Нора Робъртс - Проклятието на Анжелик

Съкровище, златни дублони и испански долари. С малко късмет щеше да ги обере от морското дъно като праскови от дърво. Или поне така бе казал баща й, помисли си Тейт, докато се гмуркаше.

Знаеше, че само с късмет далеч не се стига, както го бяха доказали и десетте години на търсене. Бяха необходими пари, време и изнурителни усилия. Бе необходимо умение и дълги месеци на проучвания и подготовка.

Но докато плуваше към баща си през кристално сините води на Карибско море, тя бе повече от склонна да участва в играта.

Изобщо не бе неприятно да прекарва лятото на своята двайсета годишнина в гмуркане край брега на Сейнт Кристофър и да се плъзга във великолепната топла вода сред риби с блестяща окраска и скулптури от разноцветен корал. Всяко гмуркане носеше изненади. Какво ли има например под онзи бял пясък, скрито сред ветрилообразните сводове и морските водорасли, погребано под изкусно преплетените корали?

Въпросът не бе в съкровището, знаеше тя. А в търсенето.

Е, от време на време ти излизаше и късметът.

Много добре помнеше първия път, когато извади една сребърна лъжица от тинестото й ложе. Изненадата и тръпката, които почувства, докато държеше в ръцете си почернелия прибор и се чудеше кой ли е сърбал бульона си с него. Навярно капитанът на някой натоварен със съкровища галеон. Или пък любимата на капитана.

Пак тогава майка й жизнерадостно разтрошаваше едно голямо парче конгломерат — каменен къс, роден от вековната подводна дейност на десетки химически реакции. Помнеше доволния й писък, после и триумфалния смях, който твърде много приличаше на магарешки рев — Марла Бомон бе попаднала на златен пръстен.

Редките попадения позволяваха на семейство Бомон да прекарват по няколко месеца всяка година в търсене на нови находки. На още късмет, на още съкровища.

Докато плуваха рамо до рамо, Реймънд Бомон потупа дъщеря си по ръката и й посочи нещо. Заедно проследиха ленивото цапане на една морска костенурка.

Смехът в очите на баща й казваше всичко. Бе работил усилено през целия си живот и сега се наслаждаваше на отплатата. За Тейт моменти като този бяха неоценими.

Те плуваха заедно, свързани от любовта към морето, тишината, цветовете. Отряд старши сержанти1 се стрелна край тях и златно-черното им райе проблесна на слънцето. Заради чистата радост от движението, Тейт направи лениво кълбо във водата и се загледа в сблъсъка на слънчевите лъчи с морската повърхност над главата си. Чувстваше се толкова свободна, че се засмя и потокът мехурчета, изригнал от устата й, стресна един любопитен сержант.

Гмурна се по-дълбоко, следвайки мощните движения на баща си. Пясъкът криеше толкова тайни. Всяка могилка можеше да се окаже дъска на прояден корпус на испански галеон. Тъмният участък ей там можеше да прикрива скрито пиратско съкровище. Напомни си да не се любува на ветрилообразните шарки на морския релеф и на коралите, а да търси знаците, сочещи потънало съкровище.

Бяха тук, в топлите води на Карибския басейн, по следите на онова, за което мечтае всеки търсач на съкровища. Недокоснатите останки на потънал кораб, криещи кралско съкровище. Това беше първото им гмуркане и имаше за цел да ги запознае с терена, чието местонахождение бяха издирвали прилежно в книги, карти и диаграми. Щяха да изпробват теченията, да измерят силата на прилива. И може би — само може би — щеше да им излезе късметът.

Тя се насочи към една пясъчна могилка и започна да маха бързо с ръце. Баща й я бе научил на този най-прост метод за разравяне на пясък, когато разбра, че и тя изпитва неутолим интерес към новото му хоби да се гмурка с леководолазен дихателен апарат.

През следващите години той я бе научил и на много други неща. На уважение към морето и към всички негови обитатели. И към онова, което лежеше скрито на дъното. Най-съкровеното й желание бе един ден да открие нещо — за баща си.

Тя извърна очи към него — той разглеждаше един нисък коралов гребен. Колкото и да мечтаеше за съкровища, създадени от човешка ръка, Реймънд Бомон обичаше съкровищата, създадени от морето.

След като не намери нищо при могилката, Тейт се стрелна към една красива раирана раковина. С периферното си зрение улови тъмносинята сянка на нещо, което се приближаваше към нея, бързо и тихо. Първата смразяваща мисъл, която мина през главата й, бе, че я напада акула и сърцето й прескочи уплашено. Обърна се, така както я бяха учили, посегна с една ръка към водолазния си нож и се приготви да защитава себе си и баща си.

Сянката се оказа водолаз. Хлъзгав и бърз като акула наистина, но човек. Дъхът й изсвистя навън в поток от мехурчета. Водолазът направи знак към нея, после и към мъжа, който плуваше след него.

Тейт се озова маска до маска с едно дръзко ухилено лице, чиито очи бяха сини като морето наоколо. Тъмна коса се вееше с течението. Видя, че той й се смее, без съмнение отгатнал каква е реакцията й на неочакваната компания. Мъжът вдигна ръце в миролюбив жест и не ги свали, докато тя не прибра ножа в канията. После й намигна и с плавно движение поздрави Рей.

Докато мъжете си разменяха мълчаливи поздрави, Тейт огледа новодошлите. Екипировката им беше добра и включваше нещата, необходими на всеки търсач на потънали съкровища. Торбичката за находки, ножът, компас на китката и водолазен часовник. Първият мъж беше млад и изглеждаше строен в черния си непромокаем костюм. Жестикулиращите му ръце бяха с широки длани, с дълги пръсти и носеха белезите на ветеран в търсенето на съкровища.

Другият мъж беше плешив и натежал в кръста, но се движеше като истинска риба. Доколкото Тейт можеше да прецени, той се опитваше да постигне някакво тактическо споразумение с баща й. Тя искаше да се възпротиви. Това си бе тяхното място. В края на краищата те първи бяха пристигнали тук.

Но можа само да се намръщи, когато баща й оформи кръгче с палеца и показалеца си в знак на съгласие. Четиримата се разпръснаха да огледат терена.

Тейт се върна при друга могилка и се зае да разравя пясъка. Според изследването на баща й четири кораба от испанската флота бяха потънали северно от Нейвис и Сейнт Кристофър2 по време на ураган на единайсети юли 1733 година. Два от тях, „Сан Кристобал“ и „Вака“, бяха открити и извадени преди години при рифовете край нос Диеп. Оставаха „Санта Маргерит“ и „Изабела“ — неоткрити и недокоснати.

Според документите и товарителниците тези кораби далеч не пренасяли само захарта, натоварена на островите. Имало скъпоценности и порцелан, както и повече от десет милиона песос в злато и сребро. А не можеше да ги няма и личните вещи на пътниците и екипажа.

И двата кораба обещаваха щедра реколта. Нещо повече, те биха представлявали една от най-значимите находки на столетието.

След като отново не откри нищо, Тейт се придвижи малко по на север. Конкуренцията на другите гмуркачи я караше да си отваря очите на четири. Дружинка ярки като скъпоценни камъни рибки се струпаха около нея и тя се оказа между двата лъча на съвършено очертан остър ъгъл, чиято цветна повърхност се врязваше в ярък контраст със синьото на океана. Развеселена, тя бавно се плъзна през строя им.

Със или без конкуренция, тези неща винаги щяха да я радват. Продължи неуморно огледа си, разравяйки пясъка и изучавайки рибите с еднакво въодушевление.

На пръв поглед приличаше на камък. И все пак инстинктът я насочи натам. Оставаше й по-малко от метър, когато нещо се шмугна край нея. Със слабо раздразнение тя видя как една покрита с белези дългопръста ръка се пресяга надолу и сграбчва камъка.

„Простак“ — помисли си тя и тъкмо се канеше да му обърне гръб, когато го видя да разклаща парчето скала. Въобще не беше камък, а покрита с налепи дръжка на сабя, чието острие той измъкна от ножницата на морето. Устните му се извиха в предизвикателна усмивка около мундщука на маската и той претегли находката си на ръка.

Има нахалството да я поздрави със сабята, имитирайки поздрав при дуел. Когато се отправи нагоре, Тейт го последва. Разсякоха повърхността почти едновременно.

Тя изплю мундщука си.

— Аз я видях първа.

— Не съм съгласен. — Все така ухилен, той вдигна маската от лицето си. — Но във всеки случай ти беше бавна, а аз не. Който превари, той натовари.

— Правилата на улова — каза тя, полагайки усилия да запази спокойствие. — Ти беше на моя територия.

— Както аз го виждам, ти беше на моя. Дано имаш повече късмет следващия път.

— Тейт, миличка — извика Марла Бомон от палубата на „Приключение“. — Обядът е готов. Покани приятеля си и заповядайте на борда.

— Нали нямаш нищо против? — С няколко мощни замахвания той стигна до кърмата на „Приключение“. Сабята издрънча на палубата, последва я тупването на плавниците му.

Проклинайки лошото начало на лятото, което до днес бе давало всички признаци, че ще бъде чудесно, Тейт заплува към яхтата. Без да обръща внимание на галантно подадената й ръка, тя се прехвърли през борда точно когато баща й и другият водолаз се показаха на повърхността.

— Приятно ми е да се запознаем. — Младежът прокара ръка през подгизналата си от водата коса и се усмихна чаровно на Марла. — Матю Ласитър.

— Марла Бомон. Добре дошъл на борда.

Майката на Тейт се усмихна широко под широката периферия на украсената си с цветя шапка. Беше поразителна жена, с кожа като порцелан и кръшна фигура, скрита под широка риза и спортни панталони.

— Виждам, че вече си се запознал с дъщеря ми Тейт и със съпруга ми Рей.

— Може и така да се каже. — Матю разкопча колана си и го остави настрани заедно с маската си. — Хубава яхтичка.

— О, да, благодаря. — Марла с гордост огледа палубата. Макар да не беше почитателка на домакинската работа, нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от това да поддържа „Приключение“ лъсната до блясък. — Онова там е вашата, нали? — Тя махна с ръка по посока на носа. — „Морския дявол“.

Тейт изсумтя презрително. Макар че името със сигурност подхождаше както на човека, така и на яхтата. За разлика от „Приключение“, „Морския дявол“ не блестеше и със сигурност се нуждаеше от пребоядисване. Отдалече не изглеждаше много по-различна от раздрънкана черупка, носеща се по блестящата равнина на морето.

— Не е кой знае колко красива — каза Матю, — но върши работа.

Той отиде да подаде ръка на двамата водолази.

— Добро попадение, момко. — Бък Ласитър тупна Матю по гърба. — Това момче му е хванало цаката по рождение — каза той на Рей с глас, хрущящ като счупено стъкло, и му подаде ръка, представяйки се със закъснение. — Бък Ласитър. А това е моят племенник Матю.

Като пренебрегна последвалото взаимно представяне на палубата, Тейт прибра екипировката си и се измъкна от непромокаемия костюм. Докато останалите се възхищаваха на сабята, тя се шмугна в каютата си.

Не беше нищо необичайно, каза си тя, докато изваждаше една огромна тениска. Родителите й винаги се сприятеляваха с разни непознати, канеха ги на борда и ги гощаваха. Баща й не бе усвоил предпазливите и пълни с подозрение маниери, характерни за ветераните в търсенето на съкровища. Вместо това родителите й блестяха с южняшкото си гостоприемство.

При нормални обстоятелства тя намираше тази им черта за много мила. Искаше й се само да са по-внимателни в подбора на обекти за гостоприемството си.

Чу как баща й въодушевено поздравява Матю за находката му и изскърца със зъби.

Тя я видя първа, да пукнат дано!

Ама че цупла, реши Матю, докато подаваше сабята на Рей да я разгледа. Колко типично за жените. А нямаше никакво съмнение, че червенокосият фъстък е от женски пол. Косата й с оттенък на мед може и да бе остригана като на момче, но миниатюрното й подобие на бански костюм определено бе запълнено както и където трябва.

И доста хубавичка на всичкото отгоре. Лицето й сякаш бе сглобено от най-невероятни ъгли, а скулите й спокойно можеха да нарежат на филийки нечии любопитни мъжки пръсти, но големите й, изкусително зелени очи променяха впечатлението изцяло. Очи, които бяха изстреляли към него остри малки стрелички, както под водата, така и над нея.