Матю я огледа лениво.

— Мдаа… има нещо такова.

Изведнъж Тейт се почувства неудобно и се дръпна с няколко сантиметра.

— Много си близо — оплака се тя. — Същото правиш и когато сме под водата.

— Ето, отхапи си. — Той почти натика сандвича в устата й. Не й оставаше нищо друго, освен да приеме. — Реших, че ти си ми талисманчето.

Тя преглътна хапката, макар че й идеше да се задави.

— Би ли повторил?

— Направо ме убиваш с тоя южняшки акцент — отбеляза той. — Лее се като медец и само ти намеква за леда отдолу. Ти си ми талисманчето — повтори той. — Защото беше наблизо, когато намерих сабята.

— Ти беше наблизо, когато аз я намерих.

— Както и да е. Има две неща, към които никога не се обръщам с гръб. Мъж с алчни очи и жена с огън в нейните. — Той отново й предложи сандвича. — И с късмет. Добър или лош.

— Бих казала, че е по-умно да бягаш от лошия късмет.

— По-добре е да го погледнеш в очите. Така се разминава по-бързо. Моето семейство има голям опит с лошия късмет. — Той сви рамене и сам довърши сандвича. — Имам чувството, че ти ми носиш добър.

— Аз открих монетите.

— Може пък и аз да съм ти на късмет.

— Попаднах на нещо — мелодично подвикна Марла. — Елате да видите.

Матю се изправи и след кратко колебание й подаде ръка. Не по-малко нащрек, Тейт я пое и го остави да я издърпа на крака.

— Пирони — каза Марла и попи потта по лицето си с носната си кърпа. — Изглеждат стари. А това… — Тя вдигна някакво малко кръгче от купчинката натрошен конгломерат. — Прилича на копче. Медно или бронзово може би.

Матю изсумтя и коленичи край нея. Имаше два железни шипа, куп керамични чирепи, отчупено парче метал, което можеше да е било част от катарама или фуркет. Но вниманието му бе привлечено най-вече от пироните.

Марла беше права. Стари бяха. Той вдигна един и го повъртя из пръстите си, представяйки си как преди много векове е бил забит в дъски, обречени на бурите и морските червеи.

— Пиринч — доволно обяви Тейт, докато почистваше ръждата с натопено в разтворител парче плат. — Копче е. Има нещо гравирано… цвете. Мъничка роза. Сигурно е било от роклята на някоя пътничка.

Стана й тъжно. Жената, за разлика от копчето, не бе оцеляла.

— Възможно е. — Матю най-сетне благоволи да хвърли един поглед на копчето. — Вероятно сме попаднали на отскок.

Тейт се пресегна за слънчевите си очила и скри кръвнишкия си поглед зад стъклата им.

— Какво е отскок?

— Отскокът си е отскок. Вероятно сме попаднали на мястото, където някой кораб се е ударил и е отскочил, докато са го влачили вълните. Останките му са някъде другаде. — Той вдигна очи и погледът му обходи морето чак до хоризонта. — Някъде другаде — повтори той.

Но Тейт поклати глава.

— Няма да ме обезсърчиш след това, което намерихме. Не сме се върнали с празни ръце, Матю. Всичко това само от едно гмуркане. Монети, пирони…

— Счупени грънци и пиринчено копче. — Матю захвърли пирона, който държеше, върху купчинката. — Дребна работа, Червенушке. Дори за един аматьор.

Тя се протегна и сграбчи монетата, която висеше на гърдите му.

— Където има едно, там има и сто. Баща ми смята, че е твърде вероятно да открием нещо голямо. Същото мисля и аз.

Всеки момент щеше да се разтрепери от яд, забеляза Матю. Брадичката вирната, остра като шиповете в краката им, очите й — твърди и пламнали.

Боже, само да не беше колежанка!

Съвсем съзнателно той вдигна ръка и небрежно я потупа по бузата.

— Е, поне ще си имаме занимавка. По-често обаче е вярно другото. Че където има едно, там няма две. — Той изтупа ръце и се изправи. — Аз ще разчистя вместо тебе, Марла.

— Ти си бил голям веселяк, господин Ласитър. — Тейт, подръпна тениската си. Не й бе ясно защо, но от начина, по който я бе погледнал, макар и само за секунда, й бе станало горещо. — Ще поплувам малко — промърмори тя, после отиде до парапета и се хвърли във водата.

— Истински бащичко ми е тя — каза с кротка усмивка Марла. — Убедена, че упоритият труд и доброто сърце се възнаграждават. За такива като тях животът е по-труден, отколкото за нас, които знаем, че тези неща невинаги са достатъчни. — Тя потупа Матю по ръката. — Аз ще разчистя, Матю. Имам си своя система. Ти иди за млякото.

Глава 3

Тейт смяташе, че песимистите са страхливци. Струваше й се, че използват песимизма си като извинение никога да не се сблъскат с разочарованието.

Ставаше дори по-лошо, когато песимизмът вземеше превес.

За две седмици двусменно гмуркане от сутрин до здрач не откриха нищо, освен още няколко парчета ръждясал метал. Повтаряше си, че не е загубила надежда и влагаше в работата си неоправдано старание и ентусиазъм.

Придоби навика вечер да стои с часове над копията на картите, които баща й бе съставил по време на проучванията си. Колкото по-кавалерски се държеше Матю, толкова по-непоколебимо ставаше решението й да му докаже, че греши. Искаше кораба и го искаше страстно. Дори само за да натрие носа на Матю.

Трябваше все пак да признае, че тези няколко седмици не бяха напълно изгубени. Времето се бе задържало прекрасно, а морското дъно бе по-живописно от всякога. Часовете за разтоварване, които прекарваше на острова по настояване на майка си, бяха изпълнени с обиколки из магазинчетата за сувенири, с екскурзии из природата и с пикници на плажа. Вреше се из гробища и стари църкви с надеждата да открие още някоя следа, водеща към корабокрушението от 1733 година.

Но най-голямо удоволствие й доставяше да наблюдава баща си и Бък. Те представляваха странна двойка — единият нисък, набит и плешив като билярдна топка, другият аристократично слаб, с грива от посребряваща руса коса.

Баща й говореше с бавния, сладостно провлачен акцент на крайбрежните части на Каролина, докато говорът на Бък бе щедро подлютен с ругатни, изречени с характерната за един янки бързина. Въпреки това те си паснаха като стари приятели, събрали се след дълга раздяла.

Почти не минаваше гмуркане, без да изплуват на повърхността, кикотещи се като момчета, които току-що са направили нещо неприлично. И изглежда, всеки от тях имаше в запас някоя история, която да разкаже на другия.

За Тейт бе истинска наслада да гледа как приятелството им бързо разцъфтява и укрепва. На сушата баща й се движеше в средата на бизнесмени, една костюмирана рота, която бе символ на успеха, умереното благосъстояние и непоклатимите южняшки ценности.

Тук го гледаше как се припича на слънцето, споделяйки с Бък бирата си и мечтите си за потънали съкровища.

Марла непрекъснато ги щракаше с фотоапарата или включваше вездесъщата си видеокамера и им подвикваше, наричайки ги стари морски вълци.

Днес, докато се приготвяше за сутрешното си гмуркане, Тейт ги наблюдаваше как си пият кафето, нагъват кроасани и спорят за бейзбол.

— Бък е пълен невежа по отношение на бейзбола — отбеляза Матю. — Изчете сума ти нещо, само и само да може да се опъне на Рей.

Тейт седна на палубата и нахлузи плавниците си.

— Мисля, че това е хубаво.

— Не съм казал, че не е.

— Ти никога не казваш, че нещо е хубаво.

Той седна до нея.

— Добре де, хубаво е. Компанията на баща ти се отразява добре на Бък. Последните няколко години бяха трудни за него. Не съм го виждал да се забавлява така от… от много отдавна.

Тейт въздъхна. Искреното раздразнение й се удаваше все по-трудно.

— Знам, че те е грижа за него.

— Разбира се, че ме е грижа. Винаги е бил до мен, когато съм имал нужда от нещо. Бих направил всичко за Бък. — Матю притисна маската си с ръка. — Хайде стига приказки! Да тръгваме. — И се гмурна във водата.

Вместо да се почувства обидена, тя се ухили и го последва.

Тръгнаха по маркировката на дъното. Бавно и постоянно бяха премествали изследвания периметър на север. Всеки път, когато си пробваха късмета на ново място, Тейт чувстваше как я облива живителната вълна на очакването. Всеки път, когато се спускаха на дъното, си казваше, че този може да е големият ден.

Чувстваше водата приятно хладна по лицето и непокритите си от костюма ръце, а начинът, по който струеше през косата й, докато се спускаха, й доставяше истинско удоволствие.

Рибите бяха свикнали с присъствието им. Все по-често се случваше някой любознателен морски костур или ангелска риба да надникнат през маската й. Бе започнала да носи със себе си найлоново пликче, пълно със солети или хлебни трохи, и отделяше по няколко минути в началото на всяко гмуркане да ги храни и да им се порадва как се въртят безредно около нея.

Баракудата, която бяха кръстили Зъбльо, неизменно се появяваше да им каже по едно „здрасти“ и ги наблюдаваше предпазливо от разстояние. Бе твърде мързелива за талисман, но поне им беше вярна.

Тейт и Матю си бяха изработили лесни за съблюдаване правила. Работеха така, че да се виждат, но рядко пресичаха невидимата линия, която по мълчаливо споразумение разделяше териториите им. Колорита на морското дъно обаче наблюдаваха заедно. Сигнал с ръка или потупване по кислородните бутилки насочваха вниманието на другия към поредната дружина рибки или към някой заровил се в тинята скат.

Скоро Тейт реши, че й е по-лесно да изтърпява присъствието му сред принудителното мълчание на морето, отколкото над него. От време на време тишината бе нарушавана от приглушения рев на някоя туристическа яхта отгоре. Веднъж дори бе чула зловещото ехо от нечие портативно радио, гърмящо с дрезгавия гърлен глас на Тина Търнър, която искаше да узнае какво общо има любовта.

Тананикайки си наум, Тейт се отправи към едно странно коралово образувание. Появата й стресна един костур, който я изгледа зверски преди да се плъзне встрани. Развеселена, тя погледна през рамо. Матю плуваше на запад, но все още бе в полезрението й. Тя се стрелна на север към меките червени и кафяви тонове на образуванието.

Беше над него, когато осъзна, че това не е корал, а купчина камъни. От мундщука й изригнаха мехурчета. Ако беше над водата, а не под нея, сигурно щеше да забръщолеви несвързано.

Камъни за баласт. Без съмнение трябваше да са камъни за баласт. От проучванията си знаеше, че цветът им означава галеон — шхуните бяха използвали трошливи светлосиви камъни. Баласт на галеон — повтаряше си тя замечтано, изгубила чувство за реалността. Галеон, който е бил изгубен, забравен. И който сега бе намерен.

Един от потъналите през 1733 кораби беше тук. И тя го бе открила.

От гърлото й излезе вик, но единственият резултат бе струя мехурчета, които запречиха гледката й. Идвайки на себе си, тя издърпа ножа си от канията и почука силно по металната повърхност на бутилките си.

Обърна се и на няколко метра встрани видя силуета на партньора си. Стори й се, че й дава някакъв сигнал и още веднъж почука нетърпеливо по бутилките.

Ела тук, по дяволите!

Почука трети път, влагайки цялата настоятелност, която можеше да се изстиска от еднообразния звук. С удовлетворение, което започваше да прилича повече на самодоволство, го видя как най-после се насочва към нея.

„Бесней си колкото искаш, тежкар такъв — помисли си тя. — И се приготви да сведеш смирено глава.“

Знаеше точно в кой момент е осъзнал какво представляват камъните — подсказаха й едва доловимото нарушение в ритъма на движенията му и нетърпението, което последва. Тя не успя да се сдържи, ухили му се и се завъртя в бледо подобие на пирует.

Зад прозорчето на маската очите му бяха кобалтовосини, напрегнати, с израз на безразсъдство, от което сърцето й заби като лудо в гърдите. Той направи още един кръг около купчината камъни, видимо доволен. Когато й протегна ръка, Тейт отговори с кратко приятелско ръкостискане. Мислеше, че ще се отправят към повърхността, за да кажат на останалите за откритието й, но той я затегли в посоката, откъдето беше дошъл.

Тя се дръпна, поклати глава и вдигна палец. Матю посочи на запад. Тейт завъртя нетърпеливо очи, махна назад към купа баласт и се отблъсна към повърхността.

Матю я сграбчи за глезена и Тейт остана шокирана от свойския начин, по който ръцете му се движеха нагоре по краката й, докато я дърпаше обратно към дъното. Тя се замисли дали да не му се изплъзне, но той вече я бе хванал за ръката и я влачеше след себе си.

Не й оставаше нищо друго, освен да го последва и да си мисли за всички отвратителни неща, които ще му каже веднага щом й се отвори възможност да проговори.

После ги видя и зина от изумление. Нагласи мундщука си, спомни си, че трябва да диша, и се втренчи в оръдията.

Бяха корозирали, покрити с пластове отлагания и полузаровени в пясъка. Но бяха тук, големите оръдия, които бяха красили испанската флота, бяха я защитавали от пиратите и враговете на краля. Като нищо би се разплакала от радост.

Вместо това тя непохватно грабна Матю в прегръдките си и го завъртя в някакъв танц, който трябваше да изразява триумфа им. Водата се завихри около тях, ято сребристи рибки се пръсна във всички посоки като рой блестящи остриета. Маските им се блъснаха и тя се изкикоти сред струя мехурчета, но не го пусна, докато не изминаха десетте метра, които ги деляха от повърхността.