— Грешката си е твоя. — Матю виждаше пред очите си момчето, което беше преди шестнайсет години, поболяло се и разтреперано от скръб, от гняв, от чувство за безпомощност. Сега това момче също бе мъртво. — Смятам да ти направя едно предложение, Вандайк.

— Предложение? — изсъска Вандайк. Главата му се пръскаше от болка. — Мислиш, че ще се съглася да правя бизнес с теб?

— Да, така мисля. Ела, Бък.

Зачервен от клечането сред малката джунгла декоративни растения край масичката, Бък се измъкна оттам с пуфтене.

— Казвам ти, Матю, тия японци са голяма работа. — Той се ухили и вдигна видеокамерата с размерите на човешка длан, после извади миниатюрната касета. — Образът е кристалночист, а за звука да не ти говоря! Направо чувах как се топи ледът в женчовското питие на Лару.

— Аз пък предпочитам моята си марка. — Марла се приближи към масата и свали шапката си с огромна провиснала периферия. — Обективът е страхотен. Цяло фоайе лежеше помежду ни, а аз можех да преброя порите по лицето му. — Тя също извади касетата. — Не мисля, че сме пропуснали нещо, Матю.

— Технология. — Матю подхвърли миникасетата в ръката си. — Направо невероятно. На тези две малки касетки разполагаме с видео- и звукозапис от два различни ъгъла на самопризнанието ти в подстрекателство. Знаеш какво е подстрекателство, нали, Вандайк? Това е когато плащаш на някой да извърши престъпление. — Той се усмихна криво. — Предполагам, че покрай това ще те обвинят и в съучастие в убийство… — Той се замисли. — Дотук две. После идва убийство, по-точно убийство първа степен на Джеймс Ласитър. Доколкото знам, няма давност за убийствата. Никой не забравя — добави тихо той и подаде касетите на Лару. — Благодаря ти, партньоре.

— Удоволствието е мое, уверявам те. — Златният му зъб проблесна в широката му усмивка. — Удоволствие за четвърт милион.

Матю погледна чичо си.

— Бък, двамата с Лару се погрижете за касетките.

— Сегичка. — Бък спря и се обърна към Вандайк. — Мислех, че колието носи зло. Реших, че то е довършило Джеймс и че ще преследва мен и момчето до края на живота ни. Но ти си бил оня със злите сили. Сега обаче те довършихме, Вандайк, и ми се струва, че Джеймс добре се е посмял на гледката.

— Никой няма да ви вземе на сериозно, нито вас, нито записите ви. — Вандайк попи устата си с носна кърпа и даде дискретен знак на стюарда си.

— Аз пък не мисля така. Изчакай минутка. — Матю не искаше да пропусне забавлението, така че се завъртя със стола си тъкмо навреме, за да види как Лару се навежда сякаш да завърже обувката си. В следващия момент кракът му се стрелна нагоре като куршум, право в чатала на бодигарда.

Сто и трийсет килограма мускули се сринаха почти безшумно на излъскания под, после се свиха на кравай като варена скарида.

— Това беше за Тейт — обясни му Лару и заразмахва безпомощно ръце, когато няколко мъже от персонала на хотела хукнаха към тях. — Припадна — викна Лару. — Сигурно е сърдечен удар. Извикайте лекар.

— Винаги си подценявал канадеца — каза Матю и се обърна да благодари на сервитьорката, която се приближи с питиетата им. — Марла, изглежда, че за тебе има едно Май-Тай.

— О, с удоволствие, миличък. — Тя седна на масата, приглади широката пола на роклята си без ръкави, после отправи ледения си южняшки поглед към Вандайк. — Наистина държа да знаете, че това беше моя идея. Поне в първоначалния й вид — уточни тя. — Наложи се да я поизгладим в детайлите. Много сте блед, господин Вандайк. Малко сирене сигурно ще ви дойде добре, един вид бързодействаща протеинова инжекция.

— Не е ли страхотна? — Лудо влюбен, Матю сграбчи ръката на Марла и я целуна звучно. — Така, да поговорим по работа. Копия от тези ленти ще бъдат оставени в различни депозитни касетки, банкови трезори, правни фирми по целия свят. С класическите инструкции — знаеш за какво ти говоря — ако нещо се случи с мен и така нататък. „Мен“ включва собствената ми персона, моята великолепна бъдеща тъща…

— О, Матю!

— Рей — продължи Матю, след като й намигна, — Бък, Лару и, разбира се, Тейт. О, а като говорим за Тейт…

Ръката на Матю се стрелна напред като змия и сграбчи спретнатия уиндзорски възел на копринената вратовръзка на Вандайк. С очи горещи като разтопена стомана, той я изви като примка на въже.

— Ако някога пак се доближиш до нея, ако някой от твоите зомбита я докосне и с пръст, ще те убия — след като счупя всяка кост в тялото ти и ти одера кожата с ножа за белене на Марла.

— Тейт не трябваше да ти казва за това. — Марла се изчерви и смукна от май-тая през сламката.

— Мисля, че се разбрахме. — Приключил, макар и далеч не задоволен, Матю отпусна хватката си.

— Колко хубаво! Още сте тук. — Тейт се приближаваше през фоайето. Въпреки синината лицето й цъфтеше. — Здравей, любими — възкликна тя и се наведе да целуне Матю по бузата. — Малко се забавихме — продължи тя. — Самолетът имаше закъснение. Бих искала да ви представя моите приятели и колеги, доктор Хейдън Дийл и доктор Лорейн Рос. — Тя се усмихна широко на всеки от тях. — Известни също и като новите господин и госпожа Дийл. — Тейт хвана баща си за лакътя, за да го спре да не се нахвърли върху Вандайк. — Дръж се прилично.

— Радвам се да се запознаем. — Матю се изправи така, че Вандайк да остане блокиран зад него. — Добре ли пътувахте?

— Да, благодаря — каза Лорейн. — Хареса ни дори закъснението.

Тейт свали слънчевите си очила.

— Толкова е вълнуващо! Капитанът на „Номад“ ги е оженил само преди няколко дни.

— Смятаме да съчетаем медения си месец с работата тук. — Хейдън не сваляше ръката си от рамото на Лорейн, сякаш тя можеше да изчезне, ако не я докосва постоянно. — Когато получихме съобщението на Тейт, се разтревожихме толкова, че решихме да тръгнем веднага.

— Изненадахме ги на летището. Когато тази сутрин се обадих в университета да задвижат нещата по обявяването в пресата за откриването на „Изабела“, ми казаха, че Хейдън и Лорейн вече са тръгнали насам.

— Което ни даде възможност да изпреварим останалите. — Лорейн се облегна на ръката на Хейдън и се помъчи да потисне прозявката си. — До два-три дни Нейвис ще гъмжи от учени и репортери. Нямаме търпение да прегледаме находките от „Изабела“ преди да е станало пренаселено.

— Такъв е планът. — Тейт се усмихна кисело на Вандайк. — Мисля, че не си се срещал с колегите ми лице в лице, Вандайк, но сигурно ги познаваш по име. О, не беше ли твоят слуга, когото видях да товарят на линейката отвън? Изглеждаше ужасно блед.

Побелял от ярост, която заплашваше да го задуши, Вандайк се изправи.

— Това не е краят.

— Съгласна съм. — Тейт сложи ръка на рамото на Матю. — Това е едва началото. Няколко изключително влиятелни институции изпращат свои представители, които да наблюдават по-нататъшното развитие на операцията и да участват в оценката на артефактите. Особен интерес представлява един амулет, известен като „Проклятието на Анжелик“. Списанието, което се издава от института „Смитсониън“, ще публикува обширна статия върху историята, откритието и научната му стойност. „Нешънъл Джеографик“ смята да направи документален филм по темата. — Всяко парче от мозайката попадаше на мястото си и Тейт се усмихна. — Вече е публично достояние къде е намерен амулетът, от кого и на кого принадлежи. Шах и мат, Вандайк.

— Искаш ли една бира, Червенушке?

— Аха. — Тя стисна рамото на Матю. — С най-голямо удоволствие.

— Вземи моята. Не ми се вярва сервитьорката да се върне. Мисля, че това слага точка на бизнес отношенията ни, Вандайк. Ако ти хрумне още нещо, обади се. Чрез адвокатите ни. Как бяха, Червенушке?

— „Уинстън, Терънс и Блайт“, Вашингтон, окръг Колумбия. Може да си ги чувал. Доколкото знам, фирмата е една от водещите на Източния бряг. О, скъпи, за малко да забравя — американският консул беше много ентусиазиран, когато разговарях с него преди няколко часа. Изяви желание лично да посети мястото на разкопките.

„Боже — помисли си Матю, — тя наистина е голяма работа.“

— Ще трябва да уредим посещението му. Сега ще ни извиниш, Вандайк, предстои ни много работа.

Вандайк огледа лицата около себе си. Видя триумф, объркване, предизвикателство. Не можеше да се противопостави на никой от тях, не тук и не сам. Той се обърна вдървено и тръгна, горчивият вкус на провал изгаряше гърлото му.

Но все още държеше нещата под контрол.

— Целуни ме — настоя Тейт и дръпна Матю към себе си. — И го направи както трябва.

— Ъъъ… — Хейдън запремята очилата между пръстите си. — Някой ще ми каже ли какво става тук?

— Изглежда, сме се появили за последното действие — отбеляза Лорейн. — Това не беше ли Сайлъс Вандайк, предприемач, благодетел и приятел на морската археология?

— Това беше Сайлъс Вандайк. — Тейт хищнически притисна Матю към себе си. — Един неудачник. Луда съм по теб, Ласитър. Хайде да открием онази сервитьорка и да въведем младоженците в събитията.

Глава 29

— Тази история си има от всичко по малко — замислено отбеляза Лорейн, загледана в звездите и сребърната луна.

Минаваше полунощ, обясненията, възклицанията, празничната вечеря и още по-празничните наздравици бяха свършили.

Беше оставила новия си съпруг да се диви на съкровищата заедно с останалите и се бе измъкнала за един спокоен разговор с бившата си съкаютничка.

— Най-хубав е краят. — Доволна като ученичка, избягала от час, Тейт лениво отпиваше от последната чаша от последната бутилка шампанско.

— Не знам. Има убийство, алчност, похот, саможертва, страст, секс…

— Добре де, може би сексът е най-хубавата част.

Лорейн се изкиска и се опита да изцеди още няколко капки от бутилката, която стоеше между столовете им.

— Забравих магьосничеството. Мислиш ли, че Анжелик Моноар наистина е била вещица?

— Какви приказки от устата на един учен — каза Тейт, но после въздъхна. — Мисля, че е била силна жена и че любовта е в състояние да твори най-различни чудеса.

— Може би трябва да имаш едно наум относно амулета, колкото и прекрасен да е.

— Предпочитам да мисля, че тя би ни одобрила, както и онова, което смятаме да правим с него. Така ще можем да разкажем историята й. А като говорим за истории… — В пристъп на щедрост Тейт отля половината от шампанското си в чашата на Лорейн. — Какво ще кажеш за вашата с Хейдън?

— Не е толкова легендарна, но на мен си ми харесва. — Лорейн нацупи устни, вдигна ръката си и се загледа в сватбената си халка. Звездната светлина бе достатъчно силна, за да се отразява в златото. — Възползвах се от разочарованието му и го накарах да се ожени за мен.

— Стига глупости.

— Е, може и да не беше точно така. Знаеш ли, когато двете с теб работехме заедно, аз така и не можах да те разбера. Хейдън ти беше в краката и те следеше навсякъде с прекрасния си кравешки поглед, а ти въобще не забелязваше. Е, сега, когато познавам Матю, всичко си дойде на мястото. — Тя въздъхна замечтано. — Дано не ме разбереш погрешно, но бях доволна, когато си тръгна от „Номад“. Лорейн, казах си, пътят току-що се разчисти. — Тя размаха чашата си и едва не изплиска шампанското. — Хващай се на работа.

— Не си се мотала много.

— Просто го обичам. Кълна се, Тейт, той ме караше да се чувствам като някакво тромаво пале, което си проси останките от трапезата, докато работехме заедно. Винаги съм се оправяла с мъжете. А с Хейдън всичко вървеше наопаки. Накрая трябваше да преглътна и последните остатъци от гордостта си. Сгащих го, докато работеше късно една вечер в лабораторията и го прелъстих.

— В лабораторията?

— Да. Всъщност бях му дала някой и друг аванс преди това, колкото да му привлека вниманието. Казах му, че го обичам и че смятам да му вървя по петите, където и да отиде. Той ме погледна много сериозно и каза, че му се струва най-добре да се оженим.

— Казал ти е това?

— Дословно. — Лорейн въздъхна при спомена за това толкова романтично изживяване. — После се усмихна. А след това аз се разревах като някое бебе. — Тя изсумтя и гаврътна остатъка от шампанското. — Ако не внимавам, пак ще се разрева.

— Недей, че и аз ще почна. Май и на двете ни е излязъл късметът.

— Трябваха му трийсет и осем години, за да ми излезе. По дяволите! — Тя вдигна рамене и шумно изсърба последните капки. — Достатъчно пияна съм, за да си призная. Четирийсет и три години. Аз съм една загубена химичка на средна възраст, която е истински влюбена за пръв път в живота си. Мама му стара, почвам да рева.

— Добре — изсумтя Тейт. — Съгласна ли си да влезеш в ролята на кума след няколко дни?

— Да. — Лорейн хълцаше в празната си чаша. После вдигна премрежени очи и отправи мокра усмивка към Хейдън и Матю, които се показаха на палубата.

— Какво става тук? — попита Хейдън.

— Пияни сме и сме щастливи — отговори Лорейн. — И влюбени.