Когато при една пълна изповед разказах този си грях с всичките му подробности, получих обяснение, което направо ме развесели. Изповедникът — един йезуит, ми каза, че понеже се казвам Джакомо, аз в този случай съм действувал според точното значение на името си. На еврейски Яков значело „Изтиквач“. Затова и Бог дал на първосвещеника Яков ново име — Израил, което значело „Виждащият“ Яков фактически изтикал от поста първосвещеник брат си Исав.

Шест седмици след тази случка баща ми заболя от цирей в главата, който само за осем дни го изпрати в гроба. Лекарят Дзамбели предписа на болния най-напред запичащи лекарства, след което опита да поправи глупостта си, като му даде боброви жлези, стрити на прах. Вследствие на това баща ми умря от спазми. Минута след смъртта му циреят се пукна и гнойта изтече през ухото — махна се, след като умъртви баща ми, като че ли знаеше, че няма вече какво да прави при него.

Моят баща се прости с живота в цветуща възраст — едва 36-годишен. В гроба му го съпроводи съжалението на публиката, особено на благородниците, които почитаха в него човека, издигнал се над своето съсловие чрез начина си на живот и познанията си по механика.

Два дни преди смъртта си баща ми почувствува, че наближава краят му. Той повика жена си и всички нас до леглото си и помоли благородника г-н Гримани след смъртта му да ни стане закрилник.

След като ни благослови, баща ми поиска от разплакалата ни майка да се закълне, че не ще подготви нито едно от децата за сцената, която сам той никога не би пристъпил, ако не го бе принудила неговата нещастна страст. Тя се закле и присъствуващите трима благородници гарантираха за спазване на клетвата. Обстоятелствата й помогнаха да изпълни обещанието си.

Понеже по това време майка ми бе бременна в шестия месец, тя бе освободена от участие в пиесите чак до Великден. Хубава и млада, каквато си беше, тя отклони всички предложения за женитба. Надявайки се на Провидението, тя упорито вярваше, че ще може сама да ни отгледа.

Тя реши, че най-напред трябва да се занимае с мен, и то не толкова от някаква особена любов, колкото поради моята болест, която ме доведе до такова състояние, че не знаеха какво да правят с мен. Бях много слаб, нямах никакъв апетит, не бях способен на никакво усилие и изглеждах направо като глупак. Лекарите спореха за причината на моето страдание. Той губи, казваха те, седмично два фунта кръв, а има всичко на всичко само шестнадесет до осемнадесет фунта. Откъде може да се явява такава голяма загуба на кръв? Един казваше, че целият ми стомашен сок се превръщал в кръв, друг твърдеше, че поетият от мен при всяко вдишване въздух увеличавал количеството на кръвта в белите дробове и затова съм си държал устата непрекъснато отворена. Всичко това ми бе разказано шест години по-късно от господин Бафо, доверен приятел на покойния ми баща.

Най-после г-н Бафо се консултира с прочутия лекар Макопо от Падуа, който писмено му съобщи мнението си. В това мнение, което още пазя, се казваше, че кръвта била еластична течност, която може да увеличи или намали само гъстотата си, но не и количеството. А моите кръвотечения могли да произтичат само от това, че кръвната маса е много гъста и по естествен път си прави място, за да улесни кръвообращението. Казваше също, че аз бих умрял, ако природата, която иска да живее, не си е помогнала сама. И накрая: понеже причината за тази гъстота могла да се търси само във вдишвания въздух, то трябвало да променя въздуха, иначе щели да ме изгубят. Според неговото мнение глупавият израз на лицето ми се дължал също на гъстотата на кръвта ми.

Господин Бафо, благороден дух и поет, който пишеше само двусмислени стихове (където обаче бе силен и неповторим), накара моето семейство да реши да ме изпрати в пансион в Падуа. Следователно, единствено нему дължа живота си. Той умря двадесет години по-късно, последен потомък на своя стар патрициански род. Неговите стихове, колкото и двусмислени да са, ще направят името му безсмъртно. Венецианските държавни инквизитори сигурно от набожност са допринесли за неговата слава — преследвайки неговите разпространявани в препис стихотворения, те фактически ги правеха по-ценни. А те би трябвало да знаят, че това, на което не се обръща внимание, е осъдено на забрава.

Щом тълкуването на професор Макопо беше прието за вярно, господин абатът Гримани се зае посредством един живеещ в Падуа химик да ми намери добър пансион. Той се казваше Отавиани и беше същевременно антиквар. За няколко дни пансионът бе намерен и на моя девети рожден ден, 2 април 1734, аз заминах с едно малко корабче през канала Брента за Падуа. Това корабче можеше да мине за малка плаваща къща. В средата му имаше голяма зала с кабинети в предния и задния край, а за персонала помещения, разпределени на кърмата и на носа. Пътуването продължи осем часа. Съпровождаха ме абатът Гримани, господин Бафо и майка ми. Аз и майка ми спахме в залата, а двамата приятели прекараха нощта в един от двата кабинета. С появата на деня майка ми стана и отвори прозореца срещу леглото. Лъчите на изгряващото слънце паднаха върху лицето ми и аз отворих очи. Леглото бе толкова ниско, че от прозореца не можех да виждам брега, а само върховете на дърветата, които заобикаляха канала. Корабчето се движеше така равномерно и спокойно, че не забелязвах това, ето защо останах извънредно учуден, че дърветата се изплъзват едно след друго от погледа ми.

— О, майчице! — извиках аз. — Какво е това! Виж, дърветата тичат!

В същия миг излязоха двамата ни придружители и като видяха смаяното ми лице, попитаха какво ми е.

— Как става така — повторих аз, — че дърветата тичат?

Те се засмяха. Майка ми обаче въздъхна и тъжно промълви:

— Корабът се движи, а не дърветата. Облечи се!

Благодарение на моя събуждащ се вече и все по-развиващ се, но непредубеден ум, аз схванах веднага причината на явлението.

— Тогава, значи, е възможно — казах на майка си — и слънцето да не се движи, а напротив, нашата земя да се върти от запад на изток.

Добрата ми майчица се ужаси от тази безсмислица, а г-н Гримани съжали моята глупост и аз стоях пред тях съвсем смален, смаян, тъжен, почти разплакан. И ето че г-н Бафо неочаквано ми възвърна живота! Той ме прегърна, целуна ме нежно и каза:

— Имаш право, дете мое; слънцето не се движи, утеши се! Разсъждавай и изследвай всичко винаги сам и остави хората да си се смеят!

Майка ми го попита изненадана да не е луд, та ми дава такива съвети, но философът не й отговори, а продължи да ми обяснява по начин, подходящ за моя прост и непокварен ум. За пръв път в живота си почувствувах истинска радост! Ако г-н Бафо тогава не присъствуваше, сигурно този момент щеше да е достатъчен да накара желанието ми за познание да изчезне, защото в мен би се прокраднал страхът от лековерието. Незнанието на другите двама сигурно би притъпило остротата на способността ми да мисля. Не зная дали съм напреднал много в тази си способност, но съм уверен, че само на нея дължа щастието, което изпитвам, когато остана сам.

Пристигнахме навреме в Падуа и отидохме у Отавиани, чиято жена ме обсипа с милувки. В тяхната къща видях пет или шест деца, между които едно осемгодишно момиченце на име Мария и друго, седемгодишно, на име Роза, хубаво като ангел. Десет години по-късно Мария стана жена на комисионера Колонда, а няколко години след това Роза се омъжи за патриция Пиетро Марчело, когото дари с един син и две дъщери. Едната от останалите сестри стана жена на г-н Пиетро Мочениго, а другата се омъжи за благородник от фамилията Карара, но този брак беше обявен после за недействителен. Споменавам всички тези особи, защото в спомените си ще разкажа и за тях.

Отавиани ни заведе веднага в пансиона, където трябваше да бъда настанен. Той се намираше само на 50 крачки от неговия дом — в Санта Мария да Ванцо, която беше дала под наем първия етаж на г-жа Мида, съпруга на славонски полковник. Отвориха пред нея моето куфарче и й дадоха шест цехина, стойността на храната и жилището ми за половин година. За тази малка сума хазайката трябваше да ме храни, да поддържа бельото ми чисто и да се грижи за обучението ми. Оставиха я да си мърмори, че парите не били достатъчни, прегърнаха ме, наредиха ми да се подчинявам винаги на нейните заповеди и си отидоха. Така се отърваха от мен.

Глава втора

Моята баба ме дава на пансион у доктор Гоци. Първото ми нежно запознанство.

Щом останах сам със славонката, тя ме заведе на тавана и ми показа леглото, на което трябваше да спя, близо до четири други легла. Три от тях бяха на три момчета на моята възраст, които в този момент бяха на училище. Четвъртото бе на слугинята, която имаше задължението да следи да не се отдадем на обикновено срещаните ученически извращения. След това слязохме долу и тя ме заведе в градината, където ме остави да се разхождам до обяд.

Не бях нито щастлив, нито нещастен — не казах нито дума. Не чувствувах нищо — нито страх, нито надежда, нито любопитство, не бях нито радостен, нито тъжен. Дразнеше ме само лицето на хазайката. Беше ми противно. Макар да нямах понятие за красота или грозота, всичко в нея ме отблъскваше: лицето, изразът, тонът, говорът й. Нейните мъжки черти ме смущаваха всеки път, когато я погледнех, за да чуя какво ми казва. Тя бе едра и набита като войник, имаше жълтеникав цвят на кожата, черни коси, дълги, гъсти вежди и брадата й красяха няколко дълги косъма. За да допълня картината, ще кажа още, че нейните отвратителни сбръчкани полуоткрити гърди висяха до средата на удължената й горна част на тялото. Беше около 50-годишна. Слугинята беше също едра, дебела селянка, наета за всякаква работа, а така наречената градина представляваше правоъгълник, тридесет на четиридесет стъпки, в който единственото приятно нещо беше зеленият цвят.

Към обяд пристигнаха тримата ми съквартиранти и веднага започнаха да ми разказват много неща, като да бяхме стари познати. Мислеха си, че имам предварителни познания, каквито всъщност не притежавах. Не им отговарях нищо, но те не се смущаваха от това и накрая ме принудиха да взема участие в невинните им удоволствия: надбягване, носене на гръб и замерване. Аз с удоволствие се оставих да бъда посвещаван във всички тези чудеса, докато ни повикаха на обяд. Седнах на масата, но като видях пред себе си дървена лъжица, отблъснах я с отвращение и си поисках моите сребърни прибори, който много обичах, защото ми бяха подарени от добрата ми баба. Слугинята отговори, че хазайката искала всички да сме на равна нога и аз трябвало да се подчиня на волята й. Така и сторих, макар с неудоволствие. Започнах като другите да греба супата от паницата, без да се оплаквам от бързината, с която другарите ми ядяха, но не и без учудване, че това им е позволено.

След отвратителната супа получихме по една малка порция сушена риба, после по една ябълка и с това обедът приключи — бе време на пости. На масата нямаше никакви чаши или бокали, та пиехме всички от една глинена кана някакво неприятно питие, наречено граспия, което се приготовлявало от варени гроздови зърна без семките. Следващите дни пиех само чиста вода. Яденето ме озадачи — не знаех дали ми е позволено да кажа, че не го харесвам.

След обяда слугинята ме заведе в училището при един млад свещеник на име доктор Гоци; славонката беше уговорила да му плаща за обучението по четиридесет солди на месец — една единадесета от цехина.

Понеже най-напред трябваше да се науча да пиша, ме сложиха да седна при пет-шестгодишни деца, които веднага започнаха да ми се надсмиват.

След връщането ми в пансиона получих вечеря, която беше още по-лоша от обяда. Бях изненадан, че не ми се позволява да се оплача. Сложиха ме в леглото, където поради безпокойството от трите известни вида паразити не можах да затворя очи. Освен това плъховете, които топуркаха навсякъде и се качваха дори по леглото ми, ме уплашиха до такава степен, че кръвта ми замръзна в жилите. През тази нощ разбрах за пръв път какво значи нещастие и се научих да го понасям търпеливо.

Хапането на паразитите намаляваше страха от плъховете и това раздвояване на моето страдание беше добре дошло за душата ми. Слугинята остана напълно глуха за моите стенания.

Щом започна да се развиделява, аз напуснах мъчителния си одър и след като се оплаках на слугинята за всички претърпени страдания, й поисках нова риза, понеже моята беше направо гнусна за гледане. Тя обаче ми отговори, че ризата се сменя само в неделя, и ми се изсмя, когато я заплаших, че ще се оплача на хазайката.