— Ърв Бенсън ми каза, че ще бъдем съседки.

Хазяинът, помисли си Кейти.

— Не очаквах нови наематели.

— Май и той не очакваше. Едва не падна от стола, когато му съобщих, че искам да наема къщата. — Жената вече беше стигнала до верандата и протегна ръка. — Приятелите ми ме наричат Джо — представи се тя.

— Здравей, аз съм Кейти — пое ръката й Кейти.

— Какво време само, а? Великолепно е!

— Красива сутрин — съгласи се Кейти и пристъпи от крак на крак. — Кога се нанесе?

— Вчера следобед. И после почти през цялата нощ кихах — върхът на блаженството! Имах чувството, че Бенсън е събрал целия възможен прахоляк и го е струпал в моята къща. Няма да повярваш какво е там!

Кейти кимна към вратата:

— И при мен е същото.

— Не ми изглежда така. Извинявай, не се стърпях и надникнах през прозорците ти от кухнята си. При теб е светло и ведро. А аз съм си наела прашен и пълен с паяци зандан.

— Господин Бенсън ми позволи да боядисам.

— Не се и съмнявам. Стига да не се налага да го прави лично, господин Бенсън ще позволи и на мен да боядисам. Той получава чистичко и хубаво местенце, а за мен остава цялата работа — усмихна се накриво Джо. — Откога живееш тук?

Кейти скръсти ръце и усети как утринното слънце започва да сгрява лицето й.

— Почти два месеца.

— Не съм сигурна, че ще издържа толкова. Ако продължа да кихам като снощи, сигурно главата ми ще се отвинти — пресегна се жената, свали очилата си и се зае да ги бърше с ризата. — Как ти се струва Саутпорт? Все едно си в друг свят, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами не ми изглеждаш тукашна. Предполагам, че си някъде от север.

Кейти помълча и накрая кимна.

— И аз така си помислих — продължи Джо. — Нужно е малко време, преди човек да свикне със Саутпорт. Аз си го обичам, но открай време си имам слабост към малките градове.

— Оттук ли си?

— Отраснах тук, после заминах и накрая пак се върнах. Позната стара история, нали? Ама къде другаде ще намериш такива прашни места!

Кейти се усмихна, отнесе се някъде и отново се върна. Джо просто си стоеше пред нея в очакване тя да направи следващата крачка. Кейти отпи от кафето си, загледана към гората, после осъзна, че забравя за добрите обноски.

— Искаш ли кафе? Току-що сварих.

Джо отново вдигна очилата на темето си и ги пъхна в косата си.

— Надявах се да ме поканиш. С удоволствие бих изпила чаша кафе. Цялата ми кухня е още по кашоните, а колата ми е в сервиза. Знаеш ли какво е да се изправиш пред новия ден без кофеин?

— Нямам представа.

— Да знаеш, че съм пристрастена към кофеина. Особено когато ми предстои да си разопаковам багажа. Споменах ли колко мразя да разопаковам багаж?

— Май не.

— Това ми е най-отвратителното нещо. Да си блъскам главата къде да навра всичко, да си удрям коленете, докато обикалям в безпорядъка. Не се тревожи, не съм от съседите, които търсят помощ за такива работи. Обаче кафето…

— Заповядай — покани я с ръка Кейти. — Само те предупреждавам, че повечето ми мебели си вървят с къщата.

Кейти прекоси кухнята, извади чаша от бюфета и я напълни догоре. Подаде я на Джо.

— Извинявай, но нямам нито сметана, нито захар.

— Не е нужно — пое чашата Джо. Духна и отпи. — Така, обявявам го официално — заяви тя, — от този момент нататък ти си най-добрата ми приятелка на света. Тооолкова е вкусно!

— Радвам се.

— Бенсън спомена, че работиш в ресторанта на Айвън.

— Сервитьорка съм.

— Големия Дейв продължава ли да работи там? — Кейти кимна и Джо продължи: — Там е, отпреди да постъпя в гимназията. Още ли измисля прякори на всички?

— Да.

— А Мелъди? Продължава ли да бърбори колко сладки са клиентите?

— Всяка смяна.

— А Рики? Сваля ли новите сервитьорки?

Кейти отново кимна, а Джо се засмя.

— Това място никога няма да се промени.

— И ти ли си работила там?

— Не, но градчето е малко, а Айвън е емблематичен образ. Освен това, колкото по-дълго живееш тук, толкова повече ти се изяснява, че нищо не остава тайна. Всеки е осведомен за другите, а някои хора… да речем, като Мелъди… са превърнали клюката в същинско изкуство. Преди направо откачах. Само че половината от хората в Саутпорт са такива. Клюката е едно от малкото забавления тук.

— Обаче си се върнала.

Джо сви рамене:

— Ами да. Какво да ти кажа? Може пък да съм малко лудичка.

Отпи отново от кафето си и махна към прозореца:

— Знаеш ли, живея тук от толкова отдавна, а дори не съм подозирала за съществуването на тези две къщи.

— Хазяинът ми обясни, че били ловни хижи. Били част от ловния участък, преди той да започне да ги дава под наем.

— Не мога да повярвам, че си се нанесла тук — поклати глава Джо.

— Ти също — изтъкна Кейти.

— Да, но го направих само понеже разбрах, че няма да съм сама жена в края на чакълеста алея насред нищото. Мястото е доста откъснато от света.

И точно затова го наех с огромна радост, помисли си Кейти, а на глас каза:

— Не е толкова лошо. Вече свикнах.

— Надявам се и аз да свикна — отбеляза Джо. Духна кафето, за да го поохлади. — Какво те доведе в Саутпорт? Сигурна съм, че не е вълнуващата професионална кариера в ресторанта на Айвън. Имаш ли близки тук? Родители? Братя или сестри?

— Не, сама съм — отговори Кейти.

— Дошла си заради гадже?

— Не.

— Значи… просто си се преместила?

— Да.

— Ама защо, за бога?

Кейти не отговори. Същото я бяха попитали Айвън, Мелъди и Рики. Тя беше наясно, че зад въпросите им няма задни мисли, че се дължат на най-обикновено любопитство, но въпреки това не знаеше как иначе да отговори, освен да каже истината:

— Искам ново начало.

Джо отново отпи от кафето си, явно размишлявайки над отговора й, но за учудване на Кейти не попита нищо повече. Само кимна.

— Разбирам. Понякога човек наистина се нуждае от ново начало. И според мен това е достойно за възхищение. Много хора нямат смелостта да постъпят така.

— Смяташ ли?

— Сигурна съм — отвърна Джо. — Е, какво смяташ да правиш днес? Докато аз хленча, разопаковам и чистя с разранени ръце.

— По-късно ще ходя на работа. Нищо интересно. Трябва да се отбия до магазина за някои неща.

— Във „Фишър“ ли ще ходиш, или ще отскочиш до града?

— Във „Фишър“.

— Запозна ли се със собственика? Мъжът с прошарената коса?

— Да, виждала съм го един-два пъти — кимна Кейти.

Джо допи кафето си и остави чашата в мивката, сетне въздъхна.

— Така — оповести тя унило. — Стига съм отлагала. Ако не започна веднага, никога няма да приключа. Пожелай ми късмет.

— Късмет.

Джо й махна с ръка:

— Радвам се, че се запознахме, Кейти.



От прозореца на кухнята си Кейти видя Джо да изтупва чергата, която бе захвърлила настрани преди малко. Стори й се доста приветлива, но не беше сигурна, че е готова да има съседка. Приятно беше някой да те посещава от време на време, но вече бе свикнала да бъде сама.

От друга страна, обаче, съзнаваше, че ако живееш в малко градче, самоналоженото усамотение не може да продължи вечно. Налагаше се да ходи на работа, до магазина и да обикаля града; някои от клиентите на ресторанта вече я познаваха. Пък и честно казано, беше й приятно да разговаря с Джо. Кой знае защо й се струваше, че у нея има нещо по-дълбоко, което не се забелязва на пръв поглед, нещо… вдъхващо доверие, макар да не можеше точно да го обясни. И тя беше сама жена като нея, което определено бе плюс. Кейти не искаше дори да си помисли как би реагирала, ако в съседната къща се беше нанесъл мъж, и се озадачи как така изобщо не й беше хрумнала такава възможност.

Изми чашите от кафе в мивката и ги прибра в бюфета. Действието й се стори съвсем обичайно — да прибира две чаши от кафе сутрин — и за миг усети да я поглъща животът, който бе оставила зад гърба си. Ръцете й се разтресоха, тя ги стисна една с друга и си пое няколко големи глътки въздух, докато най-сетне престана да трепери. Преди два месеца не би успяла да го постигне, дори преди две седмици не би била в състояние да се овладее. И макар да се радваше, че пристъпите на тревога вече не я връхлитат толкова неумолимо, фактът, че се владее, показваше също, че започва да свиква тук, а това я плашеше. Защото ако привикнеше и се почувстваше уютно, можеше да свали гарда, а не биваше да допуска подобно нещо.

Въпреки това се радваше, че се е озовала в Саутпорт. Беше малко историческо градче с население от няколко хиляди човека, разположено в устието на река Кейп Фиър, където тя се вливаше в Интракостал. Имаше тротоари и дървета със сенчести корони, а в песъчливата почва растяха цветя. От клоните на дърветата висеше испански мъх, а по набръчканите стволове пъплеше кудзу. Децата караха велосипедите си и ритаха топка по улиците, удивиха я и многобройните църкви — имаше по една на почти всеки ъгъл. Вечер квакаха жаби и цвърчаха щурци, а Кейти си повтори, че мястото й се е сторило подходящо още от самото начало. Изглеждаше сигурно, сякаш я призоваваше и й обещаваше убежище.

Сложи единствения си чифт обувки — износени маратонки. Скринът й беше почти празен, а в кухнята нямаше почти никакви провизии, но когато излезе от къщата в слънчевия ден навън и се запъти към магазина, тя се почувства у дома. Вдъхна с пълни гърди уханието на зюмбюли и на прясно окосена трева и си даде сметка, че от години не е била толкова щастлива.

3

Косата му бе побеляла, когато беше едва двайсет и няколко годишен, факт, който предизвикваше добродушните закачки на приятелите му. Освен това промяната не настъпи постепенно, не започна с едно-две косъмчета тук-там, които постепенно се посребряват. Просто през януари косата му си беше черна, а на следващия януари не беше останало почти нищо от този цвят. Двамата му братя се оказаха пощадени от подобна съдба, макар че през последните години и техните бакенбарди се бяха прошарили. Нито майка му, нито баща му имаха обяснение за случилото се, понеже доколкото им бе известно, Алекс Уийтли беше аномалия и в двата рода.

Странно, но побеляването изобщо не го смущаваше. Докато беше в армията, подозираше, че то е спомогнало за бързото му повишение. Работеше в Дивизията за криминални разследвания, ДКР, в Германия и в Джорджия и цели десет години беше разследвал военни престъпления: от отлъчили се войници до грабежи, домашно насилие, изнасилвания и дори убийства. Редовно го повишаваха и накрая, на трийсет и две години, се уволни от армията като майор.

След като го раниха и това сложи край на кариерата му като военен, той се премести в Саутпорт, родния град на жена си. Тъкмо се бяха оженили, очакваха първото си дете и Алекс възнамеряваше да кандидатства за работа в полицията, когато тъстът му предложи да му продаде семейния бизнес.

Ставаше дума за старомоден провинциален магазин с бяла дървена обшивка, сини капаци на прозорците, двускатен покрив и пейка отпред — магазини като този се бяха радвали на разцвет много отдавна и повечето вече бяха изчезнали. На втория етаж имаше жилище. Грамадна магнолия хвърляше сянка над едната страна на постройката, а отпред се пъчеше дъб. Само половината паркинг бе асфалтиран — другата беше покрита с чакъл — но рядко оставаше празен. Тъстът на Алекс беше започнал бизнеса преди раждането на Карли, когато наоколо имаше само селскостопанска земя, обаче се гордееше, че притежава дарбата да разбира хората и се стремеше да има на склад всичко, от което биха могли да се нуждаят клиентите му, и затова магазинът беше претъпкан и доста безреден. Алекс споделяше това виждане и го остави почти непроменен. На пет-шест редици щандове предлагаше хранителни стоки и тоалетни артикули, а фризерите в дъното бяха препълнени с каквото се сетиш: от сода и вода до бира и вино. Както във всеки универмаг и тук имаше рафтове с чипс, бонбони и вредни храни, които хората грабват, чакайки на касата. И с това приликите се изчерпваха. По рафтовете на магазина вече се предлагаше разнообразно риболовно оборудване и прясна стръв, имаше и грил закусвалня, която въртеше Роджър Томпсън, някога работил на Уолстрийт, но предпочел Саутпорт заради по-простичкия начин на живот. В грила сервираха бургери, сандвичи и хотдог, имаше и къде да седнеш. В магазина даваха под наем дивидита с филми, продаваха разнообразни боеприпаси, дъждобрани и чадъри, имаше и неголяма селекция от бестселъри и класически романи. Предлагаха също свещи и ремъци за автомобили и газови бутилки, а Алекс изработваше и дубликати на ключове на струг в задната стаичка. Имаше и три бензинови колонки, както и четвърта колонка за гориво на пристана, откъдето зареждаха лодки, а до касата бяха подредени кошници с пресни зеленчуци.