— Тейт, напоследък все мисля… и ми хрумна една идея. Знам, че сигурно има цял куп недостатъци, но…

— Каква идея?

— За Вандайк.

— Идеята ти включва ли нож за белене?

— Не. — Марла се изкиска, после сви неуверено рамене. — Е, сигурно ще ти се стори много глупаво, че…

— Защо не ми кажеш какво си намислила? — Тейт обърна покафенелите наденички с една широка лъжица. — Човек никога не знае.

— Е, просто ми хрумна…

Десет минути по-късно, докато наденичките цвъртяха в тигана, Тейт поклати глава.

— Толкова е просто.

— Идеята е глупава — въздъхна Марла. — Не знам откъде ми дойде, нито защо реших, че може да проработи.

— Мамо! — Тейт хвана майка си за раменете и я обърна към себе си. — Идеята ти е страхотна.

Марла примигна от изненада.

— Така ли?

— Точно така. Страхотна и простичка едновременно. Продължавай да готвиш — каза тя и подкрепи думите си със звучна целувка. — Отивам да събудя останалите, за да се убедят, че гениалността ми е по наследство.

Марла се усмихна доволно и се върна към картофите.



— Това може и да свърши работа. — Лару огледа още веднъж просторното фоайе на хотела и се обърна към Матю. — Стига да си сигурен, че не предпочиташ първоначалното си намерение да нарежеш Вандайк на малки парченца и да нахраниш с него рибите.

— Моите предпочитания нямат значение. — Матю бе застанал в уютната библиотечка встрани от главното фоайе, скрит от всички погледи. — Освен това рибите не са ми направили нищо лошо.

— Вярно — въздъхна Лару. — Това е първата саможертва на женения мъж, mon jeune ami17. Отказът от собствените предпочитания. Разнообразието от жени, някоя и друга пиянска свада, удобството да се храниш на мивката по бельо. Тия дни свършиха за теб, млади човече.

— Ще го преживея.

Лару предпазливо докосна издраната си буза и успя да се усмихне.

— Бих казал, че тя заслужава дори и такива мъчителни саможертви.

— Яденето по бельо може и да ми липсва, но вярвам, че ще стигнем до някакъв компромис. Как изглеждат нещата оттам, където си застанал?

— Всичко е наред. — Лару огледа обширното фоайе с групичките фотьойли, пищната зеленина и широките прозорци. — Времето е толкова приятно, че в хотела няма голямо движение. А да не забравяме и момента, разбира се — добави той. — Късно е за обяд, рано за следобедните коктейли. Нашият човек винаги е точен. След десет минути ще бъде тук.

— Седни и си поръчай нещо за пиене. Нали не искаме той да избира масата?

Лару изправи гръб и приглади косата си.

— Е, как изглеждам?

— Страхотно.

— Bien sur. — Доволен от оценката, Лару се отдалечи и седна на една маса близо до прозореца към вътрешния двор, от другата страна на диванче с меки възглавници. Погледна към поставката с различни игри от типа на шаха и таблата, които развличаха гостите през дъждовните дни, после извади кесийката си с тютюн.

Наслаждаваше се на почти изпушената цигара, на пенестия коктейл Май-Тай и на една глава от роман на Хемингуей, когато Вандайк влезе във фоайето, следван от стюарда с безизразната физиономия.

— А, точен според очакванията. — Той вдигна чаша към Вандайк и се подсмихна. — Виждам, че изпитваш нужда от защита дори в присъствието на един верен съмишленик.

— Просто предпазна мярка. — Вандайк махна с ръка и стюардът седна на съседната маса. — Самият ти, изглежда, изпитваш нужда от сигурността на обществено място за нашата бизнес среща.

— Просто предпазна мярка — апострофира го Лару и усърдно отбеляза страницата на книгата си преди да я остави настрана. — Как е гостенката ти? — попита небрежно той. — Родителите й са се побъркали от притеснение.

Вандайк скръсти ръце и усети как мускулите му се отпускат. Цялата сутрин се бе борил с поредния гневен пристъп, след като изчезването на Тейт беше разкрито. Явно тя така и не се бе добрала до топлата пазва на семейството си. Реши, че се е удавила и вдигна поглед към сервитьорката.

— Коктейл с шампанско. — После пак се обърна към Лару. — Моята гостенка не е твоя грижа. Предпочитам да не си губим времето в празни приказки.

— Аз не бързам. — Лару демонстративно се облегна във фотьойла си. — Успя ли да се насладиш на фойерверките, които организирах снощи?

— Да. — Вандайк суетно бръсна някаква прашинка от колосания си маншет. — Да разбирам ли, че няма оцелели?

Усмивката на Лару беше крива и хладна.

— Не ми плати за оцелели, нали така?

— Да. — Вандайк въздъхна дълбоко, почти с благоговение. — Матю Ласитър е мъртъв. Спечели парите си, Лару. — Той спря и дари сервитьорката с най-чаровната си усмивка, докато тя поднасяше питието му. — Наредено ти бе да унищожиш яхтата му заедно със самия него и чичо му, а цената за услугите ти възлизаше, ако не се лъжа, на двеста и петдесет хиляди.

— Изгодна сделка, откъдето и да я погледнеш — промърмори Лару.

— Парите ще бъдат преведени по твоята сметка преди края на работния ден. Мислиш ли, че е умрял моментално? — попита замечтано Вандайк. — Или пък е усетил взрива?

Лару разклати замислено питието си.

— Ако си искал да страда, трябваше да го кажеш, когато сключвахме сделката. За малко повече пари можеше да бъде уредено.

— Едва ли има значение. Ще приема, че е страдал. А семейство Бомон?

— Болни от мъка, разбира се. Матю им беше като син, а Бък — близък приятел. Ils sont desole.18 Колкото до мен, аз съм самата скръб и чувство за вина. Ако не бях забягнал към Сейнт Кристофър да се порадвам на нощния живот… — Той сложи ръка на сърцето си и поклати глава. — Те ме успокояват, повтарят ми, че нищо не бих могъл да направя.

— Какви добри хора — въздъхна Вандайк. — Симпатична двойка — добави замислено той. — Особено жената. Доста е хубавичка.

— О! — Лару целуна свитите си пръсти. — Истинско цвете на Юга.

— И все пак… — Обмисляйки идеята си, Вандайк отпи от коктейла. — Чудя се дали няма да е най-добре да претърпят трагична злополука на път за дома.

Изненадан, Лару разплиска коктейла си.

— Искаш да разкараш Бомонови от сцената?

— Чиста работа — промърмори Вандайк. Те бяха докосвали колието. Неговото колие. Достатъчна причина да умрат. — По-дребна плячка обаче. Ще ти платя по петдесет хиляди на парче да се погрижиш за тях.

— Сто хиляди за двойно убийство? О, mon ami, много си стиснат.

— Мога и сам да го свърша и няма да ми струва нищо — отбеляза Вандайк. — Сто хиляди, за да ми спестиш труда в търсене на друг вариант. Бих предпочел да почакаш една седмица, или може би две… — „За да ми дадеш време да уредя собственото ти дисквалифициране.“ — Така. След като уредихме този въпрос, къде е амулетът?

— О, на сигурно място е.

Доволната усмивка на Вандайк угасна и устата му се вкамени в тънка черта.

— Бяхме се разбрали да го донесеш.

— Mais non19, първо парите.

— Прехвърлих сумата, която искаше за доставката на амулета, както се бяхме разбрали.

— Всичките пари.

Вандайк преглътна гнева си и се закле, че това е последният път, когато това канадско копеле го дои. Съзнанието му се изпълни с мисли за убийство — убийство, което не беше нито чистичко, нито продиктувано от практични съображения. Нито извършено от някой друг.

— Казах ти, че ще си получиш парите преди края на работния ден.

— Значи ти пък ще си получиш съкровището, след като разплащането се извърши.

— Проклет да си, Лару! — Със зачервени от гняв страни Вандайк стана. „Бизнес — заповтаря си той. — Това е само бизнес.“ — Ще се погрижа да бъдат преведени веднага.

Лару прие неочакваното отстъпление философски.

— Както кажеш. Ей в оная ниша има телефон. — Кискайки се наум, той проследи с поглед отдалечаващия се Вандайк и промърмори над чашата си: — Още четвърт милион.

Обзет от пристъп на щедрост, той реши да увеличи дела на Матю на петдесет процента, като сватбен подарък. В крайна сметка изглеждаше съвсем справедливо.

— Готово — тросна му се Вандайк, когато се върна. — В момента прехвърлят парите.

— Както винаги, за мене е истинско удоволствие да работя с теб. Щом си изпия коктейла, ще се обадя, за да се уверя, че трансферът е приключил.

— Искам амулета! Искам си собствеността!

— Още само няколко минутки — успокои го Лару. — Междувременно имам нещо, което ще ти подобри настроението. — Лару извади един лист от джобчето на ризата си, разгъна го и го постави на масата.

Скицата бе изключително подробна и изобразяваше детайлно всяка брънка от верижката, всеки камък, всяка от миниатюрните букви на посвещението.

Лицето на Вандайк стана бяло като кокалчетата на ръцете му.

— Великолепно.

— Тейт е доста талантлива. Уловила е изяществото му, нали?

— Силата — прошепна Вандайк и прокара пръсти по рисунката. Почти усещаше гладката повърхност на камъните. — Вижда се дори и на рисунка. Усеща се. Търсих това почти двайсет години.

— И убиваше заради него.

— Човешкият живот е нищо в сравнение с това. — Устата му се пълнеше със слюнка, шампанското стоеше забравено на масата. — Никой от ония, които са копнели за него, не е разбирал какво означава то. Какво може да прави. На самия мен ми бяха необходими години, за да го осъзная.

Очите на Лару блеснаха при възможността.

— Дори и Джеймс Ласитър ли не е разбирал?

— Той беше глупак. Интересуваше го единствено паричната стойност на амулета и славата, която щеше да пожъне, в случай че го намери. Мислеше, че може да ме изиграе.

— И ти го уби?

— Беше съвсем лесно. Беше позволил на сина си да се грижи за екипировката. Е, момчето си гледаше добре работата, беше внимателно, дори ме подозираше. Но въпреки това си беше само момче. Беше нелепо лесно да повредя кислородните му бутилки, нещо като отказ от споразумение.

Лару устоя на порива да погледне към библиотеката и не отмести очите си от лицето на Вандайк.

— Трябва да е разбрал. Ласитър е бил опитен водолаз, нали така? Когато е усетил азотната еуфория, сигурно се е отправил към повърхността.

— Е, наложи се да го задържа за кратко. Но нямаше борба или насилие, не. Аз не съм такъв човек. Той беше объркан, дори щастлив. След като го завладя екстазът, останалото си бе чисто удоволствие за него. Усмихваше се, когато му свалих мундщука. Удави се в екстаз — това беше моят подарък за него. — Дишането на Вандайк се учести, той все така се взираше в рисунката на колието. — Но тогава не знаех, не можех да съм сигурен, че е знаел нещо важно в момента на смъртта си.

Вандайк се отърси от магията, която бе създал сам, и посегна към чашата си. Споменът бе приятен. Както и убеждението, че стореното от него преди толкова години все пак не е било грешка. А само една от многото крачки, довели го дотук.

— През всичките тези години Ласитърови криеха от мен нещо, което ми принадлежи. Сега всички са мъртви и амулетът най-после ще попадне в подходящите ръце. В моите.

— Струва ми се, че грешиш — измърмори Лару. — Матю, защо не дойдеш при нас да пийнеш нещо?

Челюстта на Вандайк провисна безжизнено.

— Бих пийнал една бира — каза Матю, докато сядаше до Вандайк. — Страхотно парче, нали? — отбеляза той и вдигна скицата в момента, в който Вандайк скочи.

— Видях яхтата ти да избухва в пламъци!

— Сам поставих взрива. — Той погледна стюарда, който бе побързал да се приближи. — Може би ще предпочетеш да озаптиш кучето си, Вандайк. На изискано място като това на свадите не се гледа с добро око.

— Ще те убия със собствените си ръце. — За да не се хвърли през масата, Вандайк сграбчи ръба й и го стисна с всичка сила. — Смятай се за мъртвец, Лару.

— О, не. Аз съм богаташ, и то благодарение на теб. Мадмоазел. — Лару се усмихна на сервитьорката, която бе побързала да се приближи и го гледаше разтревожено. — Господинът е малко пренапрегнат. Бихте ли били така добра да ни донесете по още едно от същото и една „Корона“ с лимон за приятеля ми?

— Наистина ли мислите, че ще се измъкнете ей така? — Тресящ се от ярост, Вандайк се озъби на бодигарда си и той седна кротко на диванчето срещу Лару. — Наистина ли мислите, че може да ме измамите, да се забавлявате за моя сметка, да вземете онова, което ми принадлежи по закона на кръвта? Мога да ви смажа.

Не можеше да си поеме дъх, не бе в състояние да отмести погледа си от студените спокойни очи на Матю. Очите на Джеймс Ласитър.

Мъртвият се бе върнал.

— Всичко, което притежавате, може да стане мое в рамките на една седмица. Трябва само да прошепна няколко думи в подходящите уши. А след като го направя, след като загубите всичко, ще уредя да ви намерят и да ви заколят като животни.

— Това е всичко, което някога ще видиш от „Проклятието на Анжелик“. — Матю сгъна скицата и я пъхна в джоба си. — Нито пък някога ще докоснеш мен или нещо, което ми принадлежи.

— Трябваше да те убия, когато убих баща ти.