Бях нетърпелив да изследвам околността и казах на монаха да остане при Сорадачи, защото не исках да оставя последния сам. След това тръгнах. Сега се намирах над килията на графа, спуснах се в нея и прегърнах сърдечно достойния старец. Видях, че поради телосложението си той не бе в състояние да извърши бягството по един наклонен и покрит изцяло с оловни плочи покрив. Попита ме за плана ми и ми каза, че според него съм действувал малко лекомислено.

— Ще вървя напред, докато намеря свободата или смъртта.

Той ми раздруса ръката и каза:

— Ако мислите да пробиете покрива и да потърсите път по оловните плочи и слезете оттам, то не виждам никаква възможност за успех, освен ако нямате крила, а аз нямам смелостта да ви придружа, ще остана тук и ще моля бога за вас.

Излязох отново да изследвам големия покрив. Като се промъкнах колкото бе възможно в най-външния страничен ъгъл, стъпих най-после върху гредите, с които са изпълнени таваните на всички големи дворци. Изпробвах дъските с края на моя лост и имах щастието да ги намеря полуизгнили. При всеки удар с лоста се разпадаше на прах всичко, което докосвах. Като видях, че за по-малко от един час можах да направя една достатъчно голяма дупка, завърнах се в моята килия и прекарах там четири часа да разрязвам чаршафите, одеялата, дюшеците и сламеника, за да направя от тях въжета. Всички възли направих сам и се уверих в тяхната здравина, защото един-единствен лошо стегнат възел би могъл да ни струва живота. Най-сетне се видях притежател на въжета, чиято обща дължина възлизаше на сто разтега236.

При големи начинания има известни неща, от които зависи всичко и които водачът, ако иска да има успех, не бива да предостави на друг човек. Когато въжетата бяха готови, опаковах заедно моята дреха, моето копринено наметало, няколко ризи, чорапи и носни кърпи и всичките отидохме в килията на графа. Добрият стар господин поздрави Сорадачи, за това че е бил поставен в моята килия и чрез това ще добие скоро отново свободата си. Смаяното лице на Сорадачи ме разсмиваше. Бях хвърлил вече маската на Тартюф, която ми бе станала отвратително неудобна, и която трябваше да сложа заради нехранимайкото. Той явно бе убеден, че съм го излъгал, но не разбираше нищо от цялата работа, защото не можеше да отгатне как бях контактувал с мнимия ангел, тъй че можех да го карам да идва и да си отива в определен час. Той слушаше внимателно графа, който ни казваше, че сме щели да се опропастим и като истински страхливец обмисляше вече в главата си плана как да се откаже от опасното пътуване. Казах на монаха да направи своя пакет, като аз сам ще довърша дупката към покрива.

Към осем часа вечерта завърших дупката, без да имам нужда от чужда помощ. Бях раздробил на прах дъските и отверстието бе два пъти по-голямо, отколкото бе необходимо. Цялата оловна плоча лежеше пред мен. Не можех да я повдигна сам, защото беше запоена. Монахът ми помогна, като пъхнах лоста между дъждовната тръба и плочата удаде ми се да разкъртя последната. Аз промъкнах главата си през дупката и видях със съжаление, че луната, която се намираше в първата си четвърт пръскаше обилна светлина. Това нещастие трябваше да се понесе с търпение, трябваше да дочакаме полунощ, когато луната щеше да изчезне, за да освети обратната страна, защото в една толкова очарователна нощ, сигурно цялото добро общество се намираше на площада Сан Марко и следователно не можехме да се изложим на лунната светлина върху покрива. Нашите сенки биха паднали на площад Сан Марко. Очите на всички биха се отправили към нас и чудноватата сцена би възбудила непременно всеобщо любопитство, а особено това на месер-гранде и неговите полицаи, които са единствените пазачи във Венеция. И неприятното им усърдие би разстроило скоро хубавия ни план. И тъй, реших да излезем на покрива едва след залязването на луната. Призовах божията помощ, но не исках никакви чудеса. Изложен на капризите на щастието, трябваше да му оставя по възможност по-малко точки за нападение, ако планът ми пропаднеше, то исках поне да съм предпазен от укора, че съм направил грешка. Луната щеше да залезе след единадесет часа, а слънцето се появяваше едва в седем и половина, по такъв начин ни оставаха до разсъмване седем часа пълна тъмнина и ни можехме да действуваме. Имахме доста трудности пред нас, но за седем часа трябваше да смогнем да постигнем нашата цел. Казах на отец Балби, че бихме могли да прекараме три часа в разговор с граф Асквино. Помолих го да му съобщи предварително, че имам нужда от тридесет цехини, които го моля да ми заеме, защото те могат да ми бъдат от такава важност, както бе лостът за извършеното досега. Той изпълни поръчката ми и след четири минути се върна с отговора да отида сам, тъй като графът желаел да говори с мен без свидетели. Бедният стар господин ми каза много приятелски, че за да избягам, не съм имал нужда от пари, той нямал никакви, имал многобройно семейство и ако съм заминел, парите, който той ми е дал, щели да бъдат загубени. С една дума, каза още цял куп подобни излишни неща, за да прикрие с тях своето скъперничество или своето нежелание да дава в заем пари. Моят отговор продължи половин час. Приведох убедителни основания, но последните са били винаги безсилни, откакто съществува светът, защото най-красивите риторически изрази отскачат от стоманената броня на най-упоритата от всички страсти. Налице беше случаят „Който не иска, трябва да се набие“, но аз не бях достатъчно жесток, за да употребя насилие спрямо един нещастен старец. Най-сетне му казах, че ако иска да избяга заедно с нас, аз ще го нося на раменете си, както Еней — своя баща Анхис, но ако иска да остане, за да моли бога да бди над нас, то молбата му би била непоследователна, защото той би молил бога да успее едно дело, за което сам той не е пожелал да допринесе дори и с най-обикновени средства.

Той ми отговори, като заплака. Аз се развълнувах. Той ме запита дали биха ми стигнали две цехини, на което отговорих, че всичко трябва да ми бъде достатъчно. Той ми даде двете цехини, като ме помоли да му ги дам обратно, ако след като направя обиколката по покрива видя, че най-разумното би било да се върна в килията си. Обещах му това, малко изненадан, че можеше да допусне, че бих се решил да се върна. Той не ме познаваше, бях твърдо решен по-скоро да умра, отколкото да се върна на едно място, което след това не бих напуснал вече жив.

Повиках приятелите си и ние поставихме целия си багаж до дупката, след като бях разпределил стоте разтега въжета на две връзки. После разговаряхме в продължение на два часа и си спомнихме не без удоволствие за различните превратности на нашето предприятие. Първото указание, което отец Балби ми даде за своя благороден характер, се изрази в това, че той ми повтори десет пъти, че не съм удържал думата си, тъй като съм го уверил, че моят план бил готов и сигурен, а случаят съвсем не бил такъв. Дръзко ми каза, че ако знаел това предварително, нямало да ме освободи от моята килия. Графът ми каза също с всичката сериозност на своите седемдесет години, че най-умното било да се откажа от рискованото си начинание, защото било невъзможно да сполуча, напротив, очевидно било, че в момента съществувала много по-голяма опасност да загубим при изпълнението му живота си. Това, което той ми каза, бе типична адвокатска реч, отгатнах веднага, че истинската причина за неговото усърдие бяха двете цехини, които трябваше да му върна, ако успее да ме убеди да остана.

— Покритият с оловни плочи покрив — каза той, — е толкова стръмен, че няма да можете да ходите по него, защото едва ли ще бъдете в състояние да се държите прави, покривът е снабден наистина със седем или осем капандури, но те всички са с железни решетки, защото са отдалечени от стряхата и защото на тях не може да се стъпи сигурно. Въжетата, които имате, няма да ви послужат за нищо, понеже няма да намерите място, за да ги закрепите. А даже и да намерите такова място, не бихте си помогнали, защото човек не може да слезе от такава височина, тъй като няма за какво да се прикрепя докато стигне до долу. Трябва да вържете въжето около тялото си и един от вас тримата да спуснете двамата си другари един след друг като някое ведро или вързоп дърва. Този обаче, който направи това, би трябвало да остане жив, да се върне в килията си. Кой от вас тримата се чувствува готов за такова милостиво, но опасно дело? А дори да приемем, че един от вас е такъв герой, то кажете ми от коя страна искате да се спуснете? Във всеки случай не към площада, защото биха ви видели, към църквата е невъзможно, защото там бихте били затворени, за страната, обърната към двора, не може и да се мисли, защото там бихте попаднали в ръцете на полицаите, които обикалят постоянна. Значи можете да се спуснете само откъм страната на канала, а имате ли там гондола, която да ви чака, или някой кораб? Не. Ще бъдете принудени, значи да скочите във водата и да плувате до Санта Аполония, там ще пристигнете в плачевно състояние и няма да знаете накъде да бягате по-нататък. Помислете си, че можете лесно да се плъзнете по оловните плочи, а ако паднете в канала, ще бъдете загубени, дори и да можете да плувате като акули, защото при голямата височина на зданието и малката дълбочина на водата, падането може да бъде само смъртоносно. Ще бъдете смазани, понеже три или четири стъпки вода не са достатъчни, за да спрат действието на тежестта, когато тялото ви пада от такава голяма височина. Бихте се считали даже за щастливи, ако стигнете долу само със строшени крака или ръце.

Тази реч, която при нашето положение бе много неуместна, накара кръвта ми да кипне. Въпреки това, имах смелостта да го изслушам с едно търпение, което обикновено не притежавах. Безогледните укори на графа ме възмущаваха и имах голямо желание да му отвърна грубо, но чувствувах, че се намирам в деликатно положение и можех лесно да разваля собственото си дело, защото имах работа с един страхливец, който бе в състояние да ми отговори, че не бил дотолкова отчаян, че да рискува живота си да тръгне сам. Ако обаче останех сам, не бих могъл да разчитам на успех. Казах с приятелски тон, че съм сигурен в успеха на моето предприятие, макар че не мога да им съобщя подробности.

— Вашите мъдри съображения — казах на граф Асквино — ще ме подтикнат да действувам предпазливо. Имам доверие в бога и в своите собствени сили и ще преодолея всички трудности.

От време на време протягах ръката си, за да се уверя дали Сорадачи е още тук, защото през цялото време той не каза нито дума. Засмях се при мисълта какво става сега в главата му, след като беше съвсем сигурен, че го бях измамил. Към десет и половина часа му казах да види къде се намира сега луната. Той ме послуша, върна се веднага и ми каза, че след час и половина луната нямало да се вижда вече, а една извънредно гъста мъгла щяла да направи оловните покриви много хлъзгави, и опасни.

— За мен е достатъчно — отговорих му аз, — че мъглата не е зехтин. Опаковай наметалото си с една част от въжетата. Трябва да ги разпределим на равни връзки.

За моя голяма изненада той прегърна колената ми, след това хвана ръцете ми и ги целуна. Плачейки, ми каза:

— Моля ви, не искайте смъртта ми! Зная положително, че ще падна в канала. Не мога да ви принеса най-малката полза. Ах! Оставете ме тук и аз ще моля през нощта свети Франциск за вас. Във вашата власт е да ме убедите, но никога няма да ви последвам.

Естествено глупакът не знаеше, колко много молбата му съвпадаше с моите желания!

— Ти си прав, остани тук, но ти позволявам това при условие, че ще се молиш на свети Франциск. Преди това обаче донеси тук всички мои книги, искам да ги оставя на графа.

Той се подчини, без да възрази нищо и без съмнение с голяма радост. Моите книги струваха най-малко сто талера. Графът ми каза, че ще ми ги предаде при завръщането ми.

— Вие няма да ме видите вече тук, можете да разчитате на това. Книгите ще ви обезщетят за вашите две цехини. Извънредно приятно ми е, че подлецът Сорадачи няма смелостта да ме последва, той би ме затруднил. Освен това, мизерникът не е достоен да сподели с отец Балби и с мен честта на едно толкова красиво бягство.

— Това е вярно, каза графът, но възможно е утре да има основание да се поздрави за това.

Помолих графа за перо, мастило и хартия, които той имаше въпреки забраната, защото забраните не значеха нищо за Лоренцо, който за един талер би продал и самия свети Марко. Написах следващото по-долу писмо, което предадох на Сородачи и което не можах да прочета повторно, защото се намирахме на тъмно. Започнах с предсказанието на един мечтател, което написах на латински език.

„Аз не ще умра, а ще живея, за да възпявам славата на господа“.