Никълъс Спаркс

Пристан за двама

В памет на Пол и Ейдриен Коут, моето прекрасно семейство. И двамата вече ми липсвате.

1

Атлантически бриз чорлеше косата на Кейти, докато тя обикаляше между масите. Носеше три чинии с лявата си ръка и още една с дясната, беше обута с джинси и фланелка с рекламното лого на „Айвън“: „На риба с вилица, не с въдица!“. Поднесе чиниите на четирима мъже, облечени с поло блузи. Седналият най-близо до нея срещна погледа й, усмихна се и се помъчи да се държи просто като дружелюбен клиент, но тя усещаше очите му върху себе си, докато се отдалечава. Мелъди бе споменала, че мъжете са от Уилмингтън и оглеждат околността, търсейки подходящи места за филмови снимки.

Кейти взе кана със сладък чай и доля чашите им, после се върна на плота на сервитьорките. Хвърли поглед навън. Беше края на април, температурата се колебаеше около идеалната, а небето се ширеше синьо чак до хоризонта. Зад нея каналът Интракостал беше спокоен въпреки лекия вятър и отразяваше като огледало цвета на небето. Десетина чайки бяха накацали по оградата, готови да се стрелнат под масите, ако някой изпусне залъче на земята.

Собственикът Айвън Смит ги ненавиждаше. Наричаше ги плъхове с криле и вече два пъти беше обиколил покрай оградата, размахвайки гумена отпушвалка с дълга дървена дръжка, за да ги подплаши. Мелъди се наведе към Кейти и поверително прошепна, че се притеснява повече откъде идва отпушвалката, отколкото от чайките. Кейти не отговори.

Зае се да приготви още една кана със сладък чай и избърса плота. След миг усети, че някой я потупва по рамото. Обърна се и се оказа лице в лице с дъщерята на Айвън, Айлийн, красиво деветнайсетгодишно момиче с конска опашка, което работеше на непълен работен ден като салонна управителка на ресторанта.

— Кейти, можеш ли да поемеш още една маса?

Кейти огледа масите си, мислено преценявайки ритъма си на работа.

— Разбира се — кимна.

Айлийн се запъти надолу по стълбите. Кейти дочуваше откъслечни разговори от околните маси — хората говореха за свои приятели и близки, обсъждаха времето или възможностите за риболов. Двама човека на една маса в ъгъла затвориха менютата си. Кейти бързо се приближи и взе поръчката им, но не се задържа излишно в опит да си побъбри, както постъпваше Мелъди. Не обичаше празните приказки, но беше сръчна и учтива и клиентите явно нямаха нищо против, че е по-мълчалива.

Работеше в ресторанта от началото на май. Айвън я нае през един студен и слънчев следобед, когато на цвят небето беше като яйце на червеношийка. При новината, че може да започне работа следващия понеделник, тя едва се сдържа да не се разплаче. Овладя се и ревна чак на път за вкъщи. По онова време нямаше пукната пара и не беше яла от два дни.

Доля вода и сладък чай на клиентите си и се запъти към кухнята. Рики, един от готвачите, й намигна, както винаги. Два дни по-рано я беше поканил на среща, но Кейти му отговори, че не иска да излиза с колеги от ресторанта. Имаше чувството обаче, че той ще опита отново, и се надяваше инстинктът да я заблуждава.

— Днес май няма да има спокойствие — отбеляза Рики. Беше рус и дългурест, може би година-две по-млад от нея и все още живееше с родителите си. — Тъкмо ни се стори, че ще отдъхнем, и пак ни връхлитат.

— Денят е прекрасен.

— Ама защо хората са в ресторанта? В такива дни трябва да са на плажа или за риба. Точно това възнамерявам да направя аз, щом приключа тук.

— Звучи добре.

— Да те откарам ли до вас после?

Най-малко два пъти седмично предлагаше да я откара вкъщи.

— Не, благодаря. Не живея далеч.

— Все едно, ще ми бъде приятно — настоя той.

— Добре ще ми се отрази да повървя.

Подаде му поръчката си, Рики я забоде горе на колелото и после й подаде една от готовите порции. Кейти я занесе на съответната маса в своя сектор.

Айвън беше местна легенда, ресторантът му съществуваше от почти трийсет години. Откакто работеше тук, Кейти се научи да разпознава редовните клиенти и докато оглеждаше салона, погледът й се плъзгаше по тях и се спираше на хората, които вижда за пръв път. Флиртуващи двойки и други, които не си обръщат внимание един на друг. Семейства. Нищо необичайно и никой, който да разпитва за нея, но въпреки това ръцете й току се разтреперваха и тя все още спеше на включена лампа.

Късата й коса беше кестенява, боядисваше я над кухненската мивка в малкото бунгало, където живееше под наем. Не слагаше грим и знаеше, че лицето й лесно почервенява от слънцето, при това прекалено. Напомняше си да си купи слънцезащитен крем, но след като платеше наема и разноските по жилището, не й оставаха много пари за глезотии. Дори слънцезащитният крем беше лукс. Работата й при Айвън беше добра и Кейти се радваше, че я е намерила, но бакшишите не бяха бог знае какво. През последните четири месеца беше отслабнала, понеже се хранеше само с ориз и фасул, с макарони и с овесена каша. Ребрата й се брояха под ризата, а допреди няколко седмици имаше тъмни кръгове под очите, които сякаш никога нямаше да изчезнат.

— Ония типове май те бройкат — отбеляза Мелъди и кимна към масата на четиримата мъже от филмовата студия. — Особено онзи кестенявият. Симпатягата.

— А! — отвърна Кейти и се зае да приготвя нова кана кафе. Каквото и да кажеше пред Мелъди, всички го научаваха, затова почти не говореше с нея.

— Какво? Не е ли симпатяга според теб?

— Не съм забелязала.

— Как така няма да забележиш симпатичен мъж! — втренчи се невярващо в нея Мелъди.

— Не знам — отвърна Кейти.

Подобно на Рики, Мелъди беше няколко години по-млада от Кейти, някъде към двайсет и пет. Беше кокетка с кестенява коса и зелени очи и излизаше с тип на име Стив, който правеше доставки по домовете за магазина за строителни материали в другия край на града. И тя като всички останали в ресторанта беше отраснала в Саутпорт и описваше градчето като същински рай за децата, семействата и възрастните хора, но и като най-ужасното място на света за несемейните. Най-малко веднъж седмично заявяваше пред Кейти, че възнамерява да се премести в Уилмингтън, където имаше барове, клубове и много повече магазини. Знаеше всичко за всички. Понякога на Кейти й се струваше, че действителната професия на Мелъди е да клюкарства.

— Чух, че Рики те е поканил на среща, но ти си отказала — смени темата Мелъди.

— Не обичам да излизам с колеги.

Кейти се престори, че подредбата на подносите с прибори изцяло поглъща вниманието й.

— Можем да излезем на двойна среща. Рики и Стив ходят заедно на риба.

Кейти се запита дали Рики я е придумал да го предложи, или идеята е на Мелъди. Може би и двете. Вечер, след като затвореха ресторанта, повечето работници от заведението пооставаха или си гостуваха на чаша бира. С изключение на Кейти всички останали работеха за Айвън от години.

— Не мисля, че е добра идея — възрази тя.

— Защо?

— Веднъж съм се парила с гадже колега — отговори Кейти. — Оттогава си обещах да не го правя повече.

Мелъди завъртя очи с досада и се завтече към една от своите маси. Кейти прибра две платени сметки и разчисти празните съдове. Винаги се стремеше да не остава без работа, да действа ефикасно и незабележимо. Не вдигаше глава и се стараеше плотът на сервитьорките да е безукорно чист. Така денят й минаваше по-бързо. Не пофлиртува с мъжа от филмовата студия и той си тръгна, без да поглежда назад.

Кейти караше и обедната, и вечерната смяна. Когато се стъмваше, тя обичаше да наблюдава как небето на западния хоризонт от синьо става сиво, оранжево и после жълто. По залез водата искреше и вятърът килваше платноходките на една страна. Игличките на боровете сякаш заблестяваха. Щом слънцето се спуснеше зад хоризонта, Айвън включваше газовите печки и те грейваха в тъмното като тиквени фенери. Лицето на Кейти беше леко загоряло от слънцето и вълните лъчиста топлина пощипваха кожата й.

Вечерта Аби и Големия Дейв заместиха Мелъди и Рики. Аби завършваше гимназия и много се кискаше, а Големия Дейв приготвяше вечерите в заведението на Айвън вече почти двайсет години. Беше женен, имаше две деца и татуиран скорпион на дясната си предмишница. Тежеше близо сто и петдесет килограма, а в кухнята лицето му винаги лъщеше от пот. Даваше прякори на всички, а Кейти беше нарекъл Котето.

Напливът за вечеря продължи до девет. Когато хората започнаха да се разотиват, Кейти почисти и затвори зоната за изчакване. Помогна на помощник-келнерите да занесат съдовете до съдомиялните машини, докато и последните клиенти приключат. На една от масите й имаше млада семейна двойка — забеляза брачните им халки, докато се държаха за ръце на масата. Бяха привлекателни и щастливи и Кейти се унесе в спомени. И тя беше като тях някога, преди много време, за съвсем кратко. Или поне така си мислеше, понеже бе научила, че мигът е просто илюзия. Извърна се от щастливата двойка, обзета от желание да заличи завинаги спомените си и никога повече да не изпита това чувство.

2

На следващата сутрин дъските на верандата проскърцаха, когато Кейти излезе навън с чаша кафе в ръка и се облегна на перилата. Насред избуялата в някогашната леха трева цъфтяха лилии и тя вдъхна уханието им, когато отпи глътка от чашата си.

Тук й харесваше. Саутпорт се различаваше от Бостън, Филаделфия или Атлантик Сити с несекващия грохот на уличното им движение, миризмите и хората, поели забързано по тротоарите, а и за пръв път през живота си имаше местенце, което да нарече свое. Къщичката не беше нищо особено, но си беше нейна, намираше се на уединено място и това й стигаше. Беше една от двете еднакви постройки с дъсчени стени в края на застлана с чакъл алея, някога използвани за ловни хижи и сгушени в началото на смесена горичка от дъбове и борове досами гъстата дъбрава, ширнала се чак до брега. Дневната и кухнята бяха малки, а спалнята не бе по-голяма от дрешник, но къщата беше напълно обзаведена, имаше дори люлеещи се столове на верандата, а и наемът бе много изгоден. Постройката не беше паянтова, но бе занемарена през годините и хазяинът предложи на Кейти да купи строителните материали, ако реши да я потегне сама. Откакто се беше нанесла, тя правеше точно това и по-голямата част от свободното си време прекарваше на колене или качена върху някой стол. Изтърка банята, докато плочките не светнаха, изми тавана с влажен парцал. Избърса прозорците с оцет и прекара часове на четири крака, мъчейки се да премахне ръждата и мръсотията от линолеума в кухнята. Запълни дупките по стените с маджун и после го заглади с шкурка. Боядиса стените в кухнята в закачливо жълто, а вратичките на шкафовете — с лъскава бяла боя. Спалнята й вече беше светлосиня, дневната — бежова, а миналата седмица Кейти бе сложила нов калъф на дивана и той стана като нов.

Сега, след като вече беше свършила по-голяма част от работата, тя обичаше да седи на верандата следобед и да чете книгите, които си взимаше от библиотеката. Освен кафето, четенето беше единственото й удоволствие. Нямаше телевизор, радио, мобилен телефон, микровълнова фурна и дори кола, а всичките й вещи се побираха в един-единствен сак. Беше на двайсет и седем години, бивша дългокоса блондинка без истински приятели. Премести се тук, без да донесе почти нищо, а месеци по-късно не притежаваше много повече. Спестяваше половината от бакшишите си и всяка вечер сгъваше банкнотите в кутията от кафе, която криеше в тясна ниша под верандата. Пазеше парите за спешни случаи и по-скоро би гладувала, отколкото да посегне към тях. Дишаше по-леко само като знаеше, че ги има, защото миналото й не беше далеч и можеше да я настигне всеки момент. То кръстосваше света, диреше я и Кейти беше сигурна, че с всеки изминал ден гневът му расте.

— Добро утро — провикна се някой и прекъсна мислите й. — Ти сигурно си Кейти.

Кейти се извърна. От хлътналата веранда на съседната къщичка й махаше жена с дълга и буйна кестенява коса. Беше на около трийсет и пет години и носеше джинси и риза с навити до лактите ръкави. В сплетените къдрици на темето й се мъдреха слънчеви очила. Държеше малка черга и явно се чудеше дали да я изтупа, но накрая я метна настрани и се запъти към Кейти. Движеше се енергично и с лекотата, присъща на хората, които се поддържат във форма.