— И така, добра работа, момчета — каза Вен, докато изучаваше внимателно района за следи от още приятелчета на вече окончателно мъртвите вампири.

— Да, много мило от твоя страна, че забеляза. Аз очистих моите шест, между другото — каза Алексий и по устните му пробяга бледа сянка на усмивка. — Ваше височество!

— Още веднъж ме наречи така и ще ти сритам задника, приятелю — отвърна Вен, като се наведе да избърше остриетата си с чисто парче плат, което се вееше на земята от нечия риза.

— Моята собствена бройка също наброява шест, лорд Венджънс — докладва Бренан, скачайки от кофата върху чисто място на паважа. — Вярвам, че ти сам се справи с останалите седем.

— Май малко си свалил нивото, Вен — каза Алексий, като поклати тъжно глава. — В доброто старо време щеше да си убил най-малко десет от тях. Остаряваш, задават се големите пет.

Вен го изгледа свирепо.

— Да, да, смейте се сега, дами. Не сметнахте, че Вен Хелзинг е смешно, но сега ми се смеете? Загубеняци.

Той мрачно прибра меча си в канията, но след това му хрумна ободрителна мисъл.

— Ха! Просто изчакайте докато Съвета ви вземе на мушка за лотарията им със заспали девици. Като високопоставени синове на съответните управляващи домове, знаете, че сте се запътили по същия път на обречените като мен. Но за сега, ние сме свободни да си намерим жени, които отговарят на моите две изисквания: те трябва да бъдат…

Нов глас го прекъсна.

— Да, да, знаем. Безмозъчни и забравими.

Вен вдигна меча пред лицето си още преди второто „да“, но сега свали оръжието и се засмя.

— Схванал си, Кристоф. Безмозъчни и забравими. Спотайваше се, докато се биехме с вампирите, а?

Алексий се изсмя и бутна кинжалите си обратно в калъфите върху бедрата си.

— Педикюрът вероятно му е отнел повече време, отколкото е очаквал.

Кристоф се спусна надолу към входа на алеята, а тялото му трепереше леко от силата на елементите, която бе призовал. Вен знаеше, че Аларик, върховния жрец на Посейдон, имаше някои опасения за неовладяната канализираща сила на Кристоф.

Да. И Аларик не бе единственият, който имаше… опасения.

Вен наблюдаваше как по-младият воин се спуска към земята и ботушите му стъпват здраво на тротоара.

— Мислех, че все още си в Атлантида. Има ли новини? Да не би Райли…

Кристоф вдигна ръка.

— Не, не. Доколкото знам, Райли е добре. Или поне не се е влошила повече от преди. Идвам заради вас, всъщност. Конлан иска да отидеш и да се срещнеш с един представител на главното сборище на вещици в този район. Светлините на Сиатъл или нещо подобно.

— Светлинният кръг на Сиатъл — каза Бренан, с намек за неодобрение в гласа. — Кристоф, може би, щом си удостоен с честта да донесеш съобщение от върховния принц на Атлантида до брат му лорд Венджънс, трябваше да се постараеш да запомниш точните думи.

Лицето Кристоф потъмня. Воинът никога не бе приемал критики от какъвто и да било вид. Докато Вен го изучаваше, си отбеляза наум, че Кристоф явно имаше нужда от сериозно сритване по задника.

Но това беше мисъл, над която щеше да разсъждава по-късно.

— Каква среща? Къде и кога? — попита Вен примирено. Конлан наскоро бе взел решение за създаване на съюз, особено след като сестрата на бъдещата му съпруга се оказа един от лидерите на човешките сили, борещи се срещу контрола на вампирите и шейпшифтърите. — Имам нужда да се почистя, да ми направят няколко шева на врата, може би и да обърна едно сериозно питие, за да се изтрие вкусът на вампирския дъх в устата ми. — Той потръпна. — Гадост.

— Това ще се наложи да почака — каза Кристоф с по-малко враждебен тон. — Срещата трябва да се проведе сега.

От устата на Вен се изсипа порой от думи, които поставяха под въпрос законния произход на всяка вещица, магьосник и чародеец в Северозападен Пасифик. Но накрая воинът отпусна глава примирено.

— Добре, заемам се. Но първо, на някой да му се намира йод?

Глава 2

Сиатъл, Пъб „Розовото прасе“

Вен искаше да смачка нещо. Невероятно много. За предпочитане, лицето на идиота, с когото трябваше да се срещне преди четиридесет и пет минути. Достатъчно лошо бе, че трябваше да отложи планираното забавление тази вечер, за да се срещне с магьосник, а на всичкото отгоре вратът го болеше и имаше чувството, че превръзката, която Бренан бе пльоснал там, не вършеше никаква работа.

Устната му се изви, докато оглеждаше мястото, опитвайки се да избегне непреодолимия импулс отново да погледне часовника. Мръсотия и капачки от бутилки се бореха за място във всеки ъгъл. Миризма на спарена бира и застоял цигарен дим се носеше във въздуха като отвратителен облак. Дори и след всички тези години, откакто Закона за забрана на тютюнопушенето на обществени места бе влязъл в сила, долнопробните заведения като това все още воняха на тези ракови пръчки.

Той изучаваше внимателно загубеняците, отпуснати върху напуканите червени пластмасови бар столове във вертепа, където представителят на сборището бе настоял да се срещнат. Професионални алкохолици. Всички тук бяха професионални загубеняци. Макар че кой друг би висял на място като това посред нощ във вторник?

Е, загубеняци, с изключение на един много ядосан атлантски воин. Мислите му се върнаха обратно към Алексий, който го бе нарекъл „Ваше височество“ и това го накара да се намръщи. Той не харесваше титлата, дори и изречена на шега. Принц Вен, да, добре. Колкото и да не харесваше тази идея, той бе втори на опашката за трона, поне докато Конлан и Райли не започнеха да бълват бебета. Което щеше да е добре да се случи скоро, защото нямаше начин Вен някога да пожелае да изпълни това малко задължение. Крал на седемте острова на Атлантида.

Той потръпна при тази мисъл и изпи бирата си до дъно. Не! Вен си беше много по-добре като ръководител на академията за обучение на воините. Отмъщението на краля, чийто клетвен дълг бе да защитава неговия брат, краля. Като побеждава всеки вампир или шейпшифтър, който реши да похапне малко човеци.

Той погледна към изпочупения рекламен часовник на Будвайзер, който висеше на стената. Може би щеше да срита някой вещерски задник. Особено задникът, с когото трябваше да се срещне, за да обсъди вещеро-атлантския съюз. Задникът, който закъсняваше вече с петдесет и две минути.

Вниманието му бе привлечено от проскърцването на пантите на вратата и погледът му се насочи в огледалото зад бара към човека, който влезе.

Очите му се разшириха, а след това се стесниха преценяващо. Ако трябваше да си губи времето в чакане на идиота, който бе изпратила Куин, поне сега имаше нещо, което си струваше да гледа. Той се завъртя на стола си, така че да застане срещу нея. С перфектните си извивки и походка, блондинката крачеше през мястото, сякаш го притежаваше.

Кожени ботуши на висок ток, под плътно прилепнали дънки, заоблени бедра, върху които той с удоволствие би сложил ръцете си и вталено черно кожено яке. О, да. Беше точно негов тип жена.

И сигурно сънуваше, защото тя тръгна направо през отрепките, чиито лиги потекоха щом я видяха и спря пред него.

Вен беше свикнал с реакциите на човешките жени към него. По дяволите, след няколко века той знаеше, че го смятат за привлекателен. Тези дни нямаше много двуметрови мускулести воини, които да обикалят наоколо и при това с човешка ДНК.

Тази едва плъзна леденосиния си взор от горе до долу по него и устните й се извиха леко. Би погледнал изпаренията от купчина паунски лайна по пода на двореца с по-голям ентусиазъм.

— Значи — каза тя провлечено, а гласът й бе изпълнен с отвращение, — ти си гордостта на Атлантида?

Тя наперено го заобиколи, облегна се на свободния бар стол от лявата му страна и отново го погледна. После завъртя необикновените си очи.

Вен бе видял и чул повече от достатъчно. Той се изправи в цял ръст, което го направи висок повече от една глава над нея и се взря надолу.

— Закъсня.

Добре, това беше тъпо. За съжаление обаче, бе единственото, което успя да измисли, като се има предвид, че мозъчните му клетки отлетяха на юг при вида на кадифената цепка, сгушена в пропастта между реверите на якето й и онова дантелено нещо, което носеше под него.

Поради някаква причина, той искаше да оближе тази цепка.

И нея.

— О, боже ти си проблем с главно…

— Направи го главно „В“, воине — каза тя. — И вече можеш да седнеш и да оставиш своите 101 тактики на сплашване за някого, който ще се впечатли от тях.

Той седна и я погледна, чувствайки се като пълен глупак.

— Главно „В“? Откъде знаеш…

Тя се усмихна бавно и чувствените й устни се извиха над великолепен набор от зъби. Боже, дори зъбите й го възбуждаха. Изведнъж той се почувства като надървен шибан зъболекар.

Вен се размърда на стола, надявайки се тя да не е забелязала, че дънките внезапно му бяха отеснели.

— Главно В за вещица, воине — каза тя. — Добре дошъл в революцията.

Ерин Конърс направи едно малко заклинание за отвличане на вниманието и пияниците в стаята решиха, че съдържанието на чашите им е по-интересно от двамата души, седнали върху бар столовете. Тя пое дълбоко дъх, опитвайки се да напълни дробовете си, които внезапно бяха останали без въздух. Куин не й бе казала, че атлантските воини приличат на оживели гръцки богове и имат способността да изсмукват кислорода от стаята. И че освен като гръцки богове, изглеждат като хищници, които ядат вещици за обяд? Този със сигурност го правеше. Той бе абсолютен алфа-мъжкар и всеки женски инстинкт в тялото й я молеше да побегне… или да скочи в скута му.

Разтревожена от внезапната топлина, обхванала пръстите й и мелодиите, зашепнали в ума й, тя погледна надолу към трите пръстена със сила, които носеше на всяка ръка и видя, как започват да светят и пулсират с топлина и светлина.

Не сега, не сега, помисли си тя и насочи цялата си концентрация върху спирането на магията. Имаше достатъчно проблеми със сборището и без да допуска Стихийната магия да се освободи по време на първата й среща с мъжа. А тя се нуждаеше и от сборището, и от атлантите. Нуждаеше се от всички тях.

След като скъпоценните камъни върху пръстените й утихнаха и пеенето им отшумя, тя най-накрая се осмели да срещне погледа му, обгръщайки мантия от упоритост около себе си като щит.

Ерин реши, че единственият начин да спечели уважението на воина е, самата тя да се превърне във воин. Но как да го направи, когато бе съвсем сама, на двадесет и шест години и единствената магьосница в трите щата, които вярваха в нейната задача. Пое си дълбоко дъх и се подготви да срита някого по задника:

— И така, Вен ли да те наричам? Г-н Венджънс? Ваше височество?

Той повдигна вежда, трепвайки малко от неочакваното ехо на по-ранните си мисли.

— Ваше височество? Куин се е пошегувала с теб. Аз съм просто Вен. Или можеш да започнеш да ме наричаш „скъпи“ сега и да спестим време по-късно.

Дразненето му бе нож с две остриета и тя имаше чувството, че ръба бе от наточена стомана. Но хумора докосна Ерин, която някога знаеше как да се смее. Всичко, което Ерин можеше да направи, бе да кимне.

— Не се ласкай, атланте. Твоят чар не е чак толкова впечатляващ, както може би са те накарали да повярваш. Или жените в Атлантида са доста отчаяни? Да не би при вас да е като в Аляска? Шансовете са добри, но стоката не струва1?

Това си беше чисто перчене. Нямаше нищо, което да не струва в този мъж — той бе стопроцентов, силен мъжкар. Вълнистата, твърде дълга черна коса, обрамчваше изваяни скули. Очите му бяха тъмни като обещание за мъст. Стена от мускулести гърди опъваше черната фланелка, която носеше под коженото си яке. Да не споменаваме избелелите дънки, които обгръщаха огромните му мускулести бедра. Устата й изведнъж леко пресъхна.

Да, тук нямаше нищо, което да не струва.

Той присви очи, но изглеждаше по-скоро замислен, отколкото раздразнен.