. Но когато те се сблъскаха с Келси в психиатричната клиника „Убежището в Адисън-Стивънс“, тя изглеждаше искрена в твърденията си, че не знае нищо за Табита или А.

След това се появи и краткото посвещение на пейката, която бяха видели пред болницата. „Почивай в мир, Табита Кларк“, пишеше в него, а след това бяха изредени периодите, които Табита бе прекарвала като пациентка в Убежището. Те съвпадаха с времето, когато Истинската Али бе живяла там — очевидно Табита и Истинската Али се бяха познавали.

— Ехо? Ариа?

Ноъл я гледаше с любопитство.

— Някак си се изключи. Всичко ли е наред?

— Разбира се — излъга тя. — Аз… просто си мислех какъв невероятен човек си. Напълно подкрепям идеята ти винаги да сме откровени един е друг.

Устните на Ноъл се разтегнаха в усмивка. Той повдигна високо кутийката си със спрайт.

— Страхотно. Значи никакви тайни повече?

— Никакви тайни повече. — Ариа също вдигна спрайта си и двамата се чукнаха точно както бяха направили семейство Кан в трапезарията. — Началото е поставено. — Добре, но „началото е поставено“ прозвуча малко като измама. Все пак ужасните престъпления на Ариа бяха извършени в миналото и трябваше да си останат там — завинаги.

2.

Новото предизвикателство на Спенсър

Същата вечер една слаба жена, облечена е тесни черни панталони, предлагаше на Спенсър Хейстингс и семейството й четири парчета торта върху сребърен поднос.

— Така. Имаме шоколадова с крем кафе, реване с лимонов маслен крем, шоколадова торта с ликьор „Франджелико“ и морковена. — Тя ги постави на масата.

— Изглеждат страхотно. — Майката на Спенсър грабна вилицата си.

— Нали не се опитвате да направите дебела бъдещата ми съпруга? — пошегува се господин Пенитисъл, новият годеник на госпожа Хейстингс.

Последва учтив смях. Спенсър стисна здраво собствената си вилица, опитвайки се да задържи усмивката на лицето си, макар да сметна шегата за доста плоска. Тя беше с майка си, сестра си Мелиса, приятелят на Мелиса, Дарън Уайлдън, господин Пенитисъл и дъщеря му Амилия в хотел „Шантиклер“. Госпожа Хейстингс и господин Пенитисъл бяха избрали голямото каменно имение с огромната му вътрешна градина за мястото, където да отпразнуват предстоящата си лятна сватба.

Амелия, която беше с две години по-малка от Спенсър и учеше в „Света Агнес“, най-снобарското училище на Мейн лайн, колебливо забоде вилицата си в морковената торта.

— Тортичките от пекарната „Сасафрас“ са по-красиви — рече тя, бърчейки носа си.

Мелиса лапна едно парче и замря от удоволствие.

— Може да са по-красиви, но този маслен крем е божествен. Като шаферка, гласувам за тази торта.

— Не си единствената шаферка. — Госпожа Хейстингс насочи вилицата си по посока на Спенсър. — Спенсър и Амилия също трябва да гласуват. — Всички се обърнаха към Спенсър. Тя не беше съвсем сигурна защо майка й преминава през цялата тази булчинска суетня, която включваше и купуването на рокля на Вера Уонг с дълъг три метра воал, съставянето на списък с повече от триста гости и натоварването на Спенсър, Амилия и Мелиса със задълженията на шаферки. Те трябваше да разговарят със сватбени агенции, да пишат обяви за „Ню Йорк таймс“ и „Филаделфия Сентинъл“ и да изберат идеалните торбички за подаръци за сватбения прием. И все пак имаше дни, в които Спенсър си мислеше, че майка й най-после ще се събуди и ще осъзнае, че разводът с бащата на Спенсър е бил грешка.

Добре де, беше имал връзка с Джесика Дилорентис, която тайно му бе родила близначки, Кортни и Алисън. И все пак… това достатъчна причина ли беше за тази втора сватба?

Спенсър си отряза едно перфектно триъгълно парченце от шоколадовата торта „Франджелико“, като внимаваше да не посипе с трохи новата си рокля „Джон Лесли“.

— И тази е доста добра — рече тя.

— Великите умове мислят еднакво. Тя ми е любимата. — Господин Пенитисъл избърса устата си. — Забравих да ти кажа, Спенсър. Свързах се с приятеля ми Марк, който е продуцент на Бродуей. Той е силно впечатлен от изпълнението ти на лейди Макбет и може би ще поиска да те прослуша за някоя роля в новите си пиеси.

— Ах! — въздъхна изненадано Спенсър. — Благодаря. — Тя му се усмихна. Хубаво беше да изпъкваш с нещо сред семейство от изключителни личности.

Амилия сбърчи нос.

— Това онзи същият Марк ли е, който продуцира кабаретните пиеси? Те не са ли обикновено за разни средновековни рицарски турнири? — Тя се изкиска злобно.

Спенсър присви очи. Яд ли те е, а? Макар Амилия да живееше в дома на семейство Хейстингс вече втора седмица, контактите им обикновено се ограничаваха до гадни критики, едносрични реплики или стрелкане с недоволни погледи през масата. Някога отношенията между Спенсър и Мелиса бяха същите. Двете най-накрая се бяха помирили; Спенсър не искаше да се озове отново в подобно роднинско съперничество.

Амилия продължаваше да гледа Спенсър.

— Между другото, напоследък да си се чувала с Келси? Тя като че ли изчезна от лицето на земята. Оркестърът ми има нужда от цигуларка.

Спенсър хапна още едно парче торта, за да позабави отговора си. Старата й приятелка от лятната програма в Пен сега се намираше в психиатричната клиника и рехабилитационен център „Убежището в Адисън-Стивънс“, за да се излекува от пристрастеността си към наркотиците — и това донякъде се беше случило по вина на Спенсър. Предишното лято тя бе натопила Келси за притежание на наркотици, което доведе до изпращането на момичето в поправително училище. Когато наскоро тя отново се появи в живота й, Спенсър си беше помислила, че Келси е Новият А. и се опитва да си отмъсти.

Сега вече знаеше, че Келси не е А. — Спенсър и приятелките й бяха получили есемеси от А., докато Келси бе в Убежището, където не се допускаха мобилни телефони. Но кой друг би могъл да знае толкова много неща за тях?

— Изобщо не съм се чувала с нея — отвърна тя, което си беше чистата истина. Тя стрелна скришом с поглед Дарън Уайлдън, който беше погълнат от парчето шоколадова торта. Макар да бе главният разследващ в случая с убийството на Алисън Дилорентис, той вече не беше полицай.

Въпреки това присъствието му винаги изпълваше Спенсър с леко безпокойство.

Особено сега, когато пазеше толкова опасни нови тайни.

Сервитьорката отново се появи и се усмихна с надежда.

— Харесаха ли ви тортите?

Госпожа Хейстингс кимна. Мелиса размаха вилицата си във въздуха, беше натъпкала устата си с крем. Докато сервитьорката бързо се отдалечаваше, Спенсър огледа огромната зала. Стените бяха облицовани с камък, а подът бе покрит с мрамор. В малките ниши до панорамните прозорци стояха вази с огромни цветни букети. Навън, докъдето й стигаше погледът, се простираше огромен лабиринт от жив плет. В залата се хранеха още няколко души; повечето от тях бяха старомодни възрастни мъже, които сигурно обсъждаха бизнес сделки. Внезапно срещна погледа на висока, около четирийсетгодишна жена с пепеляво руса коса, стоманеносиви очи и третирано с ботокс чело. Щом забеляза, че Спенсър я гледа, жената бързо насочи вниманието си към менюто, което държеше в ръце.

Спенсър също извърна поглед, изнервена. Откакто А. отново се беше появил, не можеше да се отърси от усещането, че където и да отиде, някой я наблюдава.

Внезапно айфонът й тихо изпиука. Тя го извади и погледна екрана. „Напомняне за официалната вечеря от Принстън!“ беше темата на съобщението. Спенсър натисна ОТВОРИ.

„Не забравяйте сърдечната ни покана за официалната вечеря в чест на всички новоприети студенти от Пенсилвания и Ню Джърси!“

Вечерята беше в понеделник вечерта.

Спенсър се усмихна. Тя обичаше писмата от Принстън, особено след като предишната седмица бъдещето й изглеждаше толкова несигурно — А. беше изпратил писмо, че все пак Спенсър не е била приета, и тя се беше впуснала да се доказва, докато не осъзна, че писмото е фалшиво. Направо не й се чакаше до септември, когато щеше да започне живота си на чисто, на друго място. След като се беше появил новият А., Роузууд й приличаше още повече на затвор.

Госпожа Хейстингс погледна заинтригувано към Спенсър и тя й показа екрана на телефона си. Господин Пенитисъл също го погледна и отпи глътка от кафето, което сервитьорката току-що му беше сипала.

— Принстън наистина ще ти хареса — такива връзки се създават там! Смяташ ли да се запишеш в някой от гурме клубовете?

— Разбира се, че смята! — обади се с равен тон Мелиса. — Обзалагам се, че вече си определила своя топ три, нали, Спенс? Нека позная. „Котидж“? „Айви“? И кой още?

Спенсър се заигра с дървената щипка за салфетка, която лежеше до чинията й, без да отговаря веднага на въпроса. Беше чувала за принстънските клубове, но не се беше интересувала за тях — беше твърде заета да обогатява лексикалния си запас, да се записва като доброволка в милион обществено полезни дейности и да председателства най-различни училищни организации, само и само да бъде приета в Принстън. Може би приличаха на клуб „Фуди“ в „Роузууд дей“; група младежи, които посещаваха скъпи ресторанти, организираха кулинарни партита и използваха кухните в домовете си, за да приготвят бьоф бургиньнон и кок-о-вен.

Уайлдън прокара пръсти по корема си.

— Някой ще ме просвети ли какви са тия гурме клубове?

Мелиса погледна с леко раздразнение приятеля си — префърцунената, излязла от Айви лигата Мелиса и чиновникът Уайлдън идваха от съвсем различни светове.

— Гурме клубовете представляват нещо като тайни общества — обясни му тя с леко покровителствен тон (който Спенсър едва ли би изтърпяла, ако тя беше гадже на Мелиса). — За да те приемат, трябва да преминеш през една процедура, наречена „дебатиране“, но влезеш ли веднъж, това означава внезапна популярност, тонове нови приятелства и още повече тонове завистници.