Така дойде 19 март, денят, когато към четири часа следобед трябваше да се кача на амвона. В настроението, в което се намирах, не можах, за жалост, да се откажа от удоволствието да обядвам у граф Монте Реале. Той живееше в моята къща и беше поканил на обяд Патриция Бароци, който веднага след Великден щеше да омъжи дъщеря си. Все още стоях с цялото отбрано общество на масата, когато дойде църковният прислужник и ми каза, че ме чакат в църквата. С пълен стомах и разгорещена глава аз се сбогувах, изтичах до църквата и самонадеяно се качих на амвона.

Произнесох въведението много добре, после направих почивка, но едва изрекъл първите изречения от темата и вече не знаех как да продължа и какво да кажа. Напразно се мъчех да събера мислите си. Това, което съвсем ме обърка, бе едно замайващо мърморене между неспокойните слушатели, всеки от които бе забелязал моето смущение. Видях някои да напускат църквата, стори ми се, че чувам присмехулен смях, от което се забърках съвсем и напълно изгубих надежда да се измъкна с достойнство от създалото се неприятно положение.

Невъзможно ми е и сега да си дам сметка дали се престорих на припаднал, или наистина припаднах. Знам само, че се строполих върху амвона и ударих силно главата си в стената. В този миг бих предпочел да умра.

Двама църковни служители се притичаха и ме отнесоха в църковната канцелария. Без да кажа и дума, аз взех наметалото и шапката си, отидох в къщи и се затворих в стаята си. После облякох едно късо палто, каквото носят свещениците по полето, сложих вещите си в едно куфарче и отидох при баба да я помоля за пари. Така заминах за Падуа, за да положа третия си изпит. Към полунощ пристигнах и отидох да спя при добрия доктор Гоци, но не се изкуших да му разкажа за нещастното си приключение.

В Падуа прекарах времето, необходимо ми да се подготвя за доктората си през следващата година, и след Великден се върнах обратно във Венеция, където вече бяха забравили позора ми. Не ставаше и дума да държа проповеди или, ако правеха опити да ме придумат, бях достатъчно твърд да удържа решението си да изоставя окончателно това занятие.

В деня преди Възнесение Господне Мандзони ме представи на една млада куртизанка, която по това време предизвикваше удивлението на цяла Венеция. Наричаха я с прякора Каваками, понеже баща й бил кърпач. Това име явно я унижаваше и тя настояваше да я назовават с фамилното й име Преати, но напразно: приятелите й се задоволяваха с малкото й име Джулиета. Тази млада личност бе станала прочута благодарение на един благородник от Парма, маркиз Санвитали, който й бе заплатил сто хиляди дуката за проявената от нея благосклонност. В цяла Венеция се говореше навсякъде само за красотата на тази млада дама и посещението в дома й се считаше за връх на светската изисканост. Считаше се за щастие дори разговорът с нея и особено влизането в тесния кръг от нейни приятели. Понеже по-нататък ще говоря още много за нея, мисля, че на читателя ще е приятно да научи още повече от сега.

Един ден Джулиета, едва четиринадесетгодишна, била изпратена от баща си при един венециански благородник, Марко Муацо, да му занесе закърпената от него дреха.

Въпреки парцаливия й вид благородникът забелязал красотата й и отишъл, придружен от един известен адвокат на ме Бастиано Учели при баща й, за да я види по-отблизо. Бастиано останал изумен повече от романтичния и пъргав ум на Джулиета, отколкото от нейната красота и прелестно тяло. Той й наел отделно жилище, намерил й учител по музика и я направил своя любовница. По време на годишния панаир Бастиано я водел по всички обществени места, където тя привличала всеобщо внимание и възхищение. Джулиета напреднала в пеенето толкова бързо, че и след шест месеца е била достатъчно школувана да сключи договор с един театрален директор, който я отвел във Виена. Там играла ролята на кастрат в една опера на Метастазио7.

Адвокатът междувременно решил да я изостави и да я преотстъпи на един богат евреин, който също така скоро се отказал от нея, след като й подарил няколко разкошни диаманти.

Джулиета се появила на виенската сцена и хубостта й спечелила такива аплодисменти, каквито нейният посредствен талант никога не би могъл да й донесе. Но тъй като тълпата обожатели, която искала да се принесе в жертва на своя кумир, се увеличавала с всяка седмица и това направило приключенията й премного очебийни, благородната Мария Тереза не счела, че трябва да търпи този нов култ в собствената си столица и дала на хубавата актриса да разбере, че трябва незабавно да напусне Виена.

Граф Спада я обсебил и довел отново във Венеция, откъдето тя се преместила в Парма, за да пее в тамошната опера. Тук тя запалила маркиз Санвитали, но една вечер жена му я заварила в своята ложа и при някаква неуместна забележка й залепила една здрава плесница. Така Джулиета се отказала от сцената. Върнала се отново във Венеция, където, вследствие изгонването й от Виена, не могла да намери щастие. По това време изгонването бе станало любим похват за злепоставяне на актриси и подобни дами. Когато искаха да унижат някоя певица или танцьорка, просто казваха за нея, че не е била достатъчно ценена, щом са я изгонили от Виена.

Стефано Кверини ди Папоце стана неин официален любовник, но в началото на 1740 г. маркиз Санвитали отново се яви на арената и прогони всички. Та и как може да се устои на този маркиз! Той започна с това, че подари на хубавицата сто хиляди дуката, и за да не смятат това за слабост и безумно разсипничество, каза, че сумата едва ли би стигнала, за да обезщети Джулиета за плесницата, получена от жена му. Впрочем, обидената никога не призна тази плесница, тъй като разбираше чудесно, че такова признание би я унижило. Тя предпочете да отдаде подаръка само на великодушието на своя любовник. И имаше право: една призната плесница би била петно за нейните прелести, така че тя реши, че има повече сметка да ги цени по тяхната интимна стойност.

И така, в 1741 господин Мандзони ме представи на тази нова Фрина като млад абат, започнал да си създава име. Намерихме я обиколена от седем-осем поклонници, заети да я ухажват. Лежеше в небрежна поза върху една кушетка до Кверини. Нейният вид ме изненада. Тя ме изгледа от главата до петите, като че бяха ме изложили за продан, и с тон на господарка ми каза, че й е приятно да се запознае с мене. След това ме покани да седна. Сега дойде моят ред да я наблюдавам внимателно и много добре, тъй като малкият салон бе осветен от не по-малко от двадесет свещи.

Джулиета бе вече на осемнадесет години. Кожата й бе ослепително бяла, но розовината на страните й, пурпурната червенина на устните й, черните, тънки и красиво извити вежди ми изглеждаха по-скоро изкуствени, отколкото естествени. Зъбите й бяха като два реда перли и толкова красиви, че човек забравяше устата, която бе като че ли прекалено голяма. Изглеждаше, че се усмихва постоянно и това бе може би естествено, а може би и навик. Покритите й с лек воал гърди като че канеха боговете на любовта, но аз издържах на тяхната прелест. Гривните и пръстените, с които бяха обсипани ръцете й, не ми попречиха да установя, че ръката й бе доста голяма и месеста, и макар че грижливо криеше краката си, един предателски чехъл, който се подаваше изпод роклята й, бе достатъчен, за да ми подскаже, че те бяха в подходящо съотношение с нейния ръст, едно неприятно съотношение, което не се харесва не само на китайците и испанците, но и на всички мъже с добър вкус. От една едра жена се иска да има малък крак и този вкус съвсем не е нов, тъй като го е притежавал още господин Олоферн, иначе не би намерил госпожа Юдит8 за толкова хубава. (Сандалите й му грабнаха погледа). Общо взето, аз я намирах привлекателна, но след като я наблюдавах достатъчно време и съвсем подробно и сравних хубостта й със стоте хиляди дуката, които бяха платени за нея, за голямо мое учудване намерих, че съм твърде безразличен и не чувствувам ни най-малко изкушение да дам дори и една-единствена цехина, за да видя онези прелести, които дрехите скриваха от погледа ми.

Бях едва от четвърт час там, когато плясъкът на весла възвести пристигането на разточителния маркиз. Ние станахме и господин Кверини напусна бързо своето място, без да се притесни ни най-малко. Маркиз Де Санвитали, вече възрастен господин, който беше пътувал много, седна до нея, но не на кушетката. Това накара хубавицата да се обърне. Сега можех да виждам пред себе си и това, което дотогава можех да наблюдавам само отстрани.

След като посетих Джулиета още четири-пет пъти, реших, че съм направил вече пълна преценка на нейната истинска цена, така че когато една вечер ме запитаха за нея в обществото на сенатора Малипиеро, казах, че тя може да се хареса само на лакомници или на хора с притъпен вкус, понеже не притежава нито естествени природни прелести, нито тона на елегантното общество, няма особен талант и изискани маниери, с една дума, липсва й всичко онова, което хората от доброто общество очакват да открият в една жена. Моята присъда допадна на цялото общество, но господин Де Малипиеро ми прошепна на ухото, че Джулиета сигурно ще научи как съм я обрисувал и ще стане моя неприятелка. Предположението му се потвърди.

Направи ми впечатление, че Джулиета много рядко се обръщаше към мен и всеки път, когато ме поглеждаше, си служеше с очила или свиваше клепачите си, като че искаше да ме лиши от честта да се порадвам на нейните неописуемо красиви очи. А те наистина бяха много изразително очертани, сини като синчец, с невероятно бляскав ирис, какъвто понякога природата дарява само в младостта, защото обикновено към четиридесетата година, след като вече е направил куп чудеса, той изчезва постепенно. Само Фридрих Велики е запазил този блясък на очите чак до смъртта си.

Описанието, което дадох за Джулиета у господин Де Малипиеро, й бе предадено веднага от един бъбрив доносник, държавния книговодител Савиеро Кортантини. Когато един ден бяхме заедно с господин Мандзони у нея, тя му каза, че някакъв голям познавач открил недостатъци у нея, което би трябвало да я натъжи, но тя се пази да изброи тези недостатъци поотделно. Естествено, забелязах, че с това иска да ме засегне, но ме остави да чакам цял час. Когато най-сетне разговорът се пренесе върху един концерт, който артистът Имер беше уредил и в който беше блеснала неговата дъщеря Тереза, тя се обърна към мене и ме попита какво прави господин Де Малипиеро с нея. Отговорих й, че я възпитава.

— Той може да прави това — ми отговори тя, — защото е много умен, но бих искала да зная какво прави за вас?

— Всичко, каквото може.

— Казаха ми, че ви намирал малко глупав.

Естествено, избухна смях. Аз бях малко объркан, понеже не съобразих какво да отговоря, и след като останах още около четвърт час там смутен и в неудобство, взех твърдото решение да не стъпвам повече в дома й. Когато на другия ден по време на ядене разказах тази история на моя стар сенатор, той се разсмя сърдечно.

През цялото лято мечтаех за моята Анджела, която срещнах при учителката по плетене, но нейното прекалено въздържание ме нервираше и любовта ми вече се бе превърнала в мъка. За моята пламенна природа бе нужна любовница като Бетина, която знаеше да задоволява страстта ми, без да я гаси. Поради това, че самият до известна степен бях още чист, оказвах на младото момиче най-голямо уважение. В моите очи тя беше като паладиума на Кекропс9. Бях още новак, понякога свенлив в обществото на дами и моята глупост стигаше дотам, че ги ревнувах дори от съпрузите им.

Анджела отказваше всичко, което й предлагах, макар че не беше кокетка. Страстта ми към нея ме гореше. Възторжените речи, които й държах, имаха по-голямо въздействие върху две сестри, нейни приятелки, отколкото върху нея самата и ако погледът ми не беше прикован само в това безсърдечно момиче, без съмнение бих забелязал, че другите две бяха много по-красиви и по-чувствителни. Моите заслепени очи обаче виждаха само нея. На всички мои нежности тя отговаряше, че е готова да стане моя жена, и казваше, че моите желания не бива да отиват по-далеч, а когато се реши да ми признае, че страда също като мен, вярваше, че ми е оказала най-голямата възможна милост.

В такова настроение се намирах, когато в началото на есента получих писмо от графиня Монте Реале. Тя ме молеше да прекарам известно време в нейното имение Пазеано. Очакваше блестящо общество и посещението на дъщеря си, която беше омъжена за един благородник във Венеция. Дъщерята се оказа духовита и хубава, с такива очарователни очи, че тяхната красота компенсираше липсата на други прелести. Аз приех поканата и намерих в Пазеано удоволствие и весело настроение. Не беше трудно и аз от своя страна да допринеса още за това и да забравя за известно време упоритостта на моята жестока Анджела.