— Не — отговорих, — понеже вие ми давате възможността да ви кажа, че чувствата, които изпитвам към вас, са чисто приятелски. Можете да бъдете напълно сигурна, че в бъдеще не трябва да се боите, тъй като аз няма да ви причиня неприятности. Правете, скъпа Бетина, всичко, каквото пожелаете, тъй като, за да действувам другояче, би трябвало да съм влюбен във вас, а аз вече не съм. Вие убихте още в зародиш прекрасната страст, която ми вдъхнахте. Когато след лошата постъпка на Кордиани се върнах в стаята си, най-напред ви мразех. Скоро обаче омразата се превърна в презрение и когато постепенно се успокоих, презрението се превърна в пълно безразличие. Но и това безразличие изчезна, като видях на какво е способен духът ви. Аз станах ваш приятел, прощавам вашите слабости и след като свикнах да ви гледам такава, каквато сте, оцених по достойнство вашият ум. Сам бях подведен от него, но това нищо не значи. Вашата мъдрост е налице, тя е изненадваща, божествена. Аз ви обичам, възхищавам ви се и ми се струва, че съм длъжен да почитам вашата мъдрост, като ви отдавам най-чистото си приятелство. Отплатете ми се за него: бъдете към мен винаги искрена и честна. Стига вече глупави шеги! Понеже вие винаги постигахте при мене това, което желаехте, самата мисъл за любов вече ме отблъсква. Защото аз мога да любя само когато съм сигурен, че и аз съм обичан. Можете да припишете това глупаво чувство на нежността ми или на моята младост. Това е така и не може да бъде другояче. Вие ми писахте, че не говорите вече с Кордиани. Съжалявам, ако съм станал причина за това скъсване. Вашата част обаче изисква вероятно да се примирите. В бъдеще ще се пазя да не му преча ни най-малко. И обмислете и друго нещо: ако вие сте го увлекли да се влюби във вас със същото изкуство, което употребихте спрямо мене, тогава вие двойно повече нямате право да скъсвате с него, понеже, ако той ви обича, вие може би сте го направили нещастен.

— Всичко, което ми казахте — отвърна Бетина, — почива на вашата заблуда и невярно прозрение. Аз не обичам Кордиани и никога не съм го обичала. Напротив, винаги съм го мразила и го мразя и сега, защото той заслужава моята омраза. И аз се надявам да ви го докажа, макар че на вид е тъкмо обратното. Неприятният упрек, че съм подвела и вас, и него моля да ми спестите. Та помислете си и вие. Ако вие не бяхте ме подвели, аз бих се пазила да правя с вас това, за което дълбоко съжалявам по причини, които вие не знаете, но ще научите от мен. Грешката, която направих, може да е груба, но аз я направих само затова, защото не предвидих доколко тя ще ми навреди заради едно неблагодарно момче, което още не познава света!

Бетина заплака. Това, което ми каза, звучеше вероятно и беше ласкателно за мене, но аз бях видял вече много. Освен това знаех колко умна е и подозирах, че отново иска да ме заблуди. Какво друго можех да приема, освен че тя действува така само от накърнена суета. Приемайки моята победа като непоносимо унижение?! Затова останах непоколебим и й отговорих, че вярвам на всичко, казано от нея, за състоянието на сърцето й преди онази малка игра, начален момент на моето влюбване, и че може да бъде сигурна, че в бъдеще никога няма да я укорявам, че ме е подвела.

— Но — продължих аз — признайте, че вашата страст беше само привидно силна и само едно слабо духване беше поставена на изпитание само за момент и веднага отново доби господство над чувствата. Вие, която ме обичахте нежно, станахте изведнъж безчувствена към моите страдания, колкото и ясно да ви ги показвах. Сега бих искал още да зная как можете да цените толкова вашата добродетел, когато тя всяка вечер биваше омърсявана от Кордиани?

Бетина ме изгледа победоносно и каза:

— Сега ви докарах дотам, докъдето исках да стигнете. Сега най-после ще узнаете това, което не можех досега да ви кажа, понеже срещата, на която не искахте да дойдете, ви определих, за да ви кажа истината. Осем дни след пристигането си у нас Кордиани ми се обясни в любов. Той ме помоли да дам съгласието си да поиска ръката ми чрез баща си, щом завърши учението си. Отговорих му, че не го познавам още достатъчно, а и нямам желание да го опозная, и го помолих да не говори повече по този въпрос. Той се правеше, като че се е успокоил, но скоро забелязах, че това не е така. Защото, когато един ден ме помоли да ходя от време на време в неговата стая да го вчесвам и аз му отговорих, че нямам време за това, гой намекна, че вие сте по-щастлив от него. Този упрек ме разсмя, понеже всеки в къщата знаеше, че трябва да обслужвам вас. Четиринадесет дни след този отказ аз прекарах един час в закачки с вас, което естествено ви наведе на мисли, каквито не са ви спохождали дотогава. Аз самата бях съвсем доволна. Аз ви обичах и понеже се вслушвам само в естествените си влечения, направих удоволствието си, без да имам каквито и да било угризения на съвестта. Силно желаех на следния ден да бъда отново с вас, но в същия ден следобед започна моето нещастие. Кордиани тайно ми даде това писмо и тази бележка, които аз оттогава пазя скрити в пукнатината на една стена, за да ви ги покажа в удобен момент.

При тези думи Бетина ми подаде писмото и бележката. Тя гласеше следното:

Или ще ме приемете тази вечер във вашата стая, като оставите вратата към двора отворена, или помислете как ще се справите с доктора, когато му предам писмото, чийто препис прилагам тук.

Писмото беше съобщение на един подъл и разгневен доносник и можеше наистина да има много неприятни последици. То издаваше на доктора, че неговата сестра прекарва предобедите в забранени отношения с мен, докато той чете литургия, и обещаваше да му даде разяснения, които да премахнат всякакво съмнение.

— След като размислих добре — продължи Бетина, — аз реших да изслушам негодника, но, готова на всичко, пъхнах малката кама на моя баща в джоба си и го очаквах до полуотворената врата. Нямах намерение да го пускам вътре, тъй като моята стая е отделена от тази на баща ми само с една проста преграда и най-малкият шум може да го събуди. Но моя пръв въпрос, как е достигнал до клеветата в предназначеното за брат ми писмо, Кордиани отговори, че това не е клевета, понеже той бил наблюдавал целия наш сутрешен разговор през една дупка над леглото ви. Сам той пробил тази дупка през тавана и заставал на наблюдателния си пост веднага щом забелязвал, че аз влизам при вас. Накрая ми каза, че ще открие всичко на брат ми и на майка ми, ако откажа да му дам благоволението, което давах вече на вас. След като в справедливия си гняв го наругах с най-тежки обиди, нарекох го подъл шпионин и клеветник, защото той е могъл да види само детинщини, накрая му заявих тържествено, че напразно се надява да постигне подобно благоволение чрез заплахи. Тогава той ме помоли хиляди пъти за извинение и ми каза, че само моята строгост го била принудила на такава постъпка. Сам той никога не би помислил за това. Виновна била само неговата страст, която го правела нещастен. След това си призна, че писмото му е клеветническо и че се е държал подло. Увери ме, че никога няма да прибегне до насилие, за да получи благосклонността ми, която той възнамерява да спечели с постоянството на своята любов. На това аз му отговорих, че по-късно може би бих могла да го обикна. Обещах му също така, че никога вече няма да идвам във вашето легло, когато докторът не е в къщи. По този начин успях да се отърва от него. Той си отиде съвсем задоволен и не се осмели дори да помоли за целувка. Обещах му само, че ще можем вероятно от време на време да си говорим и друг път на същото това място. Щом той си отиде, аз си легнах. Бях отчаяна, че вече не мога да ви посещавам, когато брат ми не е в къщи, и че не мога дори да ви кажа причината, без да мисля за последствията. Така изминаха три седмици. Не мога да ви опиша какво съм изтърпяла през това време. Защото няма да мога да устоя на желанието да ви разкрия причината за моето променено държане. Към това се прибавяше още, че най-малко по веднъж в седмицата трябваше да идвам до вратата на коридора, за да разговарям с този негодник и да усмирявам с думи нетърпението му.

Накрая, не можейки да се измъчвам повече, а се виждах и заплашена от вас, реших да сложа край на създалото се положение. За да мога да ви разкрия цялата интрига и с ваша помощ да я прекратя, предложих да ме съпроводите облечен като момиче на бала, макар и да знаех много добре, че Кордиани ще се разсърди за това. Моето решение обаче беше непоколебимо! Вие знаете как намерението ми се провали. Ненадейното отпътуване на баща ми и брат ми наведе и двама ни на една и съща мисъл, но аз още не бях получила писмото на Кордиани, когато ви обещах, че ще дойда при вас. Кордиани не искаше среща, а ми съобщаваше направо, че ще ме чака в моята стая. За жалост, нямах време да му кажа, че по известни причини забранявам да идва в стаята ми, а също не можах и да ви съобщя, че ще дойда при вас едва след полунощ, както възнамерявах да направя. Бях сигурна, че ще мога след един час да изпратя нещастника обратно в стаята му. В тази сметка обаче аз се излъгах, тъй като Кордиани беше намислил цял един план, който трябваше да изслушам от началото докрай. Той хленчеше, задето не искам да подкрепя този негов план, с който би трябвало да се съглася, ако го обичам. Планът му се състоеше в това: през Страстната седмица да избягам с него във Ферара, където един негов чичо ще ни приеме и ще успокои баща му. Тогава бихме били щастливи за цял живот. Нощта изтече с моите възражения, неговите отговори и дълги обяснения за отстраняването на пречките. Сърцето ми се свиваше при мисълта за вас, но аз не се упреквах и всъщност не се и случи нищо, което да ме направи недостойна за вниманието ви. Него можете да ми откажете само ако вярвате, че целият мой разказ е някаква басня, но бихте се излъгали и бихте били несправедлив. Ако се бях решила на жертви, каквито само любовта може да даде, то подлецът би останал при мен най-много един час, но по-скоро бих предпочела да умра, отколкото да си послужа с такова ужасно средство. Можех ли да предположа, че вие в същото време сте стоял вън, на вятъра и снега? И вие, и аз бяхме достойни за съжаление, но аз повече от вас. Било ми е писано да изгубя разсъдъка си, понеже идвам на себе си само от време на време и обземащите ме конвулсии се появяват отново всеки миг. Всички мислеха, че съм омагьосана и че дяволът се е вселил в мене. За всичко станало не зная нищо; но ако това е вярно, аз ще съм най-нещастният човек на света.

Бетина замълча и даде воля на сълзите, хлипанията и въздишките си. Нейният разказ ме покърти дълбоко, но все пак ми се струваше невероятен:

Можеше да бъде вярно, за разумния обаче то не беше вероятно.

Но тя продължаваше да плаче и аз не можех повече да се съмнявам в искреността на нейните сълзи. При все това приписах сълзите й само на накърненото й честолюбие, защото, за да променя мнението си, трябваше да бъда убеден, а човек се убеждава не чрез предположения, а като види с очите си. Не можех да повярвам нито в укротяването на Кордиани, нито в търпението на Бетина, нито на уж обикновения разговор, който бе продължил седем часа. Същевременно дори изпитвах известно удоволствие от това, да приемам за истински фалшивите монети, които тя ми подхвърляше.

След като изтри сълзите си, Бетина впи хубавите си очи в моите, търсейки в погледа ми доказателство за своята победа. Но аз я изненадах, като започнах да говоря точно за нещо, което тя лукаво заобикаляше при своята защитна реч. Красноречието използува тайните на природата точно така, както художниците, които искат само да я наподобят. И тъкмо най-хубавото, което те дават, не е истина.

Това младо момиче, което не бе получило изтънчено образование, но по природа бе извънредно умно, не искаше да изпусне възможността да мине за порядъчно и искрено. То знаеше много добре какви предимства би имала от това и разчиташе на тях. Но тук то прекали с лукавството си.

— Ах, скъпа моя Бетина — й казах аз, — вашият разказ наистина ме развълнува дълбоко, но как мога да считам за истински конвулсиите ви и признаците на лудост, които вие при заклинанията на дявола демонстрирахте тъкмо когато трябва, а сега съвсем разумно твърдите, че сама се съмнявате в това?

Тя ме погледна изпитателно и помълча няколко минути. После сведе поглед и започна отново да плаче, като само от време на време възкликваше:

— О, бедната аз! О, нещастната аз!

Положението ставаше все по-непоносимо и аз я попитах какво мога да сторя за нея. Отговори ми тъжно, че щом сърцето ми не ми подсказва нищо, то аз няма никога да узная какво тя очаква от мен.

— Аз вярвах — добави тя, — че вече мога да си възвърна изгубеното право върху сърцето ви, но сега виждам, че вие не искате и да знаете за мен. Вие постоянно ме измъчвате! Считате ли лицемерни мъките, които наистина изпитвам и за които сте виновен само вие! Но аз съм сигурна, че по-късно ще съжалявате и тогава ще бъдете наистина нещастен!