Не исках да рискувам да загубя чрез една непредпазливост плода на толкова труд и опасности. За да отстраня всякакви следи, стълбата трябваше съвсем да изчезне. Понеже нямаше кой да ми помогне, реших да се спусна сам до водосточната тръба, за да вдигна стълбата и тъй да постигна целта си. Така и направих, но при такава голяма опасност, че само благодарение на някакво чудо не заплатих с живота си за своята смелост. Пуснах въжето, без да се грижа повече за стълбата. Нямаше защо да се страхувам, че ще падне в канала, тъй като тя се бе закачила здраво с третото си стъпало за тръбата. С лоста в ръка се спуснах сега чак до мраморната водосточна тръба. Докоснах последната с върха на краката си, докато лежах по корем. В това положение, събирайки всичките си сили, можах да повдигна отзад стълбата и да я тикна същевременно напред. За голяма моя радост видях, че тя бе влязла с около една стъпка по-дълбоко в капандурата. Читателят ще разбере, че по такъв начин тежестта й се намаляваше значително. Касаеше се да я вкарам само още две стъпки по-навътре, като я повдигна същевременно толкова нагоре, тъй като, щом станеше това, трябваше само да легна отново на покрива на капандурата, за да вкарам цялата стълба с помощта на въжето. За да я вдигна сега толкова високо, колкото бе нужно, се изправих на колената си. Но в резултат на напрежението, се плъзнах и останах върху покрива само с гърдите си и с двата лакътя.

Ужасен момент! И днес още потрепервам при спомена за него. Читателят едва ли е в състояние да си представи целия ми ужас. В инстинкт за самосъхранение напрегнах почти несъзнателно всичките си сили, за да се задържа и мога да кажа, че това ми се отдаде по някакво чудо. Не изгубих нито за момент хладнокръвие и най-сетне, като напрегнах всичките сили на ръцете си, успях да се повдигна, така че тежестта на тялото ми почиваше върху дланите, докато същевременно се опирах и на долната част на тялото си. За щастие, нямаше защо да се грижа повече за стълбата, понеже при необикновено голямото усилие, което щеше да ми излезе толкова скъпо, имах щастието да я тикна три стъпки по-дълбоко в капандурата, така че тя стоеше там неподвижна.

Като се държах опрян на дланите си и на областта между долната част на трупа и бедрата, върху ръба на водосточната тръба, видях, че бих бил вън от всякаква опасност, ако можех да повдигна десния си крак и да поставя първо едното, а после и другото коляно върху тръбата. Но страданията ми не бяха се свършили. Вследствие напрежението, сухожилията ми се бяха свили тъй силно, че един извънредно болезнен гърч парализира всичките ми крайници. Все пак не се отчаях, а останах неподвижно, докато мине атаката. Знаех, че това беше най-доброто средство срещу гърча, защото го бях изпробвал често върху себе си. Колко ужасен беше този момент! След две минути поднових усилията си и достигнах успешно с двете си колена водосточната тръба. След като си поех дъх, повдигнах внимателно стълбата, докато тя затрепери най-сетне успоредно с малкия покрив на капандурата. Това ми стигаше, тъй като ми бяха добре познати законите на равновесието. Взех отново лоста си в ръка и се покатерих по същия начин на капандурата. Сега вкарах без голям труд цялата стълба, чийто край пое моя другар. Хвърлих на пода дрехите си, въжетата и изкъртената решетка и слязох по стълбата. Монахът ме прие преизпълнен от радост и сложи стълбата настрана. Опипвайки с ръце наоколо, ние изследвахме тъмното помещение, в което се намирахме. То бе около тридесет крачки дълго и двадесет крачки широко.

На единия край намерихме една двойна врата, която се състоеше от железни пръчки. Това беше лошо предзнаменование. Но когато поставих ръката си на намиращата се в средата дръжка, последната се подаде на натиска и вратата се отвори. Най-напред тръгнахме по протежение на стените около новото помещение, но когато искахме да го пресечем, блъснахме се в една голяма маса, която бе заобиколена със столове и кресла. Върнахме се към мястото, където бяхме намерили прозорци и отворихме един от тях. Но при светлината на звездите съгледахме само бездните между куполите на дома. Нито за миг не помислих да сляза оттук, защото знаех къде ще попадна. Затворих отново прозореца. Напуснахме залата и се върнахме на мястото, където бяхме оставили багажа си. Изтощен телесно и душевно до крайна степен, се отпуснах върху пода. Поставих една връзка въжета под главата си и една сладка дрямка ме овладя. Предоставих се на нея съвсем безволен. Би ми било невъзможно да противостоя на съня, дори и да знаех, че той щеше да ми струва живота. Спомням си добре и досега какво блажено чувство изпитвах, когато заспивах.

Спах в продължение на три и половина часа. Виковете и силното разтърсване на монаха едва можаха да ме разбудят. Той ми каза, че току-що ударило пет часа и не можел да разбере как съм могъл да спя в положението, в което се намирахме. За него бе неразбираемо, за мен обаче — не. Сънят ми не беше по моя воля. Бях се поддал на изтощената си природа и лежах, тъй да се каже, в последно издихание. В това изтощение нямаше нищо чудно. От два дни не бях нито ял, нито заспивал от вълнение, а усилията, които трябваше да направя, надвишаваха това, което един човек може да даде при обикновени условия. Те биха били достатъчни да изтощят напълно силите на който и да било. Освен това, този благотворен сън ми бе възвърнал старата сила, а и както забелязах с голяма радост, тъмнината се бе толкова разсеяла, че можехме да действуваме по-уверено и по-бързо.

Щом се огледах, извиках:

— Това не е затвор. Тук трябва да има някой лесно намираем изход.

Тръгнахме към стената, която се намираше срещу желязната врата и ми се стори, че разпознавам в един много тесен ъгъл врата. Опипах я с пръсти и най-сетне намерих дупка за ключ. Пъхнах в нея моя лост и с три или четири удара разбих ключалката. Влязохме в една малка стая, където намерих върху една маса един ключ. Опитах го на една срещуположна врата, завъртях го и видях, че тя се отключи. Поставих ключа обратно на масата, където го бях намерил, и помолих монаха да вземе нашите пакети. След това напуснахме стаята и се озовахме в един коридор, в който се намираха ниши, изпълнени с книжа. Това бяха архиви. Открих една малка каменна стълба и тръгнах по нея. Намерих една друга, слязох също и по нея и стигнах до една стъклена врата. Отворих я и се намерих изведнъж в една зала, която познавах. Отворих един прозорец. Би ми било лесно да се прехвърля през него, но тогава бих се намерил в лабиринта на малките дворчета, които заобикалят църквата Сан Марко. За Бога, само не подобна глупост!

Върху едно писалище видях един железен инструмент със закръглен връх и дървена дръжка. Той служеше на секретаря на канцеларията да пробива пергаментите и да прикрепя посредством един конец оловния печат. Взех инструмента. Отворих писалището и намерих препис от едно писмо, с което на проведитора на Корфу се съобщаваше за изпращането на три хиляди цехини за поправка на крепостта. Потърсих цехините. Нямаше ги. Бог знае с какво удоволствие бих ги взел и как бих се изсмял на монаха, ако би ме обвинил, че извършвам кражба. Бих погледнал на тази сума като на подарък от небето и съвсем откровено бих се смятал за неин собственик според правата на завоевателя.

Отидох до вратата на канцеларията и пъхнах лоста в ключалката. За по-малко от минута обаче се уверих, че няма да мога да строша ключалката и затова реших да направя бързо една дупка в едното крило на вратата. Избрах си едно място, където дървото имаше малко чепове. Залових се веднага за работа и с бързи удари на лоста си пробивах и разцепвах дървото, доколкото можех. Монахът ми помагаше според силите си с дебелото шило, което бях намерил върху писалището. Но той трепереше при ехтящия шум, който вдигаше моя лост, щом го забивах в дървото, и който навярно се чуваше на далечно разстояние. Чувствувах много добре голямата опасност, но не ми оставаше нищо друго, освен да продължа.

След половин час дупката бе вече задоволително широка, защото без трион едва ли бих могъл да я направя още по-широка. Ръбовете й изглеждаха страшни, понеже по тях се издаваха остри цепленки, които можеха да ни раздерат дрехите и ни наранят. Дупката се намираше на пет стъпки от пода. Поставихме пред нея две столчета едно до друго и се качихме върху тях.

Монахът се пъхна със скръстени ръце и с главата напред в дупката. Задържах го първо за бедрата, после за краката и ми се отдаде да го пробутам. Не се безпокоях от това, че стаята, към която водеше вратата, беше тъмна, понеже познавах мястото. Когато моят другар бе от другата страна, му подадох нашите пакети. Оставих само въжетата. След това поставих трето столче върху двете първи и се качих върху него, така че дупката се намираше вече на височината на бедрата ми. Пъхнах се в нея до долната част на тялото, макар че това ми създаваше големи затруднения, понеже дупката бе много тясна, нямах опора за ръцете си и понеже никой не ме буташе отзад, както аз бях напъхал монаха. Казах на Балби да ме хване и тегли, без да обръща внимание, дали ще бъда разпокъсан. Той се подчини и аз имах твърдостта да понеса ужасните болки, които ми причиняваха острите цепленки на дървото, като ми раздираха слабините и бедрата.

Когато най-сетне преминах успешно, взех бързо моя пакет, слязох по две стълби и отворих без труд вратата на коридора, който води към голямата врата на Кралската стълба и до който се намира кабинетът на военния министър. Тази голяма врата бе затворена, както тази на залата с архивите, и от пръв поглед видях, че не можех да сторя нищо на тази врата без млат или патрон за разбиване. Лостът, който имах в ръката си, като че ли ми казваше: това е краят, не мога да ви помогна вече. Можеш да ме захвърлиш. Лостът бе оръдието на моята свобода. Обичах го. Той бе достоен да виси като благодарствена жертва над олтара на свободата и спасението. Затова го задържах.

Напълно спокоен и съсредоточен седнах на един стол и казах на монаха:

— Седнете и вие. Моето дело е свършено. Бог или щастието трябва да направят останалото. Нека небесният водач за останалото да се грижи. Или пък щастието, ако той не се погрижи. Не зная дали хората от двореца ще дойдат да чистят днес, в деня на всички светии или утре на Задушница. Ако дойде някой, аз ще избягам щом се отвори вратата, а вие ще ме последвате. А ако не дойде никой, то не се мърдам оттук. Дори да умра от глад, не може нищо да се направи.

От тези ми думи нещастният монах изпадна в ужасна ярост. Той ме нарече обезумял глупак, съблазнител, измамник, лъжец. Това не ме развълнува и аз го оставих да ругае. Внезапно удари шест часа. От събуждането ми на тавана бе изминал само един час.

Сега най-важното за мен бе да се преоблека напълно. Отец Балби изглеждаше като селянин, но дрехите му не бяха разпокъсани и покрити с кръв като моите. Неговата жилетка от червена фланела и неговите панталони от виолетова кожа бяха здрави. А аз изглеждах достоен за съжаление — облян в кръв и с дрехи на парцали. Над коляното ми кървяха две дълбоки рани, които бях получил при дъждовната тръба. Дупката във вратата на канцеларията ми беше раздрала жилетката, ризата, панталоните, слабините и бедрата. Навсякъде имах ужасни наранявания. Разкъсах няколко носни кърпи и се превързах с тях, доколкото можах. След това облякох красивия си костюм, в който навярно изглеждах доста смешен през студените есенни дни. Подредих косата си, доколкото това ми се отдаде в мрежата, извадих бели чорапи, сложих си поради липса на друга риза с дантели и облякох още две отгоре. Носните кърпи и чорапите пъхнах в джобовете си, а всичко останало хвърлих в един ъгъл. Метнах моето красиво наметало на рамената на монаха и добрият човек изглеждаше, като че ли го бе откраднал. Аз трябва да съм изглеждал като кавалер, който е бил на бал, след това е прекарал нощта на някое лошо място и там се е малко разрошил. Само превръзките на моите колена, които се виждаха, не отиваха към моята малка неподходяща елегантност.

В този елегантен костюм, със своята красива шапка с испанска златна дантела и бяло перо, пристъпих към един отворен прозорец. Няколко безделници, които (както узнах две години по-късно в Париж) се намираха случайно в двора на Двореца на дожите, се учудиха, че един толкова изискано облечен господин като мене може да бъде горе в този час, отидоха при човека, който имаше ключ от тази зала, и му съобщиха това. Той помислил, че може би е затворил някого предния ден, взе ключовете и се качи горе. Ядосах се, задето се бях показал на прозореца. Не знаех, че тъкмо това беше най-голямото щастие за мен. Седнах отново до монаха и се оставих да бъда руган от него, когато внезапно до ухото ми достигна дрънкане на ключове. Съвсем възбуден, скочих и погледнах през една малка цепнатина, която за щастие се намираше между двете крила на вратата. Видях само един човек без шапка, само с една перука на главата, той се качваше бавно по стълбата, държащ в ръката си голяма връзка ключове. Казах на монаха с много сериозен тон да не си отваря устата, а да върви след мен и да ме последва веднага. Държах в дясната си ръка лоста си, скрит под дрехата. Застанах пред вратата тъй, че да мога да изляза веднага, щом бъде отворена. Молех се на Бога човекът да не ми окаже никаква съпротива, понеже в такъв случай бих се видял принуден да го поваля, а бях решен на това. Вратата се отвори. При вида ми бедния човек застана като вкаменен. Без да се спра, без да кажа нито дума, използувах слисването му и се спуснах бързо по стълбата, монахът след мене. С бързи крачки, но не като беглец, се обърнах към великолепната така наречена Гигантска стълба, без да слушам Балби, който непрекъсната ми викаше: