Лятото-зимата на 1430 г.

Тя седи — този странен военен трофей — спретната като покорно дете, на малко столче в ъгъла на килията си. В краката ѝ са останките от вечерята в калаена чиния, положена върху сламата. Забелязвам, че чичо ми е изпратил хубави парчета месо, и дори бял хляб от собствената си трапеза; но тя не е яла много. Откривам, че се взирам в нея — от момчешките ѝ ботуши за езда до мъжката шапка, здраво нахлупена върху кафявата ѝ, късо подстригана коса, сякаш тя е някакво екзотично животно, изпратено за наше забавление, сякаш някой е изпратил малко лъвче чак от Етиопия, за да забавлява изтъкнатата фамилия Люксембург, за да го задържим в колекцията си. Една дама зад мен се прекръства и прошепва:

— Това вещица ли е?

Не знам. Как изобщо се разбира това?

— Това е нелепо — казва дръзко пралеля ми. — Кой е наредил да оковат във вериги горкото момиче? Отворете вратата веднага.

Разнася се смутен шепот на мъже, които се опитват да си прехвърлят отговорността, а после някой завърта големия ключ във вратата на килията и пралеля ми влиза с наперена походка вътре. Момичето — трябва да е на около седемнайсет-осемнайсет години, само няколко години по-голямо от мен — вдига очи изпод неравния си бретон, когато пралеля ми застава пред нея, а после бавно се изправя на крака, докосва почтително шапката си, и прави малък неумел поклон.

— Аз съм лейди Жана, госпожица дьо Люксембург — казва пралеля ми. — Това е замъкът на господаря Жан дьо Люксембург. — Тя посочва към леля ми. — Това е неговата съпруга, господарката на замъка, Жана дьо Бетюн, а това е моята правнучка Жакета.

Момичето поглежда спокойно всички ни и кимва на всеки. Когато поглежда мен, усещам едва доловим зов за внимание, като леко почукване, осезаем като лекото докосване с връхче на пръст по тила ми, полъх на магия. Питам се дали зад нея наистина стоят двама придружаващи я ангели, както твърди тя, и дали това, което усещам, е тяхното присъствие.

— Можеш ли да говориш, Дево? — пита пралеля ми, когато момичето не казва нищо.

— О, да, милейди — отвръща момичето с твърдия акцент на областта Шампан. Осъзнавам, че е вярно онова, което говорят за нея: тя е просто една селска девойка, макар че е водила армия и е коронясала един крал.

— Ще ми дадеш ли думата си да не избягаш, ако наредя да свалят от краката ти тези окови?

Момичето се поколебава, сякаш изобщо е в положение да избира:

— Не, не мога.

Пралеля ми се усмихва:

— Разбираш ли предложението за освобождаване срещу честната ти дума? Мога да те освободя, за да живееш с нас тук, в замъка на моя племенник; но трябва да ми обещаеш, че няма да избягаш.

Момичето обръща намръщено глава. Почти сякаш се ослушва за съвет, после поклаща глава.

— Зная това даване на честна дума. Това е, когато един рицар дава обещание на друг. Имат правила, сякаш са на турнир. Аз не съм такава. Моите думи са истински, не като поема на трубадур. И за мен това не е игра.

— Дево, честната дума не е игра! — прекъсва я леля Жана.

Момичето я поглежда:

— О, напротив, милейди. Благородниците не са сериозни по тези въпроси. Не са сериозни като мен. Те си играят на война и си измислят правила. Потеглят и опустошават фермите на добрите хора и се смеят, докато сламените покриви горят. Освен това аз не мога да давам обещания. Аз вече съм дала обет.

— На онзи, който вероломно нарича себе си крал на Франция?

— На Небесния Владетел.

Пралеля ми спира и се замисля за миг.

— Ще наредя да ти свалят веригите и да те пазят, за да не избягаш, а после можеш да дойдеш и да седиш с нас в покоите ми. Мисля, че това, което стори за страната си и за своя владетел, е много велико, Жана, макар и погрешно. И не желая да те виждам тук, под покрива си, като пленница във вериги.

— Ще кажете ли на племенника си да ме освободи?

Пралеля ми се поколебава.

— Не мога да му заповядвам; но ще направя всичко каквото мога, за да те изпратя обратно у дома. Във всеки случай, няма да му позволя да те предаде на англичаните.

При самата дума момичето потреперва и се прекръства, като удря силно с пръсти по главата и гърдите си по най-нелеп начин, както може да се кръсти някой селянин при споменаването на Дявола. Едва сподавям смеха си. Това привлича тъмния поглед на момичето към мен.

— Те са обикновени простосмъртни — обяснявам ѝ. — Англичаните не притежават други сили отвъд тези на простосмъртните. Не е нужно да се боиш толкова от тях. Не е нужно да се кръстиш, щом чуеш името им.

— Не се страхувам от тях. Не съм такава глупачка, та да се боя, че имат особени сили. Не е това. Но те знаят, че аз притежавам сили. Това ги превръща в такава опасност. Безумно се страхуват от мен. Боят се от мен толкова много, че ще ме унищожат в мига, когато попадна в ръцете им. Аз ги изпълвам със страх. Аз съм техният ужас нощем1.

— Докато съм жива, няма да те вземат — уверява я пралеля ми, и изведнъж, непогрешимо, Жана поглежда право към мен — суровият ѝ, тъмен поглед сякаш търси потвърждение, че аз също съм доловила куха нотка в това напълно искрено уверение.

* * *

Пралеля ми смята, че ако може да привлече Жана в нашата компания, да разговаря с нея, да охлади религиозния ѝ плам, а може би дори да я образова, тогава след време момичето ще се научи да носи рокля като млада жена, и девойката-воин, която смъкнаха със сила от белия кон в Компиен, ще се преобрази, сякаш по преобърнато религиозно чудо, от силно вино във вода, ще се превърне в млада жена, която може да намери място сред придворните дами, която ще откликва на заповеди, а не на звънтящите църковни камбани, и тогава, може би, ще бъде забравена от англичаните, които настояват да им предадем кръвожадната хермафродитна вещица. Ако можем да им предложим само една разкайваща се, покорна придворна дама, те може би ще бъдат удовлетворени и ще си продължат по пътя, за да се заемат с обичайните си жестокости.

Самата Жана е изтощена от неотдавнашните поражения и от тревожното съмнение, че кралят, когото е коронясала, не е достоен за свещения елей, от мисълта, че врагът, когото бе обърнала в бяг, се е завърнал, готов да ѝ отмъсти, и че мисията, вменена ѝ от Самия Бог, се изплъзва от ръцете ѝ. Всичко, което я е превръщало в Девата пред нейната обожаваща я войска, е станало несигурно. Пред спокойната доброта на пралеля ми тя отново се превръща в стеснително селско момиче; нищо особено.

Разбира се, всички придворни дами на пралеля ми искат да узнаят за приключението, завършило с това бавно, издебнало я поражение, и докато Жана прекарва дните си с нас, учейки се да бъде отново обикновено момиче, а не Девата, те събират смелост да я попитат.

— Как можеш да бъдеш толкова смела? — настоява една. — Как се научи да бъдеш толкова смела? В битка, искам да кажа.

Жана се усмихва на този въпрос. Ние сме четири, седнали на обраслия с трева бряг на крепостния ров, безделничещи като деца. Юлското слънце сипе жар, а пасбищата около замъка блещукат в маранята; дори пчелите са лениви, бръмчат, а после замлъкват, сякаш опиянени, върху цветята. Избрали сме да седнем в дълбоката сянка на най-високата кула; зад нас, в прозрачната и гладка като стъкло вода на крепостния ров, от време на време се чува бълбукане, когато някой шаран излиза на повърхността.

Жана се е изтегнала по корем като момче, едната ѝ ръка е потопена във водата, шапката е смъкната над очите ѝ. В кошницата до мен са наполовина ушитите ризи, които би трябвало да шием за бедните деца от близкия Камбре. Но придворните дами избягват всякаква работа, Жана не притежава необходимите умения, а аз държа в ръце скъпоценните карти за игра на пралеля си, прехвърлям ги и лениво гледам картинките.

— Знаех, че съм призована от Бог — каза Жана простичко. — И че Той ще ме закриля, затова не изпитвах страх. Нито дори по време на най-ужасните битки. Той ме предупреди, че ще бъда ранена, но че няма да почувствам болка, затова знаех, че мога да продължа да се бия. Дори предупредих войниците си, че в този ден ще ме ранят. Знаех, преди да влезем в битка. Просто знаех.

— Наистина ли чуваш гласове? — питам.

— А ти?

Въпросът е толкова стряскащ, че момичетата се извъртат рязко, за да се втренчат в мен, и аз откривам, че се изчервявам пред погледите им, сякаш заради нещо срамно.

— Не! Не!

— Тогава какво?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво чуваш? — пита тя, така сериозно, сякаш всеки чува нещо.

— Е, не точно гласове — казвам.

— Какво чуваш?

Хвърлям поглед зад гърба си, сякаш рибите могат да се покажат, за да подслушват.

— Когато предстои някой от семейството ми да умре, чувам звук — казвам аз. — Особен звук.

— Какъв звук? — пита едно от другите момичета, Елизабет. — Не знаех това. Аз бих ли могла да го чуя?

— Ти не си от моя род — казвам раздразнено. — Разбира се, че няма да го чуеш. Би трябвало да си потомка на… и, така или иначе, никога не трябва да говориш за това. Всъщност ти не би трябвало дори да слушаш. Не би трябвало да ви разказвам.

— Какъв звук? — повтаря Жана.

— Като пеене — казвам, и я виждам как кимва, сякаш тя също е чула пеене. — Казват, че това е гласът на Мелузина, първата жена от Люксембургската династия — прошепвам. — Говори се, че тя била водна богиня, която излязла от реката, за да се омъжи за първия херцог, но не могла да живее като простосмъртна жена. Тя се връща да оплаква загубата на децата си.

— А кога си я чувала?

— В нощта, когато невръстната ми сестричка умря. Чух нещо. И веднага разбрах, че е Мелузина.

— Но откъде знаеше, че е тя? — прошепва другата придворна дама, която се страхува да не я изключат от разговора.

Свивам рамене, а Жана се усмихва, разпознавайки истините, които не могат да бъдат обяснени.

— Просто знаех — казвам. — Сякаш разпознах гласа ѝ. Сякаш винаги го бях познавала.

— Това е вярно. Просто знаеш — кимва Жана. — Но откъде знаеш, че идва от Бог, а не от дявола?

Поколебавам се. Всякакви духовни въпроси би трябвало да бъдат представяни на моя изповедник, или поне на майка ми или пралеля ми. Но песента на Мелузина, и тръпката по гръбнака ми, и това, че понякога зървам невидимото — нещо наполовина изгубено, мернато зад някой ъгъл, по-светлосиво петно в сив полумрак, сън, който е твърде ясен, за да бъде забравен, бегла частица предчувствие, но никога нещо, което мога да опиша — тези неща са твърде неубедителни, за да бъдат изказани. Как мога да питам за тях, когато дори не мога да ги облека в думи? Как мога да понеса някой да ги назове неумело или, дори по-лошо, да се опита да ги обясни? Със същия успех мога да се опитам да задържа зеленикавата вода на рова около замъка в присвитите си в шепи ръце.

— Никога не съм питала — казвам. — Защото едва ли има някакво значение. Както когато влизаш в някоя стая и тя е тиха — но знаеш, просто долавяш, че там има някой. Не можеш да го чуеш или да го видиш, но просто знаеш. Нищо повече. Никога не мисля за това като за дарба, която идва от Бог или от дявола. То просто не е нищо особено.

— Моите гласове идват от Бог — казва убедено Жана. — Знам го. Ако не беше вярно, щях да съм напълно изгубена.

— Можеш ли тогава да предсказваш бъдещето? — пита ме детински Елизабет.

Пръстите ми се сключват върху картите.

— Не — казвам. — И тези карти не са за гадаене, а просто за игра. Това са карти за игра. Не предсказвам бъдещето. Пралеля ми не би ми позволила да го правя, дори да можех.

— О, предскажи моето!

— Това са просто карти за игра — настоявам. — Не съм гадателка.

— О, изтегли една карта за мен и ми кажи — казва Елизабет. — Също и за Жана. Какво ще стане с нея? Нали искаш да знаеш какво ще се случи с Жана?

— Това не значи нищо — казвам на Жана. — Донесох ги само за да можем да играем.

— Красиви са — казва тя. — В двора ме научиха да играя с карти като тези. Колко са ярки!

Подавам ѝ ги.

— Внимавай с тях, много са ценни — казвам ревниво, докато тя ги разпростира със загрубелите си ръце. — Госпожица дьо Люксембург, която наричаме просто „Мадмоазел“, ми ги показа, когато бях малка, и ми каза имената на изображенията. Позволява ми да ги вземам назаем, защото обичам да играя. Но ѝ обещах, че ще внимавам с тях.

Жана ми подава обратно тестето и макар че внимава, а ръцете ми са готови да ги поемат, една от плътните карти се търкулва между нас и пада с лицевата си страна надолу, на тревата.

— О! Съжалявам — възкликва Жана и бързо я вдига.

Усещам полъх, като хладно докосване надолу по гръбнака. Ливадата пред мен и кравите, които махат с опашки в сянката на дървото, ми се струват далечни, сякаш ние двете сме затворени под стъкло, като пеперуди в стъкленица, в друг свят.