Наемът за къщата беше предплатен до края на годината и след като знаех, че вече няма да имам жилище и че всичките мебели ще бъдат продадени, не ограничавах повече своите нужди. Бях вече продал някои долни дрехи, пердета, килими, порцелан. Сега продължих с огледала, кревати и др. Не се самозалъгвах, че на това ще бъде погледнато с лошо око, но знаех, че всичко беше наследство от баща ми, върху което майка ми нямаше права. А да се спогодя с братята си винаги имах още достатъчно време.

Четири месеца по-късно майка ми отново ми писа. Писмото й бе с адрес от Варшава и в него намерих прибавено още едно писмо. Тя ми пишеше:

Тук се запознах, мили сине, с един учен минимит14 — калабриец, чиито отлични качества отправяха мислите ми към теб при всяко негово посещение. Преди една година му казах, че имам син, който иска да стане духовник, но нямам средства да го издържам. Отговори ми, че този син би станал и негов, ако бих могла да ходатайствам пред кралицата той да стане епископ в своята родина. Това лесно би могло да стане, ако тя има добрината да пише на своята дъщеря, кралицата на Неапол, и да й го препоръча.

Пълна с упование в Бога, аз се хвърлих в краката на Нейно Величество и получих милостта й. Кралицата се съгласи да пише на дъщеря си и почтеният прелат е назначен вече от папата за епископ на Марторано. Верен на своята дума, той ще те вземе със себе си, сине мой, към средата на идната година, защото за да стигне в Калабрия, трябва да мине през Венеция. Той сам ти пише това в тук приложеното писмо. Отговори му веднага и изпрати писмото си до мен. Аз ще му го предам. Той ще те поведе по пътя, който води към най-високите върхове на църквата. Представи си какво утешение ще бъде за мен, когато след двадесет или тридесет години ще имам щастието да те видя поне като епископ! До времето на неговото идване абат Гримани ще се грижи за теб. Давам ти моята благословия.

Писмото на епископа беше написано на латински и повтаряше съдържанието от писмото на майка ми. Освен това то беше твърде обещаващо. Съобщаваше ми, че ще остане във Венеция само три дни.

Отговорих както подобаваше.

Тези две писма ми забъркаха главата. Сбогом, Венеция! Със сигурен изглед за най-бляскаво щастие, едва можех да дочакам да стъпя на попрището, което щеше да ме отведе до тази цел и се поздравих, че се разделям без съжаление с всичко, което оставям в родината си, „Суетностите се свършиха!“ — казах си аз. „За в бъдеще ще се интересувам само от големи и важни неща“. Господин Гримани ми направи най-хубави комплименти за моята съдба и ме увери, че щял да положи най-големи грижи да ми намери добър пансион, в който да постъпя към Нова година, за да дочакам пристигането на епископа.

Господин де Малипиеро, който беше голям мъдрец и виждаше, че губя ценно време във Венеция в удоволствия и развлечения, беше възхитен, че още следващата година щях да потърся щастието си другаде и че с готовност се подчинявах на обстоятелствата. По този повод той ми даде един съвет, който никога няма да забравя. Прочутото правило на стоиците: — „Следвай Бога“! — трябва да се изкаже по-точно със следните думи: предостави се на това, което съдбата ти предлага, доколкото не чувствуваш отвращение към него. Това е демонът на Сократ — „често предупреждаваш, рядко насърчаваш“, — откъдето произлиза и изречението на същите стоици — „съдбата посочва пътя“.

Дотук се простираха знанията на господин де Малипиеро. Той беше учен, без да е чел друга книга, освен тази на естествения морал. Но като че ли трябваше да се докаже, че нищо не е съвършено и че всичко има своята добра и лоша страна. Макар че следвах неговите принципи, един месец по-късно се случи събитие, което ми навлече неговата немилост и от което не почерпих никаква поука.

Господин сенаторът вярваше, че може да прочете по известни признаци по лицата на младите хора, че за всичко в живота си трябва да благодарят на щастието си. И щом беше убеден, че е забелязал това, той приближаваше въпросният млад човек до себе си, за да го поучи как може да подпомогне щастието си с разумно поведение. Той разсъждаваше много вярно, че в ръцете на непредпазливия лекарството става отрова, както и че отровата в ръцете на един мъдрец става лекарство.

По мое време той покровителствуваше трима млади хора, за чието образование правеше всичко, което беше по силите му. Това бяха, освен мен, Тереза Имер, която читателят отчасти вече познава и по-късно ще опознае по-добре, и дъщерята на Гардела, гондолиер, която беше три години по-млада от мен и имаше прелестно миловидно личице. За да й създаде бъдеще, спекулативният старец я накара да учи танци, „понеже не е възможно“, казваше той, „билярдна топка да падне в мрежата, ако не е ударена“. Това младо момиче игра по-късно под името Аугуста блестяща роля в Лайпцигското общество. В 1757 година тя бе призната за официална любовница на Вюртембергския херцог. Беше очарователна. За последен път я видях във Венеция, където умря преди две години. Нейният съпруг, Микеле д’Агата, се отрови малко след нейната смърт. Един ден, след като ние тримата се бяхме нахранили у сенатора, той ни остави сами, за да се отдаде на обичайната си следобедна почивка. Няколко минути по-късно малката Гардела си отиде, тъй като имаше урок. Останах сам с Тереза, която съответствуваше на вкуса ми, макар че дотогава никога не бях любезничил с нея. Седяхме един срещу друг на една малка масичка с гръб към вратата на кабинета, където, както мислехме, спеше старият господин. По някакъв повод пожелахме да установим разликата в нашето телесно устройство. Но тъкмо бяхме стигнали до най-интересната част от нашата задача, трябваше да оставим работата недовършена, тъй като аз получих силен удар с бастун по гърба и веднага след това втори, който без съмнение щеше да бъде последван от още много други, ако не бях си плюл на петите. Без пелерина и шапка се втурнах през глава навън и се затворих в стаята си у дома. Само четвърт час след това получих двата изоставени предмета по една стара домакиня на сенатора, заедно с едно писмо, в което ми се забраняваше да стъпя отново в двореца на Негово Превъзходителство. Без да губя нито минута, му отговорих следното:

Когато ме ударихте, бяхте разгневен, следователно не можете да се похвалите, че сте ми дали урок, който заслужава да бъде научен. Не мога да ви простя и поради това, че би трябвало да забравя, че сте мъдрец, а това аз никога няма да мога.

Благородният господин имаше може би право, ако гледката, която му представихме, не му бе харесала. Но въпреки цялата му предпазливост, в случая той бе действувал много непредпазливо, тъй като всички слуги научиха причината за моето изпъждане и скоро целият град се смееше на моята история. Както ми каза Тереза по-късно, той не се осмелил да я укорява. Естествено и тя не се осмелила да го моли за милост към мен.

Наближаваше моментът, когато трябваше да напусна дома на моя баща. Една хубава сутрин видях пред себе си мъж на около четиридесет години с черна перука, яркочервено наметало и много почерняло от слънцето лице. Той ми връчи писмена заповед от господин Гримани да му предам всички мебели от къщата по опис, който носеше у себе си и чието копие се намираше у мен. Аз взех моя опис и му показах всички мебели, отбелязани в него, които не бяха поели по друг път, като за тези, които липсваха, казах, че не знам какво е станало с тях. Господинът повиши тон, като че ли беше господар на къщата и започна да вика, че искал да знае какво съм направил с тях. Този тон не ми хареса. Отговорих му, че не съм длъжен да му давам сметка и понеже той продължи да крещи, му посочих вратата с тон, който показваше, че зная, че съм господар в собствената си къща.

Считах се задължен да известя господин Гримани за случилото се и затова отидох рано при него, но там намерих същия дангалак, който му беше разказал вече всичко. След остра нападка, която мълчаливо оставих да премине край ушите ми, абатът поиска сметка за всичко липсващо. Казах му, че е трябвало да продам нещата, за да не правя дългове, след което той започна да се държи с мен като с крадец. Каза ми, че съм нямал право на това и че той знаел вече какво да прави. Накрая ми заповяда да напусна веднага къщата.

Извън себе си от гняв, изтичах при един евреин, за да му продам всичко, каквото все още беше останало, но тъкмо когато исках да вляза в дома си, намерих пред вратата един съдебен служител, който ми връчи заповед. Прочетох я и открих, че бе издадена по искане на някой си Антонио Рацета. Това беше мъжът с почернялото лице. По всички врати имаше вече печати и аз не можех да вляза дори в стаята си, тъй като съдебният пристав се бе показал така предвидлив да остави пазач. Незабавно отидох при господин Роза и в общи черти му изложих случая. Той взе заповедта, прочете я й ми каза: „Печатите ще бъдат снети утре сутринта. Междувременно ще направя това достояние на главния държавен адвокат. Тази нощ, драги мой, ще трябва да спите при някой приятел. Това е насилие, но ще ви се плати скъпо за него. Рацета действува по препоръка на господин Гримани.“

— Това е негова работа.

Прекарах нощта при моите ангели и на другата сутрин отидох в къщи, където намерих печатите свалени. Тъй като Рацета не се яви, господин Роза го покани от мое име пред Наказателния съд и се разпореди, ако не се отзове и на втората покана, да бъде затворен. На третия ден господин Гримани ми писа писмо и ми заповяда да отида при него. Отидох веднага. Щом ме видя, той ме попита с груб тон какво собствено искам?

— Да се предпазя от насилие, да се поставя под закрилата на закона и да се защитавам срещу един човек, с когото никога не би трябвало да имам нищо общо и който ме принуди да прекарам нощта на лошо място.

— На лошо място?

— Естествено. Той нарочно ми попречи да си отида в къщи.

— Сега имаш къщата си. Но преди всичко иди при адвоката си и му кажи да спре всички действия срещу Рацета, защото той е постъпил така по моя заповед. Ти щеше вероятно да продадеш и всички останали мебели. Затова взехме предохранителни мерки. Предоставям ти стая в Сан Джовани Кризостимо15 в една моя къща, чийто първи етаж заема нашата първа балерина Тинторета. Кажи да пренесат нещата ти там и идвай всеки ден да ядеш у дома. Дадох сестра ти в един много добър пансион, а братята ти — в друг. По този начин всичко ще се нареди от добре по-добре.

Отидох веднага при господин Роза, за да му съобщя за станалото. Приех изцяло съвета му да направя всичко, каквото иска господин Гримани. Освен това този изход беше напълно удовлетворяващ ме, още повече, че поканата да се храня при него ми правеше чест. Бях много любопитен и за новото си жилище при Тинторета, понеже по това време много се говореше за нея, тъй като княз фон Валдек правеше големи разходи по поддържането й.

Епископът щеше да дойде по средата на лятото. Значи трябваше да почакам във Венеция най-много още шест месеца, за да поема едно ново поприще, което очаквах да ме отведе може би до папския престол. Виждах всичко в розова светлина и духът ми се издигна лъчист във висините. Градях най-чудни въздушни кули.

По обяд отидох у господин Гримани, където трябваше да седна до Рацета, този неприятен за мен събеседник. През цялото време се правех, че не го виждам. След ядене отидох за последен път в моята хубава къща в Сан Самуеле. Оттам накарах да пренесат всичките ми вещи с гондола в новото ми жилище.

Госпожица Тинторета, която не познавах лично, но чието поведение и характер познавах добре, беше посредствена танцьорка, нито красива, нито грозна, но доста духовита. Княз фон Валдек пръскаше луди пари по нея, но нямаше нищо против тя да запази своя предишен покровител, един благороден венецианец от измрелия род Лино, тогава на шестдесет години, който прекарваше по цели дни при нея.

Този благороден господин, който ме познаваше, дойде вечерта при мен с поздрав от страна на госпожицата, която ми съобщаваше, че била възхитена да ме види в къщата си и че щяло да й направи голямо удоволствие, ако я посетя.

Извиних се пред господин Лино, че не съм знаел, че съм в нейната къща, тъй като господин Гримани не ми е казал нищо за това, иначе бих счел за свой пръв дълг да я посетя още преди да съм се нанесъл в жилището. След тези извинения последвах с готовност пратеника, който ме представи на своята държанка и запознанството бе извършено.

Тя ме прие като принцеса, свали ръкавиците си, за да ми подаде ръка за целувка и съобщи името ми на пет или шест присъствуващи господа, чиито имена изброи едно след друго. След това ме покани да седна до нея. Беше венецианка и затова намирах смешно да говори на френски. Казах й, че не разбирам този език и я помолих да ми говори на италиански. Учудена, че не разбирам френски, тя ми каза с доста обидено изражение на лицето, че с това съм щял да направя лошо впечатление, тъй като в нейната къща, където приемала много чужденци, не се говорел почти никакъв друг език, освен френски. Обещах й да го науча. Един час след това дойде князът, на когото тя ме представи. Той беше много любезен с мен. Говореше добре италиански и през цялото време на карнавала се отнасяше извънредно благосклонно с мен. Към края на карнавала ми подари табакера като награда за един твърде лош сонет, който бях написал за неговата красива Маргерита Гризелини. Това беше фамилното име на Тинторета, а прякорът й се дължеше на факта, че баща й бе бояджия.