— Мислиш ли, че стоката ми не струва, вещице? С удоволствие бих…

— Не тук! — Тя бързо огледа стаята, но изглежда нито един от пияниците не им обръщаше дори и най-малко внимание. Долнопробната кръчма бе прекалено ниска класа за вампирите и техните шпиони, или поне така се надяваше. Хора бяха умирали заради допускането на много по-малки грешки. — Тази дума все още предизвиква генетични спомени за огньове и клади у твърде много немагьосници — промърмори тя.

Той се надигна от стола си с плавно движение, което й напомни за затворена в клетка пантера и застана прекалено близо до нея. Големите опали, които красяха двата й безименни пръста, започнаха да пеят — нисък, настоятелен повик. Тя благодари на богинята, че той не можеше да ги чуе.

— Да се махаме от тук тогава — каза той.

Вен протегна ръка, за да й помогне, но след това спря насред движението и наклони главата си.

— Чуваш ли това? Каква е тази музика?

Ерин усети как кръвта буквално се отдръпва от лицето й. Може би бе благодарила на богинята прекалено рано.



Храмът на Посейдон, Атлантида

Аларик, върховният жрец на Посейдон, се облегна на тънката мраморна колона и скръсти ръце пред гърдите си, докато изучаваше воина, който крачеше пред него, напред-назад из храма.

— От какво точно се притесняваш, Конлан?

Върховният принц на Атлантида хвърли на Аларик раздразнен поглед.

— Не съм притеснен, Аларик. Принцовете не се притесняват. Кралете също, а ти продължаваш да ми напомняш, че трябва да минем през Ритуала на възкачването и коронацията в рамките на следващите тридесет дни или рискуваме да нарушим някоя свещена традиция, или нещо друго — Конлан изсумтя и възобнови темпото.

— Тогава какво е това, което не те притеснява и те кара да препускаш през Храма на Посейдон като плъх, който се опитва да избяга от потъващ кораб, принце мой, станал почти крал? — отвърна Аларик с мек глас. — А свещените традиции са свещени не без причина, но, разбира се, ти знаеш това.

Аларик сдържа нетърпението си, когато Конлан отново спря, обърна се към него и прокара ръка през косата си. Познатият жест сякаш отново изправи жреца пред най-добрия му приятел от детството.

Обезпокоеният принц тревожеше върховния жрец. Обезпокоеният приятел тревожеше мъжа.

— Кажи ми!

— Заради Райли е — каза Конлан, а мъката му личеше в задълбочените бръчки около устата и очите му. — Акушерките казват, че бременността не върви добре. Тя се чувства много зле всеки ден, през цялото време. Вместо да наддаде на тегло и здравето й да укрепне от бременността, тя чезне пред очите ми.

Аларик се изправи.

— А човешкият лекар?

Конлан поклати мрачно глава.

— Нищо. Казват, че бебето е добре и че Райли ще го преодолее. Това е „фаза“. Наричат го сутрешно гадене, което е дяволски глупаво име, защото тя се чувства зле през целия ден. Но Райли е акнаша и като емоционален емпат, тя може да прочете истината зад успокоителните думи. Бебето е в опасност. — Той си пое дълбоко дъх. — Имаме нужда от теб, Аларик. Ти си най-силният лечител от всички.

Аларик призова сила и почувства как елементите незабавно реагираха. От топлината в очите си той знаеше, че те светят в яркозелено от силата, с която ги канализираше. Изпрати мисловна молба към Посейдон и получи същия отговор, какъвто бе получавал всеки път, когато искаше, дори молеше да получи силата, с която да помогне на Райли.

Тишина.

— Посейдон никога не е предоставял на жреците си лечебната сила, в който и да е етап от бременността или раждането, Конлан. Знаеш това. Акушерките от Храма на нереидите са единствените, които могат да помогнат по тези въпроси.

— Да върви по дяволите всичко това! Те не могат да направят нищо. Ти си по-силен от всеки върховен жрец, който Атлантида е познавала някога. Дори и Съвета го знае. Наруши правилата, Аларик. — Конлан спря, когато осъзна, че бе започнал почти да вика и след това продължи по-тихо. Мрачно. — Направи го за мен!

Аларик стисна ръце в юмруци, почерпи сила от въздуха около тях и хвърли кълбо от синьо-зелена енергия в другия край на стаята. Тя се разби в стената и остави димяща, овъглена дупка в мрамора. Съвсем същата като тази, която изгаряше вътрешностите му от мъка и разочарование.

— Не мислиш ли, че ако можех, щях да го направя, Конлан? За теб… моят приятел? За жена ти и нероденото ти дете? За бъдещите крал, кралица и наследник на трона? Не ми пука за правилата, по дяволите! Аз просто не разполагам със силата.

Цялото тяло на Конлан рязко се отпусна и отчаянието му се блъсна в Аларик, подобно на осезаеми вълни, мощни почти колкото циклон.

— Тогава нямаме никакъв избор. Не можем да направим нищо.

Аларик се насили да изрече следващите думи през внезапно вцепенените си устни.

— Опита ли да… свърза ли се с… — не можа да каже името й и се смъмри за това, че беше такъв страхливец, но накрая се спря на местоимението, — нея?

Конлан кимна.

— Да, изпратихме послание към Куин. Поне успяхме да кажем на нейния колега в начинанията й, онзи шейпшифтър Джак, че Райли има нужда от сестра си. Макар че кой знае кога ще го получи? Последно чух, че съюзът на бунтовниците разследва нова заплаха от вампири на Западния бряг и Куин винаги трябва да бъде в разгара на всеки…

Принцът спря по средата на изречението, затвори очи и простена.

— Съжалявам, Аларик. Не помислих, докато говоря. Сигурен съм, че тя е добре. Познаваш Куин, тя е боец.

Аларик го прекъсна, чувствайки се горд поради някаква странна причина, че бе успял да поеме контрол над треперенето на ръцете си почти веднага след като бе започнало.

— Не, принце мой, не познавам Куин. И никога няма да я опозная. Така и трябва да бъде това повеляват законите на Посейдон и действителността. — Остротата в гласа му не помогна. — И двамата знаем, че тя заслужава някой много по-добър от мен.

След тези думи той направи две крачки и скочи във въздуха, после се разтвори в облак от мъгла и избяга през високия прозорец на храма. Избяга от болката и страха на Конлан за жена му и детето му. Избяга от своя собствен тъмен, убийствен глад за една жена, която никога не би могъл да има.

Но дори под формата на блестяща мъгла, той не можа да избяга от последните думи на Конлан, макар че бяха промърморени.

— Няма такъв, стари приятелю.



Сиатъл

Ерин отби в алеята на старата викторианска сграда, която служеше като щаб на сборището Светлинния кръг на Сиатъл и погледна в огледалото за обратно виждане. Лъскавият черен ягуар на Вен караше плътно зад нея по алеята, блокирайки всякаква възможност за бягство. Ръцете й стиснаха волана за миг. В капан.

— Не, че искам да избягам — прошепна тя в празната кола. — Това е моят шанс да изградя съюз с някой, който притежава силата да ми помогне. Да ни помогне.

Вратата на колата й се отвори, докато откопчаваше предпазния си колан и тя примигна към него изплашено.

— Как успя… О, да. Атлантски суперсили, предполагам.

— Това съм аз. Супер Вен, на твоите услуги.

Той отстъпи назад едва колкото да й направи място да слезе от колата. Тя прие това като предизвикателство за куража й и когато излезе, застана толкова близо до него, че лицето й почти докосна гърдите му. Усети аромата му, завладяваща комбинация от солена вода, подправки и мъж. Принуди се да се противопостави на внезапното желание да зарови носа си във фланелката му и да вдиша дълбоко. Да се увие в топлината му и да не се поддава на ледената влага на зимната Сиатълска нощ.

Опалите на пръстите й внезапно завибрираха, стряскащ зов, който се разпростря през сетивата й. Самотно и натрапчиво. Пееха за желанието, глада и по-тъмните страни на нуждата. Коленете на Ерин почти се превиха от силата му и ръцете на воина се стрелнаха, за да хванат нейните.

— Не ме докосвай — ахна тя, но беше твърде, твърде късно. Песента на опалите се извиси и стигна кулминацията си вътре в ума й, през душата й и в опустошените кътчета на сърцето й. И там, където музиката разруши границите на контрола й, Стихийната магия побърза да нахлуе. Тя обгори нервните й окончания и заискри по кожата й поразително ярко.

Очите на Вен потъмняха и той потисна едно проклятие, докато се отдръпваше настрани от нея, освобождавайки ръцете й. Тя падна на колене пред него и притисна ръце към главата си, за да потуши забранената магия. Мърмореше думи за сила изпод носа си.

— Restrictos, terminos, immediamentos!

Борейки се за въздух, тя принуди магията да се разсее. Да се успокои. Замисли се колко ли време ще издържи, докато настъпи моментът, в който вече няма да може да контролира глада на Стихийната магия, да покаже силата си чрез нея. Над нея.

Тя примигна и очите й се отвориха, когато над затворените й клепачи премина сянка. Атлантският воин бе клекнал пред нея и гледаше лицето й. Всички следи от развеселеност си бяха отишли и тя инстинктивно отскочи от твърдостта на погледа му. Много тънък слой на изтънченост лежеше под примитивната свирепост на този боец, осъзна тя.

— Какво, по дяволите, беше това? — рязко каза той, взирайки се в лицето й, сякаш можеше да прочетете нейните тайни в чертите й.

— Беше… — тя се препъна в лъжите, които бе упражнявала толкова много пъти в ума си, търсейки отчаяно отговор. Друга мелодия зазвуча в съзнанието й. По-сладка, по-богата. Безмълвни текстове на желанието. Изумрудите на пръстените й прогориха кожата на показалците й.

Отново я заля шок. Изумрудите! Но… оу. Очите му. Очите му.

— Какво е това?! — Попита на свой ред тя, взирайки се в синкаво-изумрудения пламък, светещ в очите му. В ума й се зароди мисълта, че Стихийната и Атлантската магия са пресекли пътищата си — вода и електричество, борещи се за надмощие.

Бедствие. Токов удар. Болка. Смърт.

Преди той да успее да отговори, тя се изправи и се облегна на колата, без да сваля очи от неговите.

— Каква е тази синьо-зелена светлина, която гори в очите ти? Атлантите също ли са способни да призовават Стихийна магия?

Той скочи на крака.

— За какво говориш? Какъв синьо-зелен пламък? Какво е Стихийна магия? — Той вдигна ръка, сякаш за да докосне лицето си, но след това я свали; няколко пъти сви и отпусна юмруците си и накрая си пое рязко въздух.

— Извини ме, Ерин — каза накъсано той, докато заобикаляше колата й, за да отиде от другата страна на шофьорското място и да отвори вратата. Вен се плъзна на седалката и погледна в огледалото на мъждивата светлина, която идваше от лампичката на купето над главата му.

Докато Ерин пристъпи нестабилно надалеч от колата, решена да скрие истината за това колко бързо докосването му бе сломило защитите й, чу как вратата се блъска зад нея. Колата се разтресе толкова мощно от силата на затварянето, че тя почти падна отново.

Завъртя се, за да го погледне и гледката, пред която се изправи, беше напълно неочаквана. Със затворени очи и наведена глава, воинът удряше с юмруци върху покрива й веднъж, два пъти, а след това за трети път, като мърмореше нещо на хармоничен език, който не звучеше като нито един език, който тя знаеше. Тогава той дойде на себе си и се загледа в нея над покрива на колата й, очите му горяха, разширени от шок и нещо, което много приличаше на отчаяние.

— Прости ми, моля те, но аз трябва да тръгвам. Сега. Трябва да… Аларик… проклятие. Аз просто… о, по дяволите, трябва да се измъкна от тук. — С тези думи той се обърна и скочи във въздуха, превръщайки се в блестяща мъгла, докато се издигаше в потъмняващото сумрачно небе.

Тя си пое дъх. Това беше красиво. Беше ужасяващо. Точно, както си бе представяла Атлантида. Поклащайки глава, за да се опита да я прочисти от магия и фантазии, тя хвърли поглед на колата му, която блокираше пътя на нейната.

— В капан. О, Богиньо, какво направи с мен?

Стържещ глас отговори на промърморения й въпрос:

— По-добре попитай, какво ние смятаме да направим с теб, Ерин Конърс.