Което само засилваше желанието му да я дразни.

И тъй като за известно време щяха да се гмуркат в един и същи район, би могъл да се позабавлява.

Седеше с кръстосани крака на предната палуба, когато Тейт се появи отново. Хвърли му един бърз поглед, почти успяла да убеди самата себе си, че няма смисъл да се цупи повече. Кожата му бе почерняла от слънцето, а на гърдите му проблясваше закачена на верижка сребърна испанска монета. Искаше й се да го попита за нея, да разбере къде и как я е намерил.

Но той й се хилеше самодоволно. Доброто възпитание, гордостта и любопитството се сблъскаха с някаква необичайна преграда, която й пречеше да се включи в общия разговор.

Матю захапа един от дебелите сандвичи с шунка.

— Страхотно, госпожо Бомон. Съвсем различно от помията, на която сме свикнали с Бък.

— Вземи си и от картофената салата. — Поласкана, тя натрупа огромно количество върху картонената му чиния. — И ми викай Марла, миличък. Тейт, ела насам и си вземи нещо за ядене.

— Тейт. — Матю примигна към слънцето, докато я изучаваше. — Доста необичайно име.

— Моминското име на Марла. — Рей прегърна жена си през раменете. Седеше все още с мокрите си плувки и се наслаждаваше на слънцето и компанията. Посребрялата му коса танцуваше с поривите на лекия вятър. — Нашата Тейт беше колкото бирена халба, когато започна да се гмурка. Няма да намериш по-добър партньор. Марла обича морето, обича яхтите, но не може да преплува и метър.

Марла се закиска и сипа повторно студен чай във високите чаши.

— Обичам да гледам водата. Да си в нея обаче е нещо съвсем друго. — Тя се отпусна в стола си с чаша в ръка. — Стигне ли над коленете ми, изпадам в паника. Сигурно съм се удавила в някой предишен живот. Така че, докато трае този, ми стига да се грижа за яхтата.

— А нея си я бива. — Бък вече я бе оценил. Добре поддържана, дължина дванайсет метра, тикова палуба, декоративна украса. И сигурно имаше две самостоятелни кабини и добре оборудван камбуз. Дори и без диоптрите на маската си, можеше да различи масивните прозорци на лоцманската кабина. С удоволствие би огледал машинното отделение.

По-късно щеше да го направи, след като си вземеше очилата. Но и без тях можеше да прецени, че диамантът, който Марла носеше на пръста си, е най-малко петкаратов, а златната халка на дясната й ръка е с антична изработка.

Подушваше пари.

— И така, Рей… — Той нехайно наклони чашата си. — Двамата с Матю се гмуркаме из тия води през последните няколко седмици. Не сме ви виждали.

— Днес ни беше първото гмуркане. Отплавахме от Северна Каролина веднага щом свърши пролетният семестър на Тейт.

Колежанка. Матю надигна рязко чашата си със студен чай. Боже господи! Съзнателно отклони поглед от краката й и се съсредоточи върху обяда си. Облозите определено се отлагаха. Той беше почти на двайсет и пет и не искаше да си има работа със сополиви колежанки.

— Смятаме да прекараме лятото тук — продължи Рей. — А може да останем и повечко. Миналата зима се гмуркахме една седмица край бреговете на Мексико. Има няколко запазени кораба там, но са обрани кажи-речи до шушка. Все пак успяхме да извадим едно-две неща. Хубава керамика, няколко глинени лули.

— И онези сладки шишенца за парфюм — обади се Марла.

— Значи отдавна се занимавате с това? — попита Бък.

— Десет години. — Очите на Рей светнаха. — Петнайсет, откакто се спуснах за пръв път. — Той се наведе напред заговорнически. — Един приятел ме нави да тръгна на уроци по гмуркане с леководолазен апарат. След като си получих разрешителното, отидох с него на Диамантените плитчини. Захапах въдицата още с първото спускане.

— Сега прекарва всяка свободна минута в гмуркане, в планове за гмуркане или в разговори за последното си гмуркане. — Марла се разсмя сърдечно и очите й, наситено зелени като на Тейт, блеснаха. — Така че аз се научих да управлявам яхта.

— Аз пък търся съкровища повече от четирийсет години. — Бък загреба последните парчета от картофената си салата. Не беше се хранил толкова добре от месец и повече. — В кръвта ми е. Баща ми беше същият. Преобърнали сме цялото крайбрежие на Флорида преди ония скръндзи от правителството да провалят улова. Аз, баща ми и брат ми — Ласитърови.

— Ами да, разбира се. — Рей се плесна по коляното. — Чел съм за вас. Баща ви е Големия Мат Ласитър. Открил е „Ел Диаболо“ край Раковидния риф през шейсет и четвърта.

— Шейсет и трета — поправи го с широка усмивка Бък. — Открил и него, и съкровището в търбуха му. Злато, скъпоценности, сребърни кюлчета — все неща, за които човек може само да мечтае. Лично съм държал в ръката си златната верижка с драконова фигурка на нея. Истински златен дракон, мама му стара — каза той, после млъкна и се изчерви. — Простете, госпожо.

— Няма нищо. — Очарована от разказа му, Марла набута в ръцете му още един сандвич. — Какво представляваше?

— Бедно ви е въображението. — Забравил притеснението си, Бък захапа шунката. — Имаше рубини вместо очи и изумруди по опашката. — И завърши с горчивина: — Струваше цяло състояние.

Уловен от магията, Рей отвори широко очи.

— Виждал съм го на снимка. Драконът от „Ел Диаболо“. И вие сте го извадили! Невероятно.

— Държавните служби ни притиснаха — продължи Бък. — С години се влачихме по съдилищата. Твърдяха, че трите мили ограничителна зона започвали от края на рифа, а не от брега. Изсмукаха ни кръвчицата преди да се свърши. В крайна сметка те спечелиха, а ние загубихме. Проклети пирати — каза той и довърши бирата си.

— Сигурно е било ужасно — промърмори Марла. — Да направиш такова нещо, да откриеш такова нещо и накрая да ти го вземат.

— Разбиха сърцето на стария. Така и не се гмурна повече. — Бък вдигна рамене. — Е, има и други потънали кораби. Други съкровища. — Стрелна преценяващо мъжа насреща си и реши да рискува. — Като „Санта Маргерит“ и „Изабела“

— Да, те са тук. — Рей спокойно издържа погледа му. — Сигурен съм в това.

— Може и така да е. — Матю вдигна сабята и я завъртя в ръцете си. — А може отливът да ги е завлякъл навътре в морето. Никъде не се споменава за оцелели. Само за два кораба, които се разбили в рифа.

Рей вдигна пръст.

— Да, но свидетели на корабокрушението твърдят, че са видели „Изабела“ и „Санта Маргерит“ да потъват. Оцелели от другите кораби са видели вълните да се надигат и да пробиват корпусите.

Матю вдигна очи към Рей и кимна.

— Може би.

— Матю си е циник по природа — отбеляза Бък. — Пази ме да не хвърча в облаците. Нека ти кажа нещо, Рей. — Той се наведе напред, бледосините му очи блестяха. — Направих си собствено проучване. Пет години с прекъсвания. Преди три години с момчето стояхме тук повече от шест месеца и прекарахме през ситен гребен района, най-вече двете мили между Сейнт Кристофър и Нейвис, и водите около полуострова. Намерихме това-онова, но тия два кораба не ги намерихме. Аз обаче знам, че са тук.

— Е. — Рей подръпна долната си устна, жест, който, както Тейт добре знаеше, бе знак, че обмисля нещо. — Аз мисля, че не сте търсили където трябва. С което не искам да кажа, че съм по-добре осведомен. Корабите са потеглили от Нейвис, но от онова, което успях да сглобя, излиза, че двата изгубили се и потрошени от урагана кораби са успели да се придвижат още на север и са се разбили точно след като са подминали носа на Сейнт Кристофър.

Бък изкриви устни.

— И моите сметки са такива. Но морето е голямо, Рей. — Той хвърли бърз поглед към Матю, който вдигна равнодушно рамене. — Имам четирийсет години опит зад гърба си, а Матю се гмурка откакто е проходил. Онова, което нямам, е финансова подкрепа.

Като човек, който преди ранното си пенсиониране се бе издигнал до поста на главен изпълнителен директор във водеща брокерска фирма, Рей знаеше кога му предлагат сделка.

— Значи си търсиш съдружник. Ще трябва да поговорим за това, Бък. Да обсъдим условията, процентите. — Рей се изправи и се усмихна широко. — Защо не отидем в кабинета ми?

— Е, в такъв случай — усмихна се Марла, когато Бък и съпругът й се скриха в палубната каюта — мисля да поседна на сянка и да дремна над книгата си. Вие, деца, се забавлявайте самички.

Тя се отдалечи към раирания навес и се нагласи удобно с чаша изстуден чай и роман с меки корици.

— Аз най-добре да прескоча до нашето корито и да си почистя плячката. — Матю се пресегна за един голям найлонов плик. — Нещо против да взема това назаем? — И без да дочака отговор, напъха нещата си в него и вдигна кислородните бутилки. — Искаш ли да ми помогнеш?

— Не.

Той вдигна вежди.

— Реших, че може да ти е интересно как изглежда това без налепите по него. — Той размаха сабята и зачака да види дали любопитството й ще надделее над раздразнението. Не му се наложи да чака дълго.

Мърморейки под носа си, тя сграбчи найлоновия плик, понесе го надолу по прикрепената от външната страна на корпуса стълбичка и скочи във водата.

Отблизо „Морския дявол“ изглеждаше още по-зле. С професионална прецизност Тейт прецени поклащането му по вълните и се прехвърли през парапета. До носа й достигна лек мирис на риба.

Въжетата и другите принадлежности бяха в образцово състояние, но палубата се нуждаеше от мокър парцал почти толкова, колкото и от прясна боя. Прозорците на миниатюрната кабина на щурвала, където се полюляваше един хамак, бяха безобразно зацапани от солта и пушека. За сядане служеха още един хамак и две обърнати кофи.

— Не е „Кралица Мери“ — каза Матю, докато прибираше бутилките си, — но не е и „Титаник“. Няма фасон, но плава добре.

Той взе плика от нея и прибра непромокаемия си костюм в една голяма пластмасова кофа за боклук.

— Искаш ли нещо за пиене?

Без да бърза, Тейт отново огледа палубата.

— Да ти се намира нещо стерилизирано?

Той отвори рязко капака на една хладилна чанта и измъкна кутийка пепси. Тейт я хвана във въздуха и седна на една от кофите.

— Живеете на яхтата, така ли?

— Точно така.

Той влезе в кабината на щурвала, а Тейт протегна ръка и погали сабята, която бе оставил върху другата кофа.

Дали е красяла пояса на някой испански капитан с дантела по маншетите и безразсъдство в душата? Дали е убивал с нея пирати, или я е носил като допълнение към тоалета си? Навярно я е стискал с побелелите си от напрежение пръсти, докато вятърът и вълните са разбивали кораба му.

И оттогава никой не е усещал тежестта й в ръката си.

Вдигна очи и видя Матю, който стоеше на вратата на кабината и я наблюдаваше. Страшно смутена, Тейт дръпна ръката си и небрежно отпи от пепсито.

— Имаме една сабя у дома — каза тя колкото можа по-небрежно. — Шестнайсети век.

Пропусна да добави, че е само дръжката и че е пукната.

— Браво на вас.

Той взе сабята и се настани с нея направо върху палубата. Вече съжаляваше за спонтанно отправената покана. Колкото и да си повтаряше, че е прекалено малка, полза никаква. Особено с полепналата по тялото й мокра тениска и с тия кадифени, едва докоснати от слънцето крака, които изобщо нямаха право да изглеждат толкова дълги. А пък гласът й — наполовина уиски, наполовина ледена оранжада — не беше на дете, а на жена. Или поне така трябваше да бъде.

Тя се намръщи, наблюдавайки го как търпеливо почиства сабята. Не бе очаквала тези покрити с белези, груби на вид ръце да бъдат търпеливи.

— Защо си търсите съдружници?

Той не вдигна очи.

— Не съм казвал, че си търся.

— Но чичо ти…

— Това е работа на Бък. — Матю вдигна рамене. — Той се оправя с бизнеса.

Тя опря лакти на коленете си и обхвана брадичката си с длани.

— А ти с какво се оправяш?

Той най-после погледна към нея и очите му, неспокойни, въпреки търпението на ръцете му, се сблъскаха с нейните.

— С търсенето.

Тя го разбра съвсем точно и в усмивката, огряла лицето й, се четеше пламенност, която преодоля бариерата помежду им.

— Нали е прекрасно? Да си мечтаеш какво може да има там долу и че може ти да си щастливецът, който ще го намери. Къде я намери? — Когато той я погледна объркано, тя се ухили и посегна да докосне сребърния диск върху гърдите му. — Монетата.

— Първото нещо, което извадих — каза той. Искаше му се да не изглежда толкова изкусително свежа и дружелюбна. — В Калифорния. Известно време живяхме там. А ти защо се гмуркаш и търсиш съкровища, вместо да въртиш на пръста си някое колежанче?

Тейт тръсна глава и реши да го дава по-обиграно.

— Колежанчетата са лесни — провлече тя и се плъзна на палубата срещу него. — А аз обичам предизвикателствата.

Внезапният спазъм в стомаха му изпрати сигнал за опасност.

— По-полека, момиченце — промърмори той.

— На двайсет съм — заяви Тейт с пълната доза смразяващо самочувствие на разцъфващата женственост. Или поне щеше да бъде, поправи се тя, преди края на лятото. — А ти защо се гмуркаш и търсиш съкровища, вместо да си изкарваш някъде хляба?