Джакомо Казанова - Приключенията на Казанова

„Той идва от Падуа, където е следвал“ — така бях представян навсякъде и това предизвикваше мълчаливото наблюдение на моите другари до съсловие и възраст, комплиментите на всички глави на семейства и милувките на старите дами. Между тях имаше в същност и не малко по-млади жени, но в този случай минаваха за възрастни, за да могат да ме целуват без стеснение. Свещеникът от Сан Самуеле, Тозело, ме зачисли към църквата си и ме представи на венецианския епископ, монсиньор Кореро, който ми изряза тонзура и четири месеца по-късно, като особена личност, ме ръкоположи в нисш чин. Задоволството на баба ми беше огромно. След това ми потърсиха добри учители, при които да продължа образованието си. Господин Бафо избра абата Скиаво, който да ме научи да пиша на правилен италиански език, особено обичания от мен език на поезията. Имах на разположение чудесно жилище, заедно с моя брат Франческо, който изучаваше театрална архитектура. Сестра ми и най-малкият ми брат живееха при баба ми в нейната къща, в която тя искаше да умре, понеже и мъжът й бил умрял там. Обитаваната от мен къща бе същата, в която умря баща ми и която майка ми още държеше под наем; тя беше голяма и много добре подредена.

Абатът Гримани виждах рядко, въпреки че той бе определен за мой покровител; напротив, завързах тесни връзки с господин Де Малипиеро, комуто свещеникът Тозело ме бе представил. Той беше сенатор, около седемдесетгодишен, който не искаше вече да се занимава с държавни работи, а си живееше щастливо в своя дворец, хранеше се добре и всяка вечер приемаше отбрано общество от дами, които явно добре бяха използували най-хубавите си години, и от остроумни господа, които бяха в течение на всичко, дето ставаше в града. Г-н Де Малипиеро беше богат и нежен, но имаше нещастието да страда три или четири пъти в годината от атаки на подагра, които нападаха ту един, ту друг негов орган, така че бяха осакатили почти цялото му тяло. Само главата, белият дроб и стомахът бяха пощадени от тях. Беше красив и показваше изтънчен вкус към добрите ястия; притежаваше тънък хумор, завидни светски познания, красноречието на венецианец и непогрешимата житейска мъдрост на сенатор. Вече се бе оттеглил от обществения живот, след като в продължение на четиридесет години е участвувал в ръководенето на държавните работи. Престанал бе да ухажва и прекрасния пол, след като е имал двадесет любовници и след като е трябвало да се примири, че повече не може да се харесва на никоя. Макар че беше почти напълно осакатен, това не се забелязваше, когато седеше, говореше или се хранеше. Хранеше се само веднъж дневно и винаги сам, защото нямаше вече нито един зъб и ядеше много бавно, не искаше да бърза само от учтивост към своите сътрапезници, а в същото време би му било неприятно и да ги застави да го чакат. Това чувство го лишаваше от удоволствието да събере на масата си приятни гости, което за отличния му готвач бе особено неприятно.

Когато свещеникът ми направи честта да ме представи на Негово превъзходителство, успях да оборя причината, която го караше да се храни сам, като го убедих, че трябва да кани само хора, които имат апетит за двама.

— Но къде да ги намеря? — попита той.

— Наистина, работата е деликатна — продължих аз, — но Ваше превъзходителство трябва просто да потърси всред гостите си. След като намерите между тях търсените, е необходимо само да ги задържите, без да се усетят, защото никой добре възпитан човек няма да е доволен да се разчуе, че има честта да се храни с Ваше превъзходителство само затова, че яде за двама.

Сенаторът оцени значението на изтъкнатите от мен доводи и каза на свещеника, че би искал на следващия ден да се храни с мен и като се убеди, че на практика съм още по-силен, отколкото на теория, той ме направи свой постоянен сътрапезник.

След като се беше отказал от всичко, но не и от собствената си природа, той се поддаде, въпреки възрастта и подаграта си, на едно любовно увлечение: влюби се в едно младо момиче, Тереза Импер, дъщеря на един актьор, която живееше в съседство с неговия дворец, така че той можеше да вижда от спалнята си нейните прозорци. Девойката бе седемнадесетгодишна, красива, своенравна и кокетна. Учеше пеене с намерение да се подготви за сцената и показвайки се постоянно на прозореца, беше подлудила стареца, но проявяваше жестокост към него. Разбира се, Тереза идваше всеки ден при него, но винаги съпроводена от майка си, една стара актриса, която беше напуснала театъра, за да спаси душата си, но си беше начертала същевременно „набожния“ план да съчетае изискванията на небето със земните дела. Тя водеше всеки ден дъщеря си на литургия и изискваше да се изповядва всяка седмица, но не пропускаше всеки следобед да я довежда при влюбения стар господин. Бях свидетел на ужасната ярост, която го обзе, когато веднъж девойката му отказа целувка под предлог, че сутринта се е причестила и не може да се реши да обиди Бога, който може би е в тялото й.

Каква гледка беше за мен, петнадесетгодишното момче, единственото, когото старият господин допускаше като мълчалив свидетел на тези еротични сцени! Бедната майка похвали отказа на младото момиче и се осмели дори да смъмри стареца, който не смееше да възрази нищо срещу нейните твърди християнски или съвсем нехристиянски доводи, макар че с мъка се противопоставяше на изкушението да захвърли първия попаднал му предмет върху главата й. Достигнал до това състояние на безпомощност, гневът взе надмощие над страстта и щом жените си отидоха, той облекчи сърцето си, като се отдаде с мен на философски съждения.

Мисълта за момичето обаче не го напускаше и тъй като не знаех как да го утеша, предложих му да се ожени. За мое най-голямо учудване той ми отговори, че тя не искала да се омъжи за него, защото се бояла от омразата на роднините му.

— Тогава предложете й някаква голяма сума или доживотна рента.

— Казва, че дори и за корона не би извършила смъртен грях.

— Трябва да я вземете насила или да я прогоните от дома си, да я махнете далеч от себе си.

— Не мога: за първото ми липова телесна сила, а за второто — морална смелост.

— Убийте я!

— Дотам и ще стигна, ако не умра преди това.

— Ваше превъзходителство е наистина за оплакване!

— Посещаваш ли я понякога?

— Не, защото бих могъл да се влюбя в нея, а това би ме направило нещастен.

— Имаш право.

След като преживях такива сцени и бях удостоен с подобни разговори, аз станах любимец на стария господин. Той ми позволи да присъствувам на вечерните му приеми, на които, както вече споменах, идваха по-възрастни дами и остроумни господа. Каза ми, че в такъв кръг бих придобил много по-голяма мъдрост, отколкото от философията на Гасенди4, която по-рано изучавах по негов съвет, вместо Аристотеловата, която той намираше смешна. Даде ми наставления, които, както казваше, трябвало да запомня добре, когато трябва да отговарям на конкретни въпроси и преди всичко да не изказвам мнението си за нищо, тъй като на моята възраст човек не бива да има още собствено мнение.

Верен на поученията и послушен на заповедите му, аз за няколко дни само успях да спечели уважението му и да бъда третиран от дамите, които идваха у него, като вътрешен човек. Като незначителен млад абат, аз трябваше да ги придружавам при посещенията им в манастирите при настанени там като пансионерки техни дъщери и сестриници. Добил бях правото без предизвестие да ходя у тях по всяко време на деня и ме коряха, ако понякога не ги посещавах. Когато влизах в стаите на младите момичета, те в първия момент се разбягваха, но щом видеха, че съм аз, се връщаха отново. Това доверие намирах направо за прелестно.

Преди ядене господин Де Малипиеро често си правеше удоволствието да ме разпитва какво приятно или интересно съм намирал у дамите от неговия кръг, но преди още да съм му отговорил, ме предупреди, че те всички били самата добродетел и ще направя лошо впечатление, ако кажа някога нещо, което не подхожда на положението, което те заемат в обществото. С такива намеци той ми даваше мъдрата поука за мълчанието.

У този сенатор се запознах със синьора Мандзони, съпруга на нотариус, за която ще говоря по-нататък. Тази достойна дама ми вдъхна най-голяма симпатия и ми даде много разумни наставления и съвети. Ако аз се бях вслушал в тях и ги следвах, животът ми нямаше да премине толкова бурно, но от друга страна, не би си струвало и труда да го описвам.

Многото интересни запознанства с дами от така нареченото висше общество разбудиха у мен желанието да добия привлекателна външност. Това обаче не се харесваше на моя свещеник, а и добрата ми баба в това отношение споделяше мнението му. Един ден той ме дръпна настрана и деликатно ми намекна, че в призванието, което съм си избрал, трябвало да мисля повече как да се харесвам на Бога със сърцето си, а не на света — с лицето си. Той ме укори за грижливо направената ми прическа и твърде нежния аромат на употребяваната от мен пудра. Каза ми, че дяволът ме е хванал за косите и че ще бъда анатемосан, ако продължавам да се държа така, и накрая ми цитира следната сентенция от един вселенски събор: „Свещеник, който се грижи за косата си, да бъде проклет“. В отговор аз му цитирах стотици примери за миришещи на мускус абати, които не са анатемосани, а оставени на мира, въпреки че са употребявали четворно повече пудра от мен. Освен това те употребяваха амброва помада, от която на дамите направо прилошаваше, докато моята жасминова помада предизвикваше комплименти във всички среди, където се появявах. Приключих с думите:

— Съжалявам, но не мога да ви послушам. Ако исках да живея в мръсотия, щях да стана капуцин, а не абат.

Без съмнение моят отговор го разсърди. Три или четири дни наред след това той придумва баба ми да го пусне в стаята ми сутринта, докато спя. Отмъстителният и фанатичен свещеник се бе промъкнал тихо до леглото ми и безмилостно отрязал с остри ножици красивите ми кичури коса отпред, от едното ухо до другото. Моят брат Франческо, който спеше в съседната стая, видял всичко, но не ме бе събудил, дори бе се зарадвал, защото самият той носеше перука и завиждаше за моята хубава, гъста коса. Между другото през целия си живот той остана завистник, макар че — обяснимо за мен — завистта му не изключваше приятелството. Неговият урок, както и всички мои, сигурно по-късно е изчезнал с настъпването на старостта.