Джакомо Казанова

Приключенията на Казанова

Том 1

Предговор от автора

Преди всичко трябва да споделя с читателя убеждението си, че за добрия или лош изход на всичко добро или зло, което съм сторил през живота си, съм отговорен лично аз самият. От това следва, че аз винаги съм вярвал в свободата на волята си.

Учението на стоиците и на всички други секти за предопределението на съдбата е само едно бълнуване на фантазията, доста сходно с атеизма. А аз не съм само монотеист, а и християнин, изповядващ философия, която никога не е оказвала вредно влияние.

Аз вярвам в съществуването на един нематериален Бог, който е създател и повелител на всички живи твари. Че не съм се съмнявал никога в него, доказва обстоятелството, че съм разчитал винаги на неговата закрила и че в моменти на беда съм се обръщал неотклонно с молба към Него и съм се чувствувал подкрепен. Отчаянието убива, но чрез молитвата то постепенно изчезва и човек отново добива вяра в себе си и прилив на нови сили. Какви средства прилага Всевишният, за да отклони от онези, които мислят за помощта му, заплашващото ги нещастие? Това е над познавателните способности на човека, който в момента, когато се замисли за неразгадаемостта на божествения промисъл, започва да я обожествява. Тук човек намира подкрепа единствено в своето незнание. И наистина, щастливи са само онези, които търсят упование в него. Затова ние трябва винаги да се молим на Бога и да вярваме, че сме получили измолената милост, дори когато очевидно това не е така. Що се отнася до положението, което трябва да заема тялото, когато се обръщаме към Създателя, то е ползвано в един стих на Петрарка:

С коленичила пред Теб душа

Човекът е свободен, но той престава да бъде такъв в момента, в който загуби вяра в своята свобода. Колкото по-голямо значение той приписва на могъществото на съдбата, толкова повече човек се лишава от онази сила на разума, която му е дадена от Бога. Разумът е частица от божествеността на Създателя. И само когато си служим с него, за да бъдем смирени и справедливи, ние ще бъдем приятни на Този, който ни го е подарил. Бог престава да бъде Бог само за онези, които допускат мисълта, че е невъзможно неговото съществуване. За тях тази представа трябва да бъде най-голямото наказание, на което могат да бъдат подложени.

Но ако човек е свободен, не бива да вярваме, че той има правото да върши всичко, което пожелае. Защото той ще стане роб на всяка страст, когато действува под нейно влияние:

Ако страстта не се подчини, тя започва да господствува.

Който е достатъчно силен да може да контролира действията си, докато се успокои, той наистина е мъдър. Такива хора обаче рядко се срещат.

Мислещият читател ще види от тези мои „Спомени“, че аз не съм имал никога пред себе си точно определена цел и че единствената система, която съм прилагал — ако изобщо може да се говори за система — се е състояла само в това, да се оставя да бъда тласкан от вятъра и вълните. А какви промени могат да настъпят при подобна независимост! Всеки успех или неуспех, който съм имал, всичко добро или лошо, което ми се е случило, ми е показало, че както във физическата, така и в нематериалистическата сфера доброто произлиза винаги от злото и злото — от доброто. Моите заблуждения посочват на мислещия читател правия път; от моите заблуждения той може да се поучи и овладее голямото изкуство да се задържа над пропастта. Най-същественото в случая е смелостта. Защото само със сила, но без самоувереност не може да се постигне нищо. Твърде често аз съм виждал щастието да ми се усмихва след някоя необмислена стъпка, която би трябвало да ме повлече в пропастта; тогава съм благодарил на Бога, но след това не съм забравял и сам да се укоря. И обратно, свидетел съм бил как някое мъдро и умерено поведение довежда до ужасно нещастие. Това в първия момент ме е смирявало, но скоро след това съм се самоутешавал, уверен, че съм бил прав.

Божествените принципи, вродени в моето сърце, би следвало да породят у мен някакъв изключителен морал, и въпреки това през целия си живот аз останах жертва на своите чувства. Намирах някакво удоволствие в това, да се отклонявам от правия път. Живеех постоянно в заблуждение, като единственото ми утешение беше, че осъзнавам това. Затова се надявам, драги читателю, че на историята ми няма да припишеш характера на безсрамно високомерие, а напротив, в нея ще почувствуваш тона, който подхожда на всяка искрена изповед. В моите разкази ти няма да съзреш нито лицето на покаяника, нито смущението на грешника, който, червящ се, признава своите заблуждения. Това бяха лудории на младостта; ти ще видиш, че аз самият се смея над тях и — ако си добър, и ти ще се смееш заедно с мен.

Ти ще се смееш, когато видиш колко често, когато ми се е налагало, без никакво угризение на съвестта съм мамил безумци, хитреци и глупци. Когато съм лъгал жени, лъжата ни е била винаги взаимна, така че това не влиза в сметката, защото намеси ли се любовта, обикновено измамени остават и двете страни. Съвсем друго е положението с глупците. Дори и сега се поздравявам, когато си припомня как съм улавял някого в мрежата си. Защото глупците са толкова безсрамни и високомерни, че неволно предизвикват всеки разумен човек. Измамвайки някой глупец, човек си отмъщава за мъдростта и самият успех заслужава тези усилия. Защото глупецът е добре брониран и човек не знае предварително къде точно да го пипне. С една дума, на всеки умен човек е напълно достойно да измами някои глупец. Откакто се помня на този свят, в кръвта ми винаги е кипяла непреодолима омраза към глупците, тъй като и аз самият започвам да се чувствувам глупав в тяхната среда. Далеч съм от мисълта, разбира се, да ги поставя в „един кюп“ тъй наречените прости хора, които дори са ми приятни, ако простотата им се дължи само на липсата на възпитание. Между тях аз съм срещал много ценни хора и в простотата им съм откривал често известен интелект, ум, чрез който те се различават съществено от глупците. Тези хора ми наподобяват очи, болни от „перде“, без което те биха били много красиви.

Ако ти, драги читателю, вникнеш в смисъла на този предговор, лесно ще отгатнеш моята цел. Написах го, защото бих искал да ме опознаеш, преди да започнеш да ме четеш. Та само в кафенета и кръчми човек може да разговаря с непознати! Написах своята история и никой не може да възрази срещу това. Дали правя добре, като я представям на публиката, която познавам само откъм лошата й страна? Сигурно не. Зная, че върша глупост. Но понеже чувствувам нуждата да се занимавам с нещо и да се надсмивам — защо пък трябва да си забранявам да го правя?

Прогони жълтеницата с помощта на пречистен чер кукуряк.

Възрастта ни казва с мъдрия тон на учител: ако не си направил нещо, което заслужава да бъде записано, то поне напиши нещо, което заслужава да бъде прочетено. Тази поука е неизказано хубава като най-чист диамант, шлифован в Англия. При мен обаче тя няма приложение, понеже не пиша нито роман, нито биография. Това може да е достойно, но може и да е недостойно: моят собствен живот ми служи за материал и този материал е всъщност моят живот. Изживях го, без някога да съм мислил, че един ден ще дойда до мисълта да го опиша. Тъкмо затова може би той е запазил така интересните си черти, които положително не би съхранил, ако имах намерението на стари години да напиша биографията си, а камо ли да я публикувам.

Сега, през 1797 година, вече седемдесет и две годишен, мога да кажа вече открито: живях, макар че все още съм жив. Сега обаче трудно бих могъл да си създам друго по-приятно забавление от това, да се връщам отново към своите някогашни преживявания и така да давам добър повод за смях на отбраното общество, което продължава да ме изслушва и да се отнася приятелски към мен и в чиято среда с удоволствие съм се движил дял живот. За да пиша добре, ми стига дори само да си представя, че това добро общество ме чете:

Ако това, което казвам, се харесва, нека слушателят го потвърди.

Наистина, има и непризвани, на които не мога да попреча да ме четат. Но на мен ми стига съзнанието, че не пиша за тях.

Когато си припомням изпитаните радости, аз като че ли ги изживявам повторно; в същото време се надсмивам над скърбите, които някога са ме измъчвали, а днес вече не чувствувам. Аз съм част от Вселената; и като говоря, макар и напразно, въобразявам си, че давам някому сметка за своите действия и бездействия, така както дворцовият управител дава сметка на своя господар, преди да си отиде. Като философ никога не съм се тревожил за бъдещето, тъй като не зная нищо за него, но истинският християнин трябва да вярва, без да търси доказателства; тъкмо най-чистата вяра се крие в пълното мълчание. Аз зная, че съм съществувал, тъй като съм чувствувал; и понеже съм опознал всичко чрез чувството, зная също, че щом престана да чувствувам, няма вече и да съществувам.

Ако стане така, че и след смъртта си продължа да чувствувам, но не бих се съмнявал вече в нищо, бих наказал всеки лъжец, който твърди, че съм мъртъв.

Моята история ще започне с най-далечната случка, която паметта ми е съхранила, следователно от възрастта осем години и четири месеца. Преди това, ако наистина „да живееш, значи да мислиш“, явно не съм живял, а само съм растял. Тъй като мисленето на човека се състои в сравнително съпоставяне на различни взаимоотношения, то не може да е налице, преди да се е оформила паметта. Органът на паметта се разви в моята глава едва осем години и четири месеца след раждането ми; в този момент духът ми придоби способността да възприема впечатления. Как едно нематериално вещество, което не може „нито да докосне, нито да бъде докоснато“, е в състояние да възприема впечатления, това е нещо, което човек никога не ще може да си обясни.

Една утешителна философия твърди в съгласие с религията, че зависимостта на душата от чувствата и сетивата е само случайна и преходна; душата ще бъде свободна и щастлива, когато смъртта на тялото я освободи от тази робска зависимост. Това е много хубаво, но — като оставим религията настрана — каква гаранция получаваме ние? И тъй като от моя гледна точка мога да търся пълна увереност в безсмъртието едва тогава, когато не ще бъда вече жив — нека бъда извинен, че не бързам да разбера тази истина. Едно познание, което би струвало живота, ми се струва твърде скъпо платено. Засега аз почитам Бога — нека Той ме пази от погрешни действия, и презирам злодеите, без обаче да им причинявам зло. За мене е предостатъчно да се пазя да не им правя добро, защото съм уверен, че змиите не трябва да се хранят!

Трябва да кажа нещо и за моя темперамент и моя характер. Нека читателят бъде снизходителен; с това няма да се навреди нито на честността, нито на разбиранията ми.

Аз съм притежаващ всички видове темперамент: като дете бях флегматичен, като младеж сангвиничен, по-късно станах холерик и най-сетне — меланхоличен. Такъв вероятно и ще си остана. Понеже винаги съобразявах храната с телосложението си, радвах се постоянно на добро здраве. Още отрано научих, че всяко нарушение на здравето се дължи или на преяждане, или на недояждане. Затова и никога не съм имал друг лекар, освен аз самият. По този повод трябва да кажа, че намирах прекаленото въздържание много по-опасно от прекаляването в друг смисъл, защото докато прекаляването води само до претоварване, първото води към явна смърт.

Днес, в моята напреднала възраст, въпреки отличния ми стомах аз се нуждая само от едно хранене на ден. За това ми лишение обаче ме възнаграждават сладкият сън и лекотата, с която изразявам писмено моите мисли. Не си служа с парадокси и софизми, с които бих излъгал повече себе си, отколкото моите читатели, тъй като никога не бих се решил да им предложа съзнателно фалшива монета.

На младини моят сангвиничен темперамент ме направи твърде възприемчив към примамките на чувствеността; бях винаги весел и склонен да премина от едно удоволствие към друго; при това бях извънредно изобретателен при измислянето на нови удоволствия. Без съмнение оттам произтича и моята склонност да завързвам нови познанства, както и голямата ми сръчност бързо да ги прекратявам. Това обаче ставаше винаги напълно съзнателно и никога от лекомислие. Недостатъците на темперамента са почти непоправими, тъй като той не зависи от нас. По-друго нещо е характерът. Той се създава от духа и сърцето и темпераментът почти не е свързан с него. Затова характерът зависи предимно от възпитанието и може да се усъвършенствува и дооформя.