— В църквата! В църквата!

Вратата на църквата бе отдалечена на двадесет крачки от стълбата, но църквите във Венеция отдавна вече не предлагаха сигурност на преследвани престъпници и затова никой не търсеше убежище в тях. Монахът знаеше това, но в страха си го забрави. По-късно ми каза, че ме подканил да вляза в църквата само защото някакво религиозно чувство го привлякло към олтара.

— Защо не отидохте там самичък?

— Не исках да ви напусна.

Той би трябвало да каже: не исках да ви загубя.

Сигурността, която търсех, се намираше извън границите на светлейшата република и аз бях вече поел пътя за там. Мислено бях вече стигнал. Но касаеше се да стигна също и телесно. Упътих се право към Кралската врата на Двореца на дожите. Без да погледна никого — това е най-доброто средство да не ви се обръща внимание — отидох през малкия Марков площад до брега, качих се в първата срещната гондола и казах съвсем високо на гондолиера, който стоеше на задната част:

— Искам да отида във Фазина, повикай бързо още един гребец.

Такъв се намираше съвсем наблизо и докато гондолата бе отвързана, седнах на средното подплатено седалище, а монахът на страничната скамейка. Чудноватата фигура на Балби, без шапка и с красиво наметало върху рамената, моят неподходящ за времето костюм, всичко това трябваше да наведе хората на мисълта, че съм някой шарлатанин или астролог.

Щом заобиколихме митницата, лодкарите започнаха да гребат силно по Канала на Джудека, по който трябваше да се мине, за да се стигне до Фузина или до Местре, където в действителност исках да отида. Когато бяхме изминали половината канал, протегнах главата си през прозореца и попитах задния гондолиер:

— Мислиш ли, че ще стигнем в Местре преди осем часа?

— Но, господине, вие казахте, че искате да отидете във Фузина.

— Ти си луд, аз казах към Местре.

Вторият лодкар ми каза, че се лъжа и моят глупав монах, като усърден християнин и голям приятел на истината, повтори естествено, че не съм прав. Имах желание да го накажа с един ритник за ужасната му глупост, но се сетих, че не всеки, който желае, може да бъде умен. Изсмях се високо и признах, че може би съм казал погрешно, но в действителност имам намерение да отида в Местре. Не получих отговор, но след малко гондолиерът ми каза, че бил готов да кара и за Англия, ако поискам.

— Браво, значи към Местре.

— След три четвърти час сме там, тъй като вятърът и течението са благоприятни.

Много доволен, аз погледнах назад канала, който дотогава никога не ми се бе виждал толкова красив, особено защото нито една лодка не плуваше зад нас. Утрото бе великолепно, въздухът — чист, слънцето ни изпращаше първите си прекрасни лъчи и двамата лодкари гребяха силно и сръчно. И когато си припомних ужасната нощ, която бях прекарал, опасностите, от които се бях отървал, мястото, където един ден преди това бях затворник, след това всички случайности, които бяха благоприятни за мене, когато си спомних за свободата, на която току-що започнах да се наслаждавам и която беше пред мен с целия си блясък — тогава ме обзе благодарност към бога, избликът на чувства почти ме задуши и аз избухнах в плач.

Моят чудноват другар, който освен когато даде право на лодкарите, не бе казал нито дума, помисли, че трябва да ме утеши. Но той се излъга относно причината на сълзите ми и неумелият начин, по който се опита да ме утешава, има за последствие облекчителните ми сълзи да преминат в един своеобразен смях, който го наведе на друго, също така погрешно предположение. Той помисли, че съм полудял. Бедният монах беше глупав, както казах вече, зъл беше само защото бе глупав. Бях се изправил пред неумолимата необходимост да използувам неговата глупост, но чрез нея той щеше насмалко да ме тикне в пропастта, макар и без лошо намерение. Беше ми невъзможно да го убедя, че съм заповядал на лодкарите да карат към Фузина с намерението да отида в Местре. Каза ми, че тази мисъл могла да ми дойде едва при пътуването ни през канала.

Пристигнахме в Местре. На площада не намерих коне, но в гостоприемница Камбана се намираха множество колари, с които се пътува също така добре. Уговорих с един от тях да ме закара в Тревизо. За три минути конете бяха впрегнати, мислейки, че Балби е зад мене, аз се обърнах и казах:

— Качете се.

Но той липсваше. Заповядах на един слуга да го доведе и възнамерявах да го наругая здраво, дори и ако е бил принуден да задоволи някоя нужда. Защото се намирахме в едно положение, в което трябваше да потискаме всички нужди, дори и природните. Слугата се завърна и каза, че не можел да намери монаха. Разярих се. Помислих да го оставя просто на произвола на съдбата. Би трябвало да го сторя, само чувството на честност ме възпря.

Слязох отново да се осведомя. Всеки го видял, но никой не може да ми каже къде е, или къде може да бъде. Забързах надолу по залесената главна улица и като обърнах инстинктивно глава към прозореца на едно кафене, видях злощастния монах, че стои при тезгяха, пие кафе и се шегува с келнерката. Той ме видя, показа ми момичето, каза ми, че била красива и ме покани да изпия и аз чаша кафе. Същевременно ме помоли да платя за него, защото нямал нито едно солдо у себе си. Потиснах възмущението си и му казах:

— Не искам, побързайте!

Същевременно го ощипах по ръката, така че той побледня от болка. Платих и си тръгнахме.

Треперех от гняв.

Върнахме се в гостоприемницата и се качихме в една кола. Но едва бяхме изминали десет стъпки, когато срещнахме един жител на Местре, някой си Балби Томази, един добър човек, който обаче се ползуваше с името, че поддържа връзка със светия официум на инквизиторите. Той ме позна, спря се и ми извика:

— Как, господин Казанова, вие тук? Възхитен съм, че ви виждам. Вие сте значи избягали? Как сте постигнали това?

— Не съм избягал, освободиха ме.

— Това не е възможно. Вчера вечерта бях у господин Гримани и бих научил това.

Казах му да говори тихо, слязох от колата и го помолих да дойде малко настрана. Заведох го зад къщата на един ров, от другата страна на който се намираше празно поле. Когато видях, че никой не ни виждаше, въоръжих се с моя лост и го хванах за яката. Той разбра намерението ми, изскубна се, прескочи рова и побягна с всички сили, без да се обръща. Щом бе спечелил известна преднина, той намали бягането си, обърна се и ми прати въздушна целувка, за да ми даде да разбера, че ми пожелава приятно пътуване. Когато не го виждах повече, поблагодарих на бога, задето човекът ме бе предпазил чрез своята подвижност да не извърша някое престъпление, защото исках да го убия, а както изглежда той нямаше лоши намерения.

Мрачен като човек, който току-що е избегнал голяма опасност, хвърлих на жалкия монах, който сега разбра на каква опасност ни бе изложил само един презрителен поглед и се качих отново в колата. Обмислях как бих могъл да се отърва от глупака, а той седеше до мен и не се осмеляваше да отвори уста. Без други приключения пристигнахме в Тревизо, където казах на пощальона да ни приготви за десет часа една кола с два коня. В действителност нямах намерение да продължа пътуването с пощата, първо, защото нямах толкова пари; второ, защото се страхувах да не бъда проследен. Домакинът ме попита дали искам да закуся. Имах нужда да се подкрепя, понеже бях полумъртъв от глад. Но нямах смелостта да приема поканата. Загубата на четвърт час би могла да бъде съдбоносна. Страхувах се да не бъда открит, а от това бих се срамувал през целия си живот, тъй като един умен човек трябва да може да се справи на открито поле с четиристотин хиляди души. Ако не съумее да се скрие, той е глупак.

Излязохме през вратата Тома, като че искахме да се разходим. Една миля извървяхме по шосето, но после ударихме напреки през полето. Решихме да не се показваме вече по пътищата, докато се намирахме още в границите на републиката. Най-късият път водеше през Басано, но аз избрах най-дългия, защото не беше изключена възможността да ни чакат на изхода на най-близкия път, докато вероятно не биха помислили, че бихме минали през Фелтре, тъй като това беше най-дългият път, за да се достигне в територията на епископа от Триент. След като вървяхме в продължение на четири часа, се отпуснах на земята. Не можех повече. Трябваше да ям нещо, или да умра на място. Казах на монаха да остави наметалото до мене и да отиде в някоя близка селска къща, да поиска ядене срещу заплащане и да ми го донесе. Дадох му нуждите пари. Той отиде, но ми каза, че ме мислел за по-смел. Нещастникът не знаеше какво значи храброст, но бе по-силен от мен и без съмнение си бе напълнил добре стомаха преди бягството ни. Освен това, бе пил и кафе. Беше мършав, беше монах и предпазливост и честолюбие не обезпокояваха неговата душа за сметка на тялото. Макар къщата да не бе гостоприемница, добрата селянка ми изпрати богато ядене, което ми струва само тридесет солди. Когато утолих глада си, почувствувах, че сънят искаше да ме надвие и затова тръгнахме веднага, след като се осведомих точно за посоката. След четиричасов ход, спряхме до едно село и узнах, че бях на двадесет и четири мили237 от Тревизо. Бях напълно изтощен. Обувките ми бяха скъсани и ходилата ми — подути. Имахме на разположение само още един час до мръкване. Прострях се на земята в една горичка, помолих Балби да седне до мен и му държах следната реч:

— Ние трябва да отидем в Борго ди Балзугана238. Това е най-близкото място оттатък границите на републиката. Там ще бъдем тъй сигурни, както в Лондон и ще можем да си отпочинем. Но за да стигнем на това място, трябва да бъдем извънредно предпазливи, а първата предпазна мярка е да се разделим. Вие ще минете през горите на Мартело, а аз през планините. Вие — по най-лекия път, аз — по най-дългия и най-трудния. Най-сетне, вземете всички пари, аз не ще задържа нито хелер. Подарявам ви моето наметало. Ще го замените с една селска дреха и една шапка и тогава всеки ще ви смята за селянин, понеже, за щастие, изглеждате такъв. Ето ви всичките пари, които са ми останали от двете цехини от граф Асквино, те са седемнадесет лири. Вземете ги. Ще пристигнете другиден в Борго. След двадесет и четири часа ще дойда и аз. Ще ме чакате в първата гостоприемница наляво и можете да разчитате, че ще дойда. Трябва да преспя тази нощ в едно добро легло, и провидението ще ми помогне да намеря някъде такова. Но трябва да съм напълно спокоен, а това е невъзможно, докато сте с мене.

Зная със сигурност, че сега ни търсят навсякъде и нашите фигури са описани толкова точно, че във всяка странноприемница, в която бихме се осмелили да пристъпим заедно, биха ни арестували веднага. Вие виждате в какво плачевно състояние се намирам и че трябва непременно да си почина десет часа. И тъй, сбогом! Вървете и ме оставете да следвам сам своя път. Ще намеря наблизо някое място за пренощуване.

— Всичко, което ми казахте, очаквах отдавна. Няма какво да ви отговоря, освен да ви спомня за това, което ми обещахте, когато ме придумахте да пробия вашата килия. Вие ми обещахте, че няма да се делим. Оставете, значи, надеждата, че ще ви напусна. Вашата съдба ще бъде моя, моята съдба — ваша. За нашите пари ще намерим добър подслон за пренощуване и няма нужда да отиваме в гостоприемница. Няма да ни арестуват.

— Значи вие сте решен да не последвате добрия съвет, който ви дадох и който разумът изисква?

— Безвъзвратно решен.

— Ще видим.

Станах не без мъка, измерих ръста му и го отбелязах върху земята. След това извадих лоста от джоба си, клекнах тъй, че почти лежах на лявата си страна и започнах да копая с най-голямо спокойствие една малка дупка, без да отговарям на въпросите му. След като работих в продължение на четвърт час погледнах го тъжно и му казах:

— Като добър християнин се считам задължен да ви кажа, че трябва да предадете душата си на бога. Понеже ще ви заровя тук жив или мъртъв, а ако сте по-силен от мен то вие ще ме заровите. Да взема това отчаяно решение ме принуждава вашето безогледно вироглавство. Впрочем, вие още можете да се отдалечите, защото няма да ви преследвам.

Когато видях, че той не ми отговори, залових се отново за работа. Все пак трябва да призная, че започнах да се страхувам, че глупакът би ме изкарал из търпение, но бях твърдо решен да се освободя от него.

Било от страх, било, че бе размислил — с една дума, той се хвърли най-сетне до мен. Понеже не знаех какво бе намерението му, го заплаших с лоста. Но нямаше защо да се страхувам, защото той ми каза: