— Това е твърде възможно — му отговорих, — понеже аз също трябваше да стана.

— Но как е възможно — каза префектът — да сте легнали в леглото, без да кажете нито дума, че сте намерили мястото си вече заето? Макар и на тъмно, би трябвало да разберете, че сте сбъркали леглото.

— Аз не можех да сбъркам, защото, когато пипах наоколо, докоснах края на това разпятие и с това всяко съмнение беше отстранено, а ученика съвсем не съм забелязал.

— Това, което твърдите, не е вероятно! — отговори нашият Аргус18 и с тези думи отиде при лампата, чийто фитил беше изваден. — Фитилът плува в масло, господа. Лампата не е угаснала от само себе си, следователно някой от вас е направил това. Утре ще разберем останалото.

Моят глупав другар се отдалечи и легна в леглото си. Префектът запали лампата, и също си легна. След тази случка, от която цялата зала се разбуди, аз отново заспах спокойно и още спях, когато на разсъмване при нас влезе ректорът с гневно лице, съпроводен от своя телохранител — префекта.

Най-напред ректорът направи оглед на местопрестъплението и започна дълъг разпит с моя съобвиняем, който, естествено, беше главен виновник, а после и с мен, макар че по начало не можех да бъда уличен. След това той излезе навън, като заповяда всички да се облечем и да отидем в църквата за литургия. Щом свършихме, той влезе отново и каза на нас двамата с нежен тон: „Установи се, че сте били в наказуемо съгласие с някой друг, защото лампата иначе не би могла да бъде угасена. Искам да вярвам, че причината за цялото това неприличие е била съвсем невинна или най-малкото е произхождала само от голяма необмисленост. С това обаче е нанесена обида на цялата спалня, послушанието е накърнено и редът е смутен. Това изисква изкупление. А сега идете си!“ Послушахме го, но едва намерили се между двете врати на спалнята, четирима слуги ни хванаха, вързаха ръцете ни на гърба и ни поведоха обратно в залата, където ни накараха да коленичим пред голямото разпятие. Така коленичили, ректорът им нареди да изпълнят заповедта му и слугите нанесоха на всеки от нас по седем или осем удара с въже или тояга, които аз, както и глупавият ми другар понесохме без никакъв вик. Щом обаче ме отвързаха, попитах ректора дали мога да напиша два реда в подножието на разпятието. Той поръча да ми дадат веднага мастило и хартия и аз написах следното:

Заклевам се пред бога, че не съм разменил никога нито дума със семинариста, когото намерих в леглото си. Моята невинност ме кара да протестирам и да се оплача на Негова милост епископа за това подло насилие.

Другарят ми по страдание подписа заедно с мен този протест, след което аз се обърнах към всички присъствуващи ученици, прочетох им нашето обяснение и ги подканих да кажат истината дали някой от тях може да твърди противното на това, което бях написал. Всички извикаха в хор, че никога не са ни виждали да си говорим и че не се знае кой е угасил лампата. Ректорът беше подигран и освиркан и се отдалечи, без да каже нито дума. Въпреки това той ни прати в затвора на петия етаж, където ни вкараха в две отделни килии. Един час по-късно пренесоха куфара, леглото и всичките ми вещи и всеки ден ми донасяха храната горе. На четвъртия ден се яви свещеникът Тозело със заповед да ме отведе във Венеция. Попитах го дали е осведомен по моя въпрос. Отговори ми, че е говорил вече с другия семинарист, знаел всичко и ни считал за невинни. Ректорът обаче не искал да признае несправедливостта си и сам не знаел какво да направи.

Свалих семинаристкото облекло и облякох дрехите, които бях носил във Венеция. Вещите ми бяха натоварени в една лодка. Качих се в гондолата на господин Гримани, с която свещеникът беше дошъл, и заедно отплавахме. По пътя свещеникът каза на гондолиера да свали багажа ми в двореца Гримани, след което ми заяви, че имал заповед от абата да ми каже при слизането във Венеция: ако се одързостя някога да отида в дома му, слугите имали заповед да ме изхвърлят навън.

При манастира на йезуитите той ме остави на брега. Нямах нито солдо19 в джоба си и не притежавах нищо друго, освен това, което носех на гърба си.

Към обяд отидох у госпожа Мандзони, която се разсмя от сърце, като видя, че предсказанието й се е сбъднало. След обяда отидох у господин Роза, за да се противопоставя по законен път на тиранията. Разказах му случилото се и той обеща да ми донесе същата вечер у госпожа Орио предложение за извънсъдебно уреждане на въпроса. Отидох там, за да го чакам и се насладя на изненадата, която предизвика появата ми у моите две прелестни приятелки. Наистина, те останаха като гръмнати, а разказът за моите приключения ги учуди не по-малко от самото ми присъствие. Дойде господин Роза и ми даде да прочета съчиненото от него заявление, което обаче поради краткото време не беше успял да потвърди нотариално, но ми обеща да уреди всичко на другия ден.

За вечеря отидох при брат ми Франческо, който беше на пансион у един художник на име Гуарди. Тиранията притискаше и него, както и мен, но аз му обещах да го освободя скоро от нея. Към полунощ потърсих моите две любезни сестри, които ме очакваха с нежно нетърпение, но — тук трябва да си призная с пълно смирение — скръбта, която изпитвах, се отрази вредно на любовта, въпреки четиринадесетдневното ми отсъствие и въздържание. Моята скръб им причини болка и те ме съжаляваха от цялото си сърце. Утеших ги с уверението, че всичко ще мине и загубеното време ще бъде наваксано.

Понеже не знаех накъде да се отправя и нямах нито грош в джоба си, отидох в библиотеката на Сан Марко20 където останах до обяд. После се запътих с намерението да обядвам у госпожа Мандзони, но когато излязох от вратата, един войник ме заговори и ми каза, че някакъв господин в гондолата — и той ми я показа — искал да говори с мене. Отговорих му, че ако някой иска да говори с мен, сам трябва да дойде, но когато с приятелски тон войникът добави, че води един приятел със себе си, за да ме отведат насила, аз отидох в гондолата, без да се бавя. Отвращавах се от скандали и се страхувах да не се изложа. Можех да се съпротивлявам, тъй като войниците не бяха въоръжени и не биха посмели да ме арестуват — във Венеция не бе позволено да се арестува по такъв начин. Но аз не мислех за това. Моят избран девиз „sequere deum“ отново се намеси, а и не почувствувах вътрешно упорство. Освен това има моменти на отпускане, когато смелият не е вече смел или не иска да бъде такъв.

Качих се в гондолата, някой дръпна перденцето и аз изведнъж се намерих пред моя зъл гений Рацета и някакъв офицер. Двамата войници седнаха в предната част. Познах гондолата на господин Гримани. Тя леко се отдели от брега и взе посока към Лидо21. Тъй като двамата господа не ми продумаха, аз също запазих пълно мълчание. След половин час гондолата спря пред страничната врата на укреплението Сант Андреа, което се намира на входа на Адриатическо море, точно на мястото, където спира „Бученторо“22 когато на Възнесение дожът на Венеция се жени за морето23.

Часовият извика подофицера, междувременно ние слязохме и съпровождащият ме офицер ме представи на майора, комуто предаде и едно писмо. Последният прочете и заповяда на своя адютант, господин Дзено, да ме отведе в караулното помещение. Четвърт час по-късно видях моите спътници да отплават обратно, а господин Дзено ми даде три и половина лири, като ми каза, че ще получавам по толкова всяка седмица. Това бе точно заплатата на обикновен войник.

Не почувствувах никакъв гняв, но бях пропит от най-силно отвращение. Надвечер дадох да ми купят нещо за ядене, за да не умра от глад. След това се проснах върху походното легло и прекарах цяла нощ между войниците, без да мога да мигна, защото тези славни войници пееха непрекъснато, ядяха чесън, пушеха лош тютюн, който отравяше въздуха, и пиеха славонско вино, което е черно като мастило и само тези хора могат да го пият.

Много рано на следната сутрин майор Пелодоро — така се казваше комендантът на укреплението — ме повика три себе си и ми каза, че като ме оставил да прекарам нощта в караулното помещение, той изпълнявал заповедта на военния министър на Венеция, тъй наречения Мъдрец на писмото. „И така, господин абате — продължи той, — аз нямам друга заповед, освен да ви задържа в укреплението и да отговарям за вас. Предоставям ви като затвор цялото укрепление. Ще бъдете настанен в хубава стая, в която ще намерите вашето легло и куфара си. Разхождайте се, където ви хареса и знайте, че ще ме направите нещастен, ако избягате. Съжалявам, че са ми наредили да ви давам само по десет солди дневно, но ако имате приятели във Венеция, които могат да ви изпратят пари, пишете им и разчитайте на мен: вашите писма ще бъдат сигурно изпратени. Сега можете да си легнете, ако желаете.“

Заведоха ме в стаята ми. Тя наистина беше хубава, намираше се на първия етаж и имаше два прозореца, от които се откриваше прекрасен изглед. Видях леглото и куфара си, който за мое задоволство не беше разбиван; ключът беше у мен. Майорът се оказа толкова внимателен да остави на масата ми всичко необходимо за писане. Един славонски войник дойде и ми каза учтиво, че ще ме обслужва, за което би трябвало да му платя, когато мога. На всички беше известно, че имам само десет солди. Най-напред поисках да ми донесат една хубава супа и след като я изядох, легнах и спах здрав деветчасов сън. При събуждането майорът прати да ме поканят за вечеря. Убеждавах се все повече, че тук съвсем няма да ми бъде зле.

Отидох при доблестния майор, където намерих събрани множество гости. След като ме представи на съпругата си, той назова всички присъствуващи. Обществото се състоеше от няколко души: изповедника на укреплението, органиста на църквата „Сан Марко“ на име Паоло Вида и неговата хубава жена. Тя беше зълва на майора и мъжът й я беше оставил да живее в укреплението, понеже беше много ревнив, а ревнивите са винаги злепоставени във Венеция. Освен тях присъствуваха още няколко дами, които не бяха съвсем млади, но аз ги намирах прелестни, понеже се отнасяха любезно с мен.

Бях весел по природа и поради това събраното около масата общество ми създаде скоро превъзходно настроение. Тъй като всички изказаха желание да узнаят нещо повече за причините, които бяха накарали господин Гримани да ме затвори, аз им разказах подробно всичко, което се бе случило с мен след смъртта на моята добра баба. Разказът ми трая три часа и аз го разказвах без огорчение, да, дори придадох весели нотки на известни моменти, които иначе не биха се харесали. Обществото ме слушаше с най-голямо съчувствие и на раздяла всички ми потвърдиха своето приятелство и ми предложиха услугите си. И по-късно, до моята петдесетгодишнина съм се радвал винаги на такова щастие, когато съм изпадал в затруднение. Щом само се намереха честни хора, които желаят да узнаят историята на сполетялото ме нещастие, аз просто трябваше да го разкажа, за да им вдъхна приятелство и събудя съчувствието им, така необходимо, за да ги настроя благосклонно към себе си и да ги накарам да ми бъдат полезни.

За да постигна това, не ми беше нужен никакъв друг похват, освен да разкажа нещата просто и точно така, както си бяха, като при това не скривах и обстоятелствата, които можеха да ми навредят. Това е една тайна, която не всички хора знаят да използуват, защото по-голяма част от хората са страхливци, а е нужна смелост да бъдеш винаги искрен. Опитът ме научи, че истината е талисман с безпогрешно обаяние, при условие че не се разхищава по хитреци. Убеден съм, че виновник, който се осмелява да признае открито на един право мислещ съдия вината си, по-лесно ще бъде оправдан, отколкото някой невинен, който извърта нещата. Но да се разберем добре: разказвачът трябва да бъде млад или най-малкото да бъде в разцвета на живота си, понеже за стария човек цялата Вселена е враг.

Майорът пусна много шеги за посещението на семинариста в леглото ми и моето посещение в неговото, но изповедникът и дамите го смъмриха за това. Той ме посъветва да разкажа в писмо цялата моя история на Мъдреца на писмото. Той лично щял да му я предаде и ме увери, че мъдрецът щял да ме вземе под свое покровителство. Всички дами настояваха да последвам този съвет.

Глава шеста

Моето кратко пребиваване в укреплението Сант Андреа. Моята първа галантна поука. Сладко отмъщение и хубаво алиби. Затварянето на граф Бонефеде. Освобождаването ми от затвора. Идването на епископа. Напускам Венеция.

В укреплението, в което републиката държеше обикновено само един гарнизон от сто славонски инвалиди, се намираха по това време две хиляди албанци, така наречените чимариоти.