Алиса Дей - Пробуждането на Атлантида

Вен се вгледа в Джъстис, след като той изрече нелепото си твърдение.

— Не прави това идиот такъв! Очаквам от теб да спасиш Ерин, заради мен.

Джъстис се изсмя.

— Мислиш си, че лъжа, нали? Скъпоценните разглезени принцове никога не са си представяли, че баща им може да върши разни мръсотии с някой друг, освен майка им. Някой, който дори не е от вашия вид!

Анубиса се вгледа в Джъстис и в очите й се появи разбиране.

— Значи съвкуплението, което натрапих на бащата на Конлан е дало плод? О, това е толкова възхитително.

— Аха, е, този възхитителен плод ще започне да убива всички наред, благодарение на проклятието, надвиснало над задника ми, ако не ме разкараш от тук — горчиво каза той. — Искаш някой да дойде с теб доброволно? Повярвай ми, след столетия, прекарани в изпълняване на заповедите на братята ми, с тяхното надуто чувство за надмощие, породено от това, че са кралски наследници, аз съм повече от готов да пробвам другата страна.

Вен поклати глава, опитвайки се да не вярва на това, макар всички негови сетива да му казваха, че е истина.

— Защо? Защо не говори с Аларик да намери някакъв начин да вдигне проклятието?

— Да не мислиш, че не съм се опитвал? Нямаше никакъв начин да го направя, без да му кажа истината за раждането ми, а това щеше да доведе до необходимост да го убия. Или най-малкото до това да умра, докато се опитвам да го сторя.

Джъстис прибра меча си и се запъти към Анубиса.

— Вземи мен вместо него. Доброволно подчинение — той й се усмихна мрачно и се приближи до нея толкова бързо, че Вен едва видя движенията му, когато се наведе и я целуна. От това, което той успяваше да види, целувката не беше нежна. Приличаше повече на целувка за наказание — изискваща, брутална и обсебваща. И продължи доста дълго.

Когато Джъстис най-накрая вдигна глава, очите на Анубиса от искрящо червени бяха станали черни и тя изглеждаше замаяна. Богинята, чиито устни бяха подути от целувката му, се вгледа в Джъстис и най-накрая проговори:

— Никой мъж не ме е целувал доброволно повече от пет хиляди години — каза тя толкова тихо, че Вен едва чу думите й. — Приемам предложението ви лорд Джъстис, кръвен сродник на Конлан и Венджънс.

— Не! — Вен се наведе да вземе меча си и се втурна към тях, но тя се изстреля към тавана, хванала здраво Джъстис. Докато се издигаха синьокосият воин я целуна отново и успя да избута рубина от ръцете й. Тя сграбчи раменете му без дори да забележи. Джъстис вдигна глава и когато погледна надолу към Вен устните му оформиха една-единствена дума:

— Братко.

След това отново сведе глава към богинята на вампирите и двамата изчезнаха.

Вен хвана рубина, преди да падне на каменния под и се затича към Ерин. Най-после освободена от плена на Анубиса, тя падна на колене над тялото на сестра си, която изглежда преживяваше окончателната си смърт. Ерин ридаеше толкова силно, че тялото й се тресеше от силата на стоновете й и докато той я наблюдаваше, тя призова сила и изстреля енергийна светкавица към Калигула, която го размаза срещу каменна колона.

Щом Вен я достигна, тя вдигна глава и го погледна. Лицето й бе обляно от сълзи, а очите й бяха озарени от древната сила на скъпоценните камъни.

— Сега ще ги избием всички — каза тя и се изправи.

Воинът й подаде рубина и се съгласи:

— Ще ги избием.

Щом тя запя, вампирите започнаха да избухват последователно. Шифтърите не се повлияха от песента й, така че Вен се нахвърли върху тях с убийствена ярост, покосявайки ги със сребърните си кинжали. Той се завъртеше настървено, за да унищожи по двама-трима от тях наведнъж и викаше свирепи бойни викове:

— За Атлантида! — изкрещя той. — За лорд Джъстис! За брат ми!

Навсякъде около него експлодираха вампири и умираха шифтъри, докато накрая не остана заобиколен единствено от мъртви и умиращи тела. Целият покрит с кръв, той продължаваше да вилнее и напада, да реве измъчено, докато тишината не се просмука през обезумялата му ярост.

Той се завъртя в пълен кръг и осъзна, че стои в центъра на пещерата, а около него вече няма нищо живо.

Ерин стоеше гордо изправена и искреше толкова ярко със сребристо-синя светлина, че той трябваше да присвие очи, за да я види. Диърдри все още лежеше в краката й, а самият Калигула бе коленичил пред нея.

Вен хукна към певицата на скъпоценни камъни с мисълта да я предпази от вампира, но тя го спря, вдигайки ръка.

— Аз трябва да го направя — настоя двойствен глас, който не бе изцяло неин.

Той спря бавно и извади кинжал, разпознавайки нуждата й от отмъщение, но не желаейки душата й да страда, заради още една смърт.

— Осъждам те на окончателна смърт, Калигула от Рим. Заради хилядите невинни, които си убил през годините. Заради ужасните зверства. Заради злокобното удовлетворение, което си изпитвал, докато си погубвал живота им.

Тя вдигна ръце и над тях се оформиха сфери от искряща светлина с големината на баскетболни топки, а Калигула се сви пред нея.

— Сестра ти е мъртва — подигра й се той предизвикателно за последен път. — Може да живееш със знанието, че след като я превърнах в нежива, съм я изнасилвал хиляди пъти, по хиляди различни начини.

— Ти можеш да умреш със знанието, че Диърдри ще продължи да живее — отвърна Ерин. След това рязко свали ръце и сферите полетяха между тях, разбивайки се в гърдите на Калигула в същия момент, в който кинжала на Вен полетя и се заби точно в черното сърце на вампира.

Калигула извика като прокълнат, какъвто той със сигурност беше, докато Вен наблюдаваше как злодеят се превръща в пепел и от устата, очите и носа му излизат сини пламъци преди най-накрая да експлодира.

Вен сложи ръка около кръста на Ерин и я издърпа настрана от разпадащия се вампир, но тя хвърли щит над тях и нищо от киселинната слуз не докосна тях или тялото на сестра й.

— Тя наистина ли е жива? — попита Вен.

Изведнъж Ерин залитна и всичката й мощ, и каквато и да е било следа от богинята в нея, изчезна. Вен хвана нея и рубина преди тя да падне на земята.

— Не е напълно мъртва, но е толкова близо до смъртта, че едва ли има някакво значение — каза Ерин, ридаейки. — Искам да остана с нея до края, Вен.

Преди Вен да може да отговори ги прекъсна изморен глас.

— Това може да не е необходимо.

Вен вдигна глава, за да види Даниъл, който бавно се приближаваше към тях.

— Аз мога да й помогна, Ерин. От това, което чух, ти трябва да занесеш този рубин обратно в Атлантида.

Вен вдигна меча си.

— Сякаш някога ще ти се доверя отново, предателски…

Ерин докосна крака му.

— Вен, той казва истината. Рубинът щеше да ме предупреди, ако намеренията му бяха лоши.

Той се поколеба. Не желаеше да се доверява отново на Даниъл, но бе наясно с необходимостта да се завърнат бързо в Атлантида, затова накрая кимна.

— Добре. Но ние ще се върнем, за да проверим как е тя. Ако е…

— Знам, воине — каза Даниъл, спускайки се на земята, за да вдигне главата на Диърдри в скута си. — Знам. Сега вървете.

Ерин целуна за последно челото на сестра си и се изправи, здраво хванала „Сърцето на нереидата“.

— Сега, Вен. Нещо ми казва, че трябва да тръгнем веднага.

При думите й в пещерата се завъртя леден вихър и Вен се усмихна.

— Страхотно време избра, за да се появиш, Аларик. Не искаше да си изцапаш ръцете, а?

Жрецът се появи пред тях и повдигна вежда. Лицето му бе бледо и изопнато и изглеждаше сякаш се бе състарил с векове за последните няколко дни.

— Правя, каквото е по силите ми, лорд Венджънс. Бих ли могъл да ви заинтригувам с един портал към Атлантида?

— Това е най-добрата идея, която си имал от доста време насам — каза Вен. — Но първо трябва да излекуваме един тигър.

Той заведе Аларик до мястото, на което лежеше Джак. Той бе сериозно ранен, но все още дишаше, въпреки безбройните си рани от нокти и зъби, през които изтичаше кръвта му. Аларик коленичи и задържа ръце над тялото на Джак, и очите на шифтъра се отвориха мигновено, докато целебната синьо-зелена светлина блестеше над тялото му, оставяйки здрава кожа, там където до преди миг бяха раните му.

Джак се изправи до седнало положение и хвана глава в ръцете си.

— Защо имам чувството, че съм изпуснал нещо?

Вен протегна ръка, за да му помогне да се изправи на крака.

— Изпусна доста. Даниъл ще те информира. Разбери какво е направил с Куин.

Джак оголи зъби.

— Той е сторил нещо на Куин?

— Това е дълга история, а ние трябва да вървим.

Вен се върна при Ерин, вдигна я заедно с рубина на ръце и хвърли един последен поглед към Даниъл. Аларик призова магията си и портала се появи. Те пристъпиха в излъчващия светлина овал, който щеше да ги заведе у дома.

— У дома, Ерин — прошепна й той, докато очите й се затваряха. — Отиваме у дома.