— Трябва да си легнеш.

— Дааа… Смятам да играя честно с Рей. — Бък успя да се покатери в хамака, макар той да се люлееше застрашително. — Трябва да им кажем за „Проклятието на Анжелик“. Често съм си мислил, ама не съм казвал на друг освен на тебе.

— Не се тревожи за това.

— Може пък, ако не им кажа, да не ги застигне. Не ща да им се случи нещо.

— Нищо няма да им се случи. — Матю свали ципа на дънките си и ги събу.

— Помниш ли оная рисунка, дето ти я показах? Всичкото онова злато, рубините, диамантите. Как може нещо толкоз красиво да носи нещастие?

— Не може. — Матю съблече ризата си и я метна върху дънките, свали очилата от носа на Бък и ги сложи настрани. — Заспивай, Бък.

— Повече от двеста години, откак са изгорили оная вещица, а хората продължават да умират. Като Джеймс.

Матю стисна зъби и очите му станаха студени.

— Не колието уби баща ми. Човек го уби. Уби го Сайлъс Вандайк.

— Вандайк — повтори сънливо Бък. — Така и не се доказа.

— Стига ми, че аз го знам.

— Проклятието беше. Проклятието на вещицата. Но ние ще я бием, Матю. Ние двамата с тебе ще я бием — промърмори Бък и захърка.

„По дяволите проклятието“ — помисли си Матю. Щеше да намери амулета. Щеше да върви по стъпките на баща си, докато не го намери. А когато това станеше, щеше да отмъсти на копелето, което уби Джеймс Ласитър.

Само по бельо той прекрачи прага на кабината и се озова в уханната осеяна със звезди нощ. Луната висеше на небето като разсечена на две сребърна монета. Той се настани под нея в собствения си хамак, достатъчно далеч от кабината, така че обичайното хъркане на чичо му достигаше до него само като глухо бучене.

Съществуваше такова колие — верижка от масивни златни халки и медальон, гравиран с имената на обречени любовници и инкрустиран с рубини и диаманти. Беше виждал рисунките, бе чел оскъдната документация, изровена от баща му.

Знаеше легендата така, както човек знае приказките, с които са го приспивали като дете. За жената, изгорена на клада, осъдена за магьосничество и убийство. За предсмъртната й клетва, че всеки, който се облагодетелства от смъртта й, ще плати със собствения си живот.

За гибелта и отчаянието, които бяха следвали пътя на колието в продължение на два века. За алчността и похотта, които бяха подтиквали мъжете към убийство, а жените към предателство.

Би могъл дори да повярва в легендата, но за него тя означаваше само едно — че алчността и похотта са довели до гибелта и отчаянието. Безценните бижута не се нуждаеха от проклятие, за да подтикват хората към убийство.

В това беше сигурен. Знаеше го, и то твърде добре. „Проклятието на Анжелик“ бе причината за смъртта на баща му.

Но го бе планирал и извършил човек.

Сайлъс Вандайк. Стига да поискаше, бе в състояние да извика във въображението си лицето му, гласа, фигурата, дори миризмата му. Помнеше всичко, без значение че бяха изминали години.

И знаеше, както го бе знаел и в ония белязани от мъка и чувство за безпомощност дни на своето юношество, че все някога ще намери амулета и ще го използва срещу Вандайк.

За отмъщение.

Макар тъмните и изпълнени с насилие мисли все още да владееха съзнанието му, когато се унесе, централна фигура в съня му бе Тейт.

Плуваше в невъзможно прозрачни води, без тежести и водолазен костюм, хлъзгав и бърз като риба. Все по-дълбоко и по-дълбоко, където слънцето не успява да проникне. Ветрилата от водорасли се полюляваха, зъбати многоцветни кълбета блещукаха като скъпоценни камъни и разнасяха ярко оцветени рибки в джобовете си.

Още по-дълбоко и цветовете — червените, оранжевите и жълтите — избледняха до студено, студено синьо. И все пак нямаше натиск, нямаше нужда от изравняване на налягането, нямаше страхове. Само неудържимо усещане за свобода, което постепенно улягаше в пълно и абсолютно доволство.

Би могъл да остане завинаги тук, в този лишен от звуци свят, без тревоги и кислородни бутилки, които да тежат на раменете му.

Там. Там долу под него лежеше излязъл като от детска приказка потънал кораб. Мачтата, корпусът, развените от течението окъсани платна. Полегнал на една страна в ложе от пясък, невредим и ясен до невъзможност образ. Той виждаше оръдията, все още насочени към врагове от стари времена. И щурвала, очакващ призрака на своя капитан.

Зарадван, той се заспуска към него през водовъртежи от риби; покрай октопод, който накъдри пипала и, издут като балон, изчезна встрани; под сянката на гигантски скат, който затанцува над главата му.

Направи кръг около палубата на испанския галеон и прочете гордия надпис — „Изабела“. Марсът проскърца над него като дърво на вятъра.

И тогава я видя. Като истинска русалка, тя кръжеше близо до него и едновременно твърде далеч, усмихваше се с усмивката на сирена и му махаше с прекрасните си нежни ръце. Косата й бе дълга — не пламтящо калпаче, а дълга; копринените въжета от огън се вееха и се извиваха като змиорки около раменете и голите й гърди. Кожата й бе като перла, бяла и лъскава.

А очите й същите — зелени и весели.

Сякаш пометен от прилив, той нямаше избор, освен да отиде при нея.

Ръцете й го обгърнаха като сатенени вериги. Устните й се разтвориха за него, сладки като мед. Докосна я и сякаш цял живот бе чакал само това. Усещането за кожата й, плъзгаща се под пръстите му, трепета на мускулите, когато я обзе възбудата. Барабанният напев на пулса във вените.

Усети вкуса на въздишката й в устата си. После хлъзгавата и великолепна горещина, когато се плъзва в нея, когато нозете й се увиха около тялото му, а нейното се изви назад да го поеме дълбоко…

Всичко е само неясни тихи движения, само усещане, което няма край. Те се понасят без посока през водата, съединени в безмълвно съвкупление, което го оставя слаб, замаян и блажено щастлив. После усещането, че цял се излива в нея.

Сетне тя го целува, нежно, дълбоко и толкова сладко… Когато отново вижда лицето й, тя се усмихва. Той протяга ръце, но тя клати глава и побягва. Той плува след нея и двамата лудуват като деца, гонейки се из потъналия кораб.

Тя го завежда при една ракла, отваря със смях капака й и пред очите му се разкрива планина от злато. Тя потапя ръка и монетите преливат през ръба. Блясъкът е като от слънчев лъч, а сред златото лъскат скъпоценни камъни с невероятен размер. Диаманти колкото юмрук, изумруди по-големи от очите й, вирчета от сапфири и рубини. Цветовете им заслепяват сред студеното сиво на света наоколо.

Той прокарва ръка през раклата, изсипва дъжд от диаманти върху косата й и тя се разсмива.

Сетне той намира амулета, тежката златна верижка, кръвта и сълзите, вградени в медальона. Усеща топлината му, сякаш е жив. Никога през живота си не е виждал нещо толкова красиво, толкова неустоимо.

Той го вдига, поглежда към Тейт през примката на ланеца, после го слага на врата й. Тя се смее, целува го, после нежно стисва медальона в ръката си.

Внезапно от него изригва пламък, копие от яростна жега и блясък, което го отхвърля назад като удар с юмрук. Ужасен, той гледа как алчният огън, все по-голям и по-жарък, я обвива в дреха от пламък. Виждат се само очите й, агонизиращи в ужас и мъка.

Не може да стигне до нея. Бори се с всички сили, но водата, която ги е галила кротко, сега се вихри и бучи обезумяло. Торнадо издига пясъчен стълб и го ослепява. Чува трясъка на цепещата се мачта, рева на развилнялото се дъно, което изригва през леглото от пясък и тиня и разкъсва корпуса на кораба като оръдеен залп.

През трясъка дочува писъци — нейните. И своите собствени…

После всичко изчезна: пламъците, морето, корабът, амулетът. Тейт. Отгоре беше небето с разполовения диск на луната и пръснатите звезди. Морето бе тихо и мастиленочерно, шушнещо едва доловимо край корпуса на яхтата.

Беше сам на палубата на „Морския дявол“, потънал в пот и останал без дъх.

Глава 4

Тейт направи повече от двайсет снимки на баласта и оръдията, докато с Матю оглеждаха терена. Той й угаждаше, позирайки пред дулото на ръждясал топ, или сам взимаше апарата и я снимаше сред камъните и търпеливите риби. С общи усилия закрепиха едно покрито с налепи гюле върху подемника и го пратиха горе при втория екип.

Последва подръпване на въжето и работата започна.

Управлението на въздушен смукач изискваше сръчност, търпение и съгласуваност на действията. Беше прост уред, кажи-речи само една тръба, десет сантиметра в диаметър и около три метра дълга. Тръбата всмукваше вода, пясък и твърди предмети. За търсача на съкровища смукачът бе също толкова крайно необходим, колкото чукът за дърводелеца. Ако се използваше прекалено бързо или с твърде много смукателна сила, можеше да унищожи находките. Ако се използваше невнимателно, тръбата се задръстваше с конгломерат, раковини и корали.

Докато Матю работеше със смукача, Тейт преглеждаше и събираше съдържанието, което бълваше от върха на тръбата. И за двамата това беше тежка и отегчителна работа. Пясък и дребни отломки се завихряха в мръсен облак по течението, замъглявайки гледката. Трябваше да имаш силно око и безкрайно търпение, за да се ровиш сред изсмуканото и да товариш намереното в кофи, които по-късно да бъдат изтеглени на повърхността.

Матю продължаваше да прави пробни дупки с еднообразен, почти приспивен ритъм. Големи скатове подлагаха гръб под изходното отверстие на тръбата, явно наслаждавайки се на безплатния масаж, осигурен им от пясъка и дребните камъчета. От време на време Тейт се заплесваше, представяйки си как от тръбата плисва поток от блестящи златни монети като при джакпот от игрален автомат.

Като оставим фантазиите настрана, онова, с което Тейт пълнеше кофите, бяха изкривени пирони, парчета конгломерат и чирепи от счупени съдове. Всяко едно от тези неща я очароваше не по-малко от купчина златни кюлчета. Заниманията й през последната година в колежа бяха засилили още повече любовта й към историята и към отломките от предишни култури, погребани от капризното море.

Дългосрочните й амбиции и цели бяха пределно ясни. Щеше да учи и да се дипломира, поглъщайки цялото знание, което можеха да й дадат книгите, лекциите и най-вече практиката. Един ден щеше да се включи в редовете на учените, които плават сред океаните и изследват дълбочините в търсене и анализиране на реликви.

Името й щеше да тежи, а находките й, от дублони до железни шипове, щяха да бъдат включени в учебниците.

А накрая щеше да има и музей на името на Бомон, пълен с извадени от морето артефакти.

От време на време се улавяше, че е изостанала, и вместо да следва плътно смукача, се е спряла да помечтае над някоя счупена чаша. Какво ли е имало вътре последния път, когато някой е пил от нея?

Когато поряза пръста си на един остър ръб, го прие философски. Малката капка кръв изчезна в завихрената от смукача вода.

Матю й направи знак през мътния облак. В дупката, на около трийсетина сантиметра, тя видя кръстосани като саби железни шипове. Между калцираните им върхове бе заклещена голяма калаена чиния.

Десетте метра вода над главата й не попречиха на Тейт да изрази радостта си. Тя стисна ръката на Матю и му изпрати целувка. После добросъвестно откачи фотоапарата от колана си и документира находката. Знаеше, че снимките са жизненоважни за научните открития. Сигурно би отделила няколко минути да я разгледа, наслаждавайки й се ненаучно, но Матю вече се бе преместил и се канеше да изкопае поредната дупка.

Имаше още. При всяко преместване на смукача попадаха на ново откритие. Лъжици, циментирани в буца корал, купа, която, макар и с липсваща третинка, накара сърцето на Тейт да заблъска като лудо в гърдите й.

Времето и умората престанаха да съществуват. Хилядна публика наблюдаваше напредъка им, множество дребни рибки претърсваха надупчената околност за бездомни червейчета. Ако на някоя й излезеше късмета, стотици други се спускаха да търсят храна в шарена скорострелна вихрушка.

Спазващ обичайната дистанция, Зъбльо висеше като статуя във водата и ги наблюдаваше, ухилен одобрително.

Матю се оправяше със смукача като истински майстор. Пробваше тук, после се преместваше по-нататък с движения толкова деликатни, че сякаш отделяше пясъка зрънце по зрънце. Помиташе облаците от тиня с лек замах на смукача. Забележеше ли някой по-голям предмет в пясъка, отдръпваше бързо тръбата и внимателно го заобикаляше.

Поразена, Тейт забеляза един крехък порцеланов съд — купа с изрисувани по краищата нежни розови пъпки.

Ако зависеше от него, той не би се занимавал с купата на първо време, защото знаеше, че когато нещо толкова чупливо е попаднало в циментиращите прегръдки на корала, и най-лекото докосване може да го разбие на парчета.

Но очите й бяха толкова големи от учудване, така светнали от радост. Искаше му се да й даде купата, да види лицето й, когато я вземе в ръце. Той отвърна на сигнала й и се зае с досадната и изискваща много време задача по отстраняване на полепналия пясък. Когато резултатът го задоволи, й подаде тръбата, обхвана буцата корал, уловила в прегръдките си порцелановия съд, и я изкърти от мястото й.