Цветето, което правеше ме Бог,

Цветето, което аз не докоснах,

Нейната невинност, за да не премахна,

Той го, ах! откъсна, даже го потъпка!

Ако знаех къде мога да я намеря, сигурно бих отишъл, за да я доведа обратно при нейните родители, но липсваше всякакво указание къде би могла да бъде.

Преди да узная за нещастието на Лучия бях суетен, дори горд от това, че имах достатъчно самообладание да я оставя недокосната. Сега се срамувах и съжалявах за моето въздържание. Реших твърдо за в бъдеще да се държа по-разумно в това отношение. Бях неутешим от мисълта, че нещастното момиче може би е изпаднало в нужда или, безчестие, че проклина спомена за мен и ме мрази като виновник за нейното нещастие. Вследствие на тази тъжна случка, аз възприех една нова система, с която по-късно отидох твърде далеч.

Отидох в градината при веселото и шумно общество, което ме прие така добре и така повдигна настроението ми, че при ядене развеселявах всички. Огорчението ми беше така голямо, че можех да го надвия само с дива веселост, иначе би трябвало да замина. Силен подтик ми даде красивото лице и още повече съвсем новия за мен характер на младоженката. Нейната сестра бе по-хубава, но аз започнах да се страхувам от такива още неизлъгани момичета — те създаваха много грижи.

Младата съпруга, която бе около деветнадесет или двадесетгодишна, влезе в очите на цялото общество със своето неестествено държане. Тя беше бъбрива, главата й бе пълна с поговорки, с които искаше да блесне и които употребяваше често и не намясто. Беше набожна и така влюбена в своя съпруг, че не можеше да скрие неудоволствието си, когато той любезничеше на масата със своята балдъза, срещу която седеше и се възхищаваше от нейната красота. Така тя ставаше твърде смешна. Нейният мъж беше объркана глава, който може би обичаше много жена си, но считаше за уместно да се показва безразличен към нея и от суета намираше удоволствие в това да й дава разни поводи за ревност. Тя, от своя страна, се страхуваше да не я сметнат за глупава, ако не даде вид, че забелязва всичко. Доброто общество я правеше несръчна именно защото постъпваше така, като че ли е свикнала само на подобно общество. Когато говорех разни безсмислици, тя ме слушаше внимателно и се смееше на неподходящи места, понеже не искаше да мине за ограничена. Нейното особено, несръчно и неестествено държане ми достави удоволствието да я опозная по-добре и аз започнах да любезнича с нея.

Моите големи и малки учтивости, моите услуги, даже моите щуротии скоро дадоха повод на всички да се сетят, че имам известни намерения спрямо нея. Съпругът й бе открито предупреден, но той се правеше на герой и когато му казаха да внимава, прие това откъм смешната му страна. Аз от своя страна се правех на скромен, понякога дори на безгрижен. Верен на своята роля, той ме подбуждаше да любезнича с жена му, която от своя страна много несръчно ми отвръщаше.

Пет или шест дни любезничех усърдно с нея, докато веднъж тя бе тъй непредпазлива да ми каже при една разходка в градината защо е така неспокойна и че мъжът й нямал право да й дава повод за това. Отговорих й с приятелски тон, че най-доброто средство да го поправи, е привидно да не забелязва вниманието на своя мъж към сестра й и да се прави на влюбена в мен. За да я склоня да последва предложението ми й казах, че моят план е труден за изпълнение, тъй като е нужно много голям ум, за да се играе роля, която изисква голямо умение да се преструва. С това засегнах чувствителното й място и тя веднага ме увери, че може да изиграе отлично тази роля. Въпреки уверенията си обаче тя се държеше много несръчно и всички разбраха, че планът е мой.

Един ден се намирах сам с нея в една от градинските алеи и понеже бях сигурен, че никой не може да ни види, поисках да превърна комедията в истина. Тогава тя прибягна до опасното средство да избяга и да се върне сама при останалото общество. Естествено, щом се появих, бях подигран като несръчен ловец. При първа възможност я порицах за бягството й, като обясних, че с това е дала големи предимства на своя съпруг. Похвалих нейния ум и порицах фалшивото й възпитание. Казах й, че тонът, който употребявам спрямо нея, отговаря на приетите форми в доброто общество и че е доказателство колко високо ценя нейния ум. На единадесетия или дванадесетия ден обаче тя ме изкара извън себе си, когато при едно от най-хубавите ми излияния ми каза, че като свещеник трябвало да зная, че извънбрачните любовни връзки са смъртен грях. Бог виждал всичко и тя не искала да отиде в ада. От друга страна, не трябвало да казва на изповедника си, че се е забравила дотам, че да греши с един свещеник. Аз възразих, че не съм никакъв свещеник, но тя ме постави в затруднение, като ме попита дали възнамеряваното от мен не е грях. Понеже нямах смелостта да откажа, чувствувах, че трябва да поставя край на моето приключение.

Промененото ми, вече спокойно поведение бе забелязано на масата и старият граф, който с удоволствие се шегуваше, каза високо, че историята била приключена. Това бе за мен благоприятен завършек. Казах на моята коравосърдечна и набожна хубавица, че отношенията ни са известни на всички, но това не помогна и аз изчерпах лъжите си. Случаят обаче ми дойде на помощ. Сплетнята внезапно взе съвсем друг обрат.

На Възнесение всички направихме посещение на госпожа Бергали, прочутото украшение на италианския Парнас. Когато същата вечер тръгвахме обратно за Пазеано, моята хубавица — арендаторка поиска да седне в една четириместна кола, в която седяха вече нейният мъж и сестра й, докато аз бях самичък в една красива двуколка. Вдигнах шум, че това е знак на недоверие и обществото й направи бележка да не ми нанася такава обида. Тя се качи при мен. Казах на кочияша да кара по най-късия път и той се отдели от другите коли, като избра един път през гората Чеквини. Когато тръгвахме, небето бе ясно, но не мина и половин час, започна буря, каквито на юг често се разгарят. Изглеждаше като че всички стихии искат да обърнат света с главата надолу, но нищо подобно не става. Небето скоро се изяснява наново и въздухът се пречиства и освежава. Затова такива бури всъщност са само приятни.

— О, небе! — извика моята арендаторка — наближава буря!

— Да, и въпреки покрива на нашата кола, дъждът ще развали хубавото Ви облекло. Много съжалявам за това.

— Не ми е до облеклото, но ме е страх от гръмотевиците.

— Запушете си ушите.

— А светкавиците?

— Кочияш, искаме да се отбием някъде.

— Най-близките къщи, господин абат, са отдалечени на половин час. Докато стигнем до тях, бурята ще премине.

Той продължи спокойно по-нататък. Светкавиците раздираха небето, гръмотевиците трещяха, моята арендаторка трепереше с цялото си тяло. Дъждът се изливаше на потоци. Аз съблякох пелерината си, за да се покрием отпред. В същия миг бяхме заслепени — на сто крачки пред нас пламна светкавица. Конете изплашено се дръпнаха и моята бедна спътница се разтрепери от ужас. Инстинктивно се хвърли върху мен и ме прегърна здраво. Аз се наведох да вдигна падналата пелерина, при което използувах случая да й вдигна полата. Тя направи движение да свали отново полата си, но в същия миг изтрещя нова гръмотевица и тя се вцепени от страх. Покрих я бързо с пелерината си и я притеглих към себе си. Движението на колата ми помогна в това и тя падна в най-удобно за мен положение върху мен. Естествено, аз не губих време, престорих се, че оправям часовника в джоба на жилетката си и се приготвих за нападение. Тя почувствува, че не би могла да ме избегне, ако не попречи бързо на намерението ми. Започна да се противи, но аз я държах здраво, като й казвах, че ако не се престори на припаднала, кочияшът ще види всичко, щом се обърне. Доставих й удоволствието да ме нарече безчестен нехранимайко и да изсипе още куп проклятия, но междувременно, постигнах най-пълната победа, която някой атлет е спечелвал някога.

Дъждът продължаваше да вали на потоци и силният вятър да го духа срещу нас. Така тя бе принудена да остане в същото положение, но ми каза жално, че опропастявам нейната чест, тъй като кочияшът може да види всичко.

— Та аз го наблюдавам — отговорих аз, — той даже не мисли да се обръща, но дори и да направи това, пелерината добре ни пази от погледа му. Бъдете разумна и останете така, като че сте в несвяст, тъй като нямам намерение да ви пусна.

Изглежда тя се помири със съдбата, си и ме попита само как съм се осмелил да предизвикам светкавиците.

— Ами те са в съюз с мен! — й отговарям.

Изглеждаше почти склонна да ми повярва. Страхът й изчезна и понеже почувствува, че вече съм в екстаз, ме попита дали най-сетне съм задоволен. Смеейки се, отговорих отрицателно. Трябваше да изисквам съгласието й чак до края на бурята.

— Съгласете се или ще оставя пелерината да падне!

— Отвратителен човек, който ме направи нещастна за цял живот! Доволен ли сте сега?

— Не.

— Какво още искате?

— Потоп от целувки!

— Колко съм нещастна! Но — на!

— Кажете, че ми прощавате и признавате, че сте споделила моята наслада!

— Вие сам знаете. Да, аз ви прощавам.

Сега аз й върнах свободата, оказах й известни услуги и я помолих да направи същите на мен, което тя стори с усмивка.

— Кажете ми, че ме обичате! — извиках аз.

— Не! Вие сте безбожен човек и ще отидете в ада.

Времето отново се бе оправило. Поставих всичко в ред, целунах ръцете й и казах, че може да бъде сигурна, че кочияшът не е видял нищо. Убеден съм, че съм я излекувал от страха от бури и че тя няма да издаде на никого тайната на своето излекуване. Тя ми отговори, че знаела поне това, че никога една жена не е била излекувана чрез подобно средство.

— Това трябва да се е случило — възразих аз — най-малко един милион пъти в течение на хиляда години. Дори искам да ви призная, че разчитах на това, когато се качихте в двуколката, тъй като не виждах никакво друго средство да ви притежавам. Утешете се и ми повярвайте — не съществува страхлива жена, която би могла да противостои в такъв случай.

— Вярвам в това, но за в бъдеще ще пътувам само с моя мъж.

— Няма да направите добре, понеже вашият мъж едва ли би се досетил да ви утеши по начина, по който ви утеших аз.

— И това е вярно. Човек научава от вас особени неща, но ние няма вече да пътуваме друг път сами.

С такива разговори пристигнахме в Пазеано един час преди другите. Слязохме и моята хубавица изтича с всички сили в стаята си, докато аз търсех в кесията си един талер за кочияша. Видях, че той се смееше.

— Защо се смееш?

— Вие знаете защо!

— Вземи един дукат и си дръж устата затворена!

Глава пета

Смъртта на моята баба и последиците от това. Загубвам благоволението на господин Де Малипиеро. Нямам вече дом. Тинторета. Отивам в семинарията. Изгонен. Затворен в укрепление.

По време на вечерята говорихме само за бурята и арендаторът, който познаваше слабостта на жена си, ми каза, че бил убеден, че не ще пътувам още веднъж с нея.

— Както и аз с него — извика бързо младата жена, — защото той е безбожен човек, който със своите лоши шеги предизвиква светкавиците!

Жената умееше така сръчно да ме избягва, че не ми се удаде нито за момент да остана насаме с нея.

Когато се върнах във Венеция, намерих моята добра баба болна и поради това трябваше да скъсам с всички досегашни мои навици на живот. Обичах я твърде много, за да не се погрижа с цялото си възможно старание за нея. Затова не се отделих нито за момент от леглото й, докато тя не изпусна и последната си въздишка. Беше й невъзможно да ми остави нещо, тъй като бях получил приживе всичко, което можеше да ми даде. Въпреки това смъртта й имаше такива последици за мен, че трябваше да преустроя коренно живота си.

Един месец след нейната смърт получих писмо от моята майка. Тя ми пишеше, че тъй като не виждала никаква възможност да се върне във Венеция, решила да освободи къщата, за която досега бе плащала наем. Била съобщила намеренията си на абат Гримани и аз съм трябвало да постъпя съгласно неговите разпореждания. Той бил получил нареждането да продаде мебелите и да заведе мен, както и моите братя и сестри в някой добър пансион. Мислех, че съм задължен да отида при Гримани и да го уверя, че винаги ще се подчинявам на неговите разпореждания.